Исабел Алиенде: Семейството е опората, която държи всеки един от нас
Интервюто е препубликувано със съкращения от "Артакция". Заглавието е на "Дневник".
Тя е един от най-продаваните автори в света. Специалист по човешките истории, страданието на онеправданите, страстната любов. На 80 години Исабел Алиенде се омъжи за трети път за любимия си Роджър и макар да е преживяла не една трагедия през годините, включително загубата на дъщеря си, тя вярва в доброто. Още като дете семейството ѝ спешно напуска Чили с промяната на режима. Живяла е къде ли не по света, докато се установи в Сан Франциско.
Автор на над 20 романа, преведени на 35 езика, чилийската писателка е вдъхновила многобройни читатели да променят живота си чрез магическия реализъм на историите си. Първата ѝ книга "Къщата на духовете" е екранизирана с участието на безброй звезди, сред които Мерил Стрийп, Джеръми Айрънс, Антонио Бандерас и Уинона Райдър. Носителка на множество награди, основателка на фондация, която помага на жени и деца по целия свят - Исабел е изключителен човек, който ни посреща с усмивка в къщата си в квартал Саусалито.
Исабел, искам да започна с това, че всеки път, когато Ви видя, е чест и удоволствие!
- Благодаря!
Не знам как да го обясня, но разговорът с Вас е голяма емоция. Помня всичко, което сме си говорили дори преди четири години. Какво се случи в тях за Вас?
- Какво ли не, но на първо място - любовта! После - пандемията. И разбира се, писането. Животът ми се състои основно от това.
Поне има любов по време на пандемия!
- Влюбих се и Роджър - мъжът, който дойде от Ню Йорк в Калифорния точно преди пандемията и той много искаше да се оженим. Аз не исках - на по 80 години сме, какво казваме на децата си. Но за него е въпрос на обвързване и той е много възпитан мъж и искаше всичко да е, както е редно. Един ден неговата внучка Ана, която тогава беше на 7 години, отишла в училищната библиотека и попитала: "Чували ли сте за Исабел Алиенде?" Библиотекарката отвърнала: "Да, чела съм нейни неща" и след кратка пауза Ана допълнила "Тя спи с дядо ми." И тогава Роджър каза: "Това е ужасен пример за децата, трябва да се оженим?"
Оженихме се и след това започна пандемията, а ние живеем в много малка къща с една спалня и се оказахме там за две години. Но всъщност тези две години се опознавахме сякаш сме били заедно 20 години. Не можеш да скриеш нищо в малка къща с една спалня.
Всичко хубаво и лошо излиза наяве!
- Точно, а ние усвоихме танца на това да живеем заедно и е прекрасно. И междувременно не можех да пътувам и нямах социален живот, така че прекарах цялото време в писане. Написах три книги.
Повечето от тях са и на нашия пазар, чакаме само "Вятърът знае името ми", която вече се превежда.
- Тя още не е на пазара, да, "Вятърът знае името ми" излиза юни месец и преводът отнема време.
Кажете ми малко повече за нея.
- Това е история за семейство, идентичност и изоставяне. Започва с едно пътуване точно преди Втората световна война в "нощта на счупеното стъкло", в която Германия нападат еврейските квартали в Австрия и много от децата са изпратени в Англия - около 10 000. Без родителите си, които имат ужасния избор да ги качат на един влак и да ги изпратят в друга държава, без да знаят кой ще ги посрещне там и какъв живот ще имат. Повечето от тези 10 000 деца никога не виждат семействата си отново, защото са убити от нацистите.
Много трагична раздяла и травма! Спомних си тази история, която многократно се е появявала в съзнанието ми през годините, тъй като идеята да изпратя децата или внуците си на незнайно място ме плаши безкрайно.
Защо семейството е толкова важен герой в историите Ви? Спомням си, че миналия път ми разказахте за писма, които получавате от семейства по целия свят, които се идентифицират с историите Ви.
- Повечето семейства в моите книги се сблъскват с хора, с които не са кръвно свързани. Имам много сюжети свързани с осиновяване или грижата за някого, житейски срещи, които сближават хората. Това е главно защото идвам от Латинска Америка, където семейството е много важно. Не можеш да очакваш подкрепа и закрила от правителството. Ако си бременна или безработна, семейството ти се грижи за теб.
Аз съм израснала със задължителен обяд при дядо ми всяка неделя. А отсъствието беше немислимо, можеш да пропуснеш един единствен обяд, ако си много болен и то само веднъж. Цялото семейство може да се скара, да обещаят да не се видят повече и следващата неделя всички пак са там. Това е опората, която държи всеки един от нас.
"Виолета" е една от най-любимите ми Ваши книги! Разкажете ми малко повече за създаването на тази история.
- Майка ми почина малко преди началото на пандемията, като живя до 98-годишна възраст. Независимо, че физически беше доста лимитирана, духът ѝ и чувството ѝ за хумор не се промениха. Бяхме много близки и през годините пазя писма от кореспонденцията ни, която започна когато бях на 15 и си пишехме всеки ден.
Дойдох през 1987 г. в САЩ, започнах да събирам всички писма, които си разменяме. Накрая на всяка година слагах събраните писма в една кутия - събираха се по 600, 800. Това продължи много години. Синът ми изчисли, че общо имам около 24 000 писма. Познавах живота ѝ по-добре от своя и когато тя почина, хората ми казваха, че трябва да пиша за нея. Трудно е, когато някой ти е толкова близък, защото трябва да се дистанцираш от реалността. Създадох героиня, която да прилича на нея, но с една голяма разлика - Виолета сама изкарва парите си от самото начало, докато майка ми винаги е била финансово зависима.
Защо имате нуждата да разказвате истории?
- Хората често ме питат защо не се пенсионирам и аз казвам: "Добре, пенсионирам се от пътувания, конференции, фестивали, награди, всичко това е зад гърба ми, остават ми историите." Както отговори Елизабет Гилбърт, авторката на "Яж, моли се и обичай", на въпроса какъв съвет би дала на млади писатели - "Пишете не защото искате книгите да ви донесат пари и слава, а защото ви допада процесът." И осъзнах колко е валидно това за мен - тази част ми харесва повече дори от завършената история. Да сглобиш всички парчета на пъзела!
"Къщата на духовете" беше страхотна адаптация - какво е чувството да виждате историите си на екрана?
- Това е друг вид изкуство. В литературата разполагаш само думи на страница и трябва да работиш с въображението на читателя. Когато гледаш филм, всичко ти е дадено, нямаш избор и просто го наблюдаваш. А и филмът не може да включи всичко от романа. В случая на "Къщата на духовете" цяло поколение от историята липсваше, но нямаше друг начин. А сега ще го правят на мини сериал от 10 епизода и ще е съвсем друго вече.
В сюжетите Ви винаги има много силни жени, какво е мястото на мъжете в техния живот?
- Смятам се за силна жена и то защото животът ме е направил такава. Макар че май така съм си родена и винаги е имало мъже в моя живот: доведеният ми баща, дядо ми, а най-важният човек в моя живот е синът ми Николас. Той е най-близкият ми и този, който ще бъде до мен до последно. Женила съм се три пъти и, ако е казал Господ, може и четвърти.
Роджър, не гледай това!
- Мъжете винаги са ми били важни - бащата на децата ми, след това Уили, заради когото дойдох в Америка и с който бяхме заедно 28 години. С него преживяхме и най-тежките си периоди не заради връзката ни, а заради нещата, които ни се случиха. Той загуби и трите си деца, тогава почина и моята Паола. Трудно беше да се адаптирам, но той беше винаги до мен. Когато се разделихме, мислех че ще бъда сама завинаги. Бързо се появиха други мъже обаче. И после - Роджър, който ме беше чул по радиото и писа писмо до офиса ми, така започна всичко.
Какво е заглавието на романа, описващ живота ви?
- Пабло Неруда ми го открадна! Неговите мемоари са "Изповядвам, че живях". Хубаво заглавие, нали?
Какво искате от живота все още, което не сте направила досега?
Абсолютно нищо, само да умра с достойнство. Да осъзнавам всичко, което съм преживяла, като майка ми.
Винаги е огромно удоволствие за мен, много благодаря!
Аз благодаря!