На сутринта след бурята накрай нашата гора откриваме совата. Обрулена е от вятъра, със замръзнали в полет крила и оцъклени очи. Докосвам леко перата ѝ с върха на пръстите си и се изненадвам, защото имам чувството, че пипам все още жива сова, въпреки че тя неусетно се е пренесла другаде. Татко вече копае дупка за нея в напоената от дъжда земя.

Вдигам тялото ѝ - изглежда огромно в ръцете ми, но кухите кости го правят съвсем леко и за секунда си помислям, че совата може да отърси перата си от вкочанението и да отлети. Понякога зървам прехвърчащи сови да се спускат между дърветата. Чувам приглушения им зов, сякаш пеят нощни песни една на друга. Те са толкова красиви - като тайни, обгърнати в мрак. Не е честно тази да бъде заровена в дупка в земята.

Споделям го на татко, а той отвръща, че това е кръговратът на живота и че сега совата отново ще стане част от природата. Ще изгние до кост и ще подхрани почвата с плътта си, а от перата ѝ ще израснат корените на растенията. Почти ми се иска да видя как се случва това. Веднъж се натъкнах на скелет на лисица - странен полукръг от кости и малки остатъци козина. Извивката на черепа ѝ и арфата на ребрата ѝ бяха мръснобели и красиви.

Татко изрива последните лопати пръст и сяда в основата на едно дърво, изпускайки толкова дълбока въздишка, че тя го обвива като валма дим. Слагам птицата в дупката и отбелязвам гроба с малко гладко камъче, за да знам винаги къде е.

След като заравяме совата, с татко тръгваме да обикаляме гората и да разчистваме най-тежките щети, нанесени от ветровете, пороя и тънките езици на светкавиците, лизнали стария дъб, чиито клони се протягат като пипалата на гигантска сепия. Пораженията не са чак толкова големи, колкото са били преди, и даже ми се струва, че бурята е прочистила всичко и му е възвърнала неопетнения, свеж облик.

Отглеждам терена с очите си като на ястреб, стрелкам зорко земята с поглед и както винаги, откривам съкровища в изораната от пороя пръст. Парчета от керамични съдове, скъпоценности от загладено синьо-зелено стъкло и нещо, което може дори да е римска монета. Пъхам ги в джоба си и те се удрят едно в друго - вдигат врява, сякаш искат да ми разкажат историите си, но ще ги изслушам по-късно. Сега оглаждаме, сечем и изгребваме, докато не придадем по-спретнат вид на полупрекършените клони, на разцепените стволове и на оръфаните краища на гората.

Помагам на татко да натовари изпопадалите клони в ремаркето, за да ги нацепим за подпалки или пък за огън на открито, а после подкарваме моторната четириколка по калните пътеки обратно към къщи, където ще ги разтоварим в бараката за дърва. Никак не обичам да правя това, защото мускулите ми се схващат и независимо колко дърва пренеса от ремаркето до бараката, купчината сякаш никога не намалява.

Мисля си обаче за историите в джоба ми - вече мога да доловя как началото, средата и краят на всяка една от тях се съшиват в ума ми - и мускулите ми заработват сами. Пресягам се отново и отново, докато накрая ръцете ми не напипват единствено въздух - ремаркето е празно. С татко се качваме на моторната четириколка и я подкарваме из гората, за да направим последен оглед.

Той ми дава да карам, въпреки че краката ми не са достатъчно дълги, за да натискам педалите, та се налага той да го прави, докато седи зад мен. Обикаляме гората в кръг и се връщаме обратно на мястото, на което намерихме совата.

Татко възкликва почакай, намали малко, но аз карам толкова бавно, че просто спирам напълно. Той слиза от задната седалка, избутва надолу сплъстения саван от острица и се навежда.