Първо, може би че Цвайг е добре познат писател както на днешните български читатели, така и на тези далеч преди 9 септември 1944-та. А първият превод на автобиографията му е именно от тази година и е излязъл в легендарната поредица "Златни зърна" в превод на Живка Драгнева. Вторият превод, на Анна Лилова, е от 1989-та, друга твърде важна година. Настоящият отново излиза в ключов момент и според мен е най-добрата възможна версия досега.

Второ, в един период от време Цвайг е най-превежданият писател в света.

Трето, той е вдъхновението зад "Грандхотел "Будапеща" на Уес Андерсън.

Четвърто, книгата е преобърната версия на приказките от "Хиляда и една нощ". Цвайг е сам на себе си и Шехерезада, и Шахриар. В момента, когато разказът му стига до началото на Втората световна война, той слага край на историята и на живота си.

Пето, критикуван е посмъртно от Томас Ман, че пише бестселъри, което, поне за мен, е по-скоро похвала. Цвайг продължава да бъде изключително достъпен, ясен и четивен.

Шесто, критикуван е посмъртно от Хана Аренд, че не е написал мемоарите си с по-висока температура на политическата позиция, а именно това е едно от достойнствата на книгата. Цвайг разказва субективно и лично, споделя спомени за всекидневието, за средата и обкръжението си и на десетки места ясно заема позиция, хуманна и пацифистка. Но ако беше направил това, което Аренд желае от него - да детонира словесни и реторични бомби, - то книгата щеше да бъде, почти със сигурност, по-лоша. Да, полемична, но не и толкова полезна или интересна за бъдещите поколения читатели. Многообразието ѝ щеше сериозно да пострада.

Седмо, Томас Бернхард и Стефан Цвайг на пръв поглед нямат нищо общо, но са симетрично и диаметрално противоположни, полюси. Това, което Цвайг иска да припомни и съхрани, това, което болезнено му липсва и по което изпитва самоунищожителна носталгия, липсващото, което го убива постепенно, е същото, срещу което Бернхард воюва в цялото си творчество - виенският свят на спокойствието и сигурността. Важно беше за мен да прочета и тази гледна точка, тази неискана пледоария, която всъщност с лекота устоява на виртуозните атаки на Бернхард с помощта на последователна и щедра човещина.

Осмо, да, това е нещо повече от автобиография. Тъга по изгубено време е, по изчезнали ценности, по изчезнала толерантност и отишъл, та се не видял хуманизъм. Това е безкрайно писмо на бъдещ самоубиец, който не може и не иска да живее в света на все още непобедения Хитлер. И в Европа, разкъсвана от варварство, омраза, убийства и война.

Девето, книгата е фатално съвременна.

Десето, това е най-добрият панорамен и детайлен портрет на културния живот на Европа преди Първата и Втората световна война, който съм чел. Цвайг е бил близък и е познавал много хора - той разказва за Хофманстал и Рилке, Ромен Ролан и Фройд, Малер и Роден, Реноар и Салвадор Дали, Жид, Йейтс, Пирандело, Пол Валери, Верхарен, Джеймс Енсор, Горки, Кроче, Джойс и още, и още. Прави впечатление не само колко лесно, открито и интензивно са общували помежду си писатели, художници, композитори и музиканти, но и колко лишени от грандомания, егоизъм и суета са били.

Единайсето, книгата може да бъде четена като роман за съзряване, критика на една закостеняла и консервативна образователна система, наръчник по теория и практика на творческия процес, политическа история, история на произхода на нацизма, социален анализ, история на нравите и сексуалността от първата половина на миналия век.

Дванайсето, това е и изповед на един обсебен колекционер на ръкописи, притежавал и после изгубил заради войните: записки с огледален шрифт на Леонардо, обръщение на Наполеон, цял роман на Балзак, "Раждането на трагедията" на Ницше, кантата на Бах, арии на Глук и Хендел и още - ръкописи на Брамс, Шопен, Шуберт, Хайдн, Моцарт и Гьоте.

Тринайсето, приликите между днешния имперски "русский мир" на Путин и нацисткото завоевателско "жизнено пространство" болезнено се набиват на очи

Четиринайсето, историята обича съвпаденията, особено в трагедиите. Войната в Украйна започна на 24 февруари миналата година. Цвайг и съпругата му слагат край на живота си на 23 февруари 1942 г. Три години и половина преди края на Втората световна война. Дано настоящата агресия и война свършат много по-скоро. И дано се окаже, че историята не обича толкова много съвпаденията.