"Екстазис" е новият роман на Радослав Бимбалов

На 17 май, сряда, от 19 часа в аулата на НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" (София, ул. "Стефан Караджа" № 20), ще бъде представен романът "Екстазис" на Радослав Бимбалов, съобщи издателство "Сиела". В същия ден новата книга на известния комуникационен експерт ще се разпространява в книжарниците.

"Сега острото перо на рекламиста, писател и общественик се завръща с пълна сила в хипнотичния роман "Екстазис". Сред страниците му ви очаква нова доза от плътната поетична проза на Бимбалов, същевременно интимна и изящна, но и безпощадна в мощните си прозрения за съвременния свят", казват от "Сиела".

За книгата ще говорят писателят, журналист и литературен критик Митко Новков, журналистката Силвия Недкова - сестра на автора, и писателят и главен редактор на издателство "Сиела" Захари Карабашлиев. Откъс от "Екстазис" ще прочете популярната актриса Яна Титова.

Радослав Бимбалов е роден през 1973 г. в Пловдив. Създател е на една от най-креативните рекламни агенции The Smarts. Романът "Екстазис" излиза точно година след публикуването на сборника му с разкази "Млък". Литературният дебют на Бимбалов е през 1999 г., с романа "Аз, Маниака".

ОТЗИВИ

"Обичам книги, написани с усет към езика. Книги, които те примамват с тънкия опиум на разказването, където няма случайна дума и всеки ред отключва нови врати и сетива. В точката, от която говори невидимият разказвач - събирач на последни дихания, се срещат смърт и любов, меланхолия и ирония, страх и утешение. И една увличаща лична история сред чуждите истории за край. Отдавна не бях чел така изящно написана книга като "Екстазис" на Радослав Бимбалов." - Георги Господинов

"Потънете в "Екстазис". Обещавам - ще се почувствате добре. Даже отлично ще се почувствате. Толкова отлично, че - сигурен съм - ще се тюхкате защо е свършило това романно екстази. И тогава - вече пристрастени, може да се върнете и да го прочетете отново." - Митко Новков

Откъсът от "Екстазис" е предоставен на "Дневник" от издателство "Сиела".

Из "Екстазис" от Радослав Бимбалов

ПРОЛОГ

* * *

НОЩНИТЕ

ТРЕВИ

СВЕТЕШЕ

шпалир от чифтове малки очи. Знаех чии са - лисичета, наизлезли от храстите. Двете гуми шумно дъвчеха тревата. Мъжът, вкопчен в кормилото, нахилено поемаше мухички с всяка глътка вятър. Бях яхнал седалката зад него и го виждах отблизо - нищо не бе останало от кроткия човек, когото срещнах онзи ден. Лицето му бе изкривено от еуфория, обезобразено от неописуемото удоволствие да препуска с огромен, ръмжащ мотоциклет насред абсолютен мрак.

Фарът не беше включен, нямаше смисъл. Мъжът, който натискаше докрай ръчката на газта, по рождение живееше в постоянна тъмнина. Сега ми се стори, че незрящите му очи горят - иначе мътните му, безцветни зеници искряха налудничаво, втренчени в нищото.

Аз виждах въпреки нощта. Летях на задната седалка на мотор, управляван от слепец, през настръхнали треви. Знаех какво предстои, естествено. Затова и не трепнах, когато задната гума поднесе и мотоциклетът започна да се върти през трънаците и стреснатите лисичета, мачкайки мрака като подивял, лъскав пумпал. Стигнахме до ръба на внезапно появилото се дере и литнахме надолу. Падахме кратко. Мотоциклетът се разби с ужасен трясък в морските скали, а огънят лум¬на, за да ни усмири в кротък, фатален край.

Трябваше да съм умрял там, долу, заедно със слепеца, подкарал този мотор, но нямаше как. Умрях години преди това.

ПОМНЯ

СВЕТЛИТЕ

ОТИШЛИ

СИ

дни, когато слънцето хрупаше житата встрани от пътя. Босите нозе на Лара, качени безгрижно на таблото, зяпаха през предното стъкло, смехът ѝ литваше през отворения прозорец, за да се гони с пеперудите. Без да изпускам поглед от пътя, усилвах музиката, а пръстите ми се шмугваха в червеникавите шубраци на косите ѝ. Тя грабваше дланта ми, завърташе я към лицето си и допираше топли устни. Дъхът ѝ тръгваше по кожата ми, пропълзяваше нагоре към раменете и повдигаше косъмчетата на врата ми, за да завие към лицето и да се слее с моята почти невидима усмивка. "Ще бъдеш винаги с мен, нали?" - опитваше се тя да надвика вятъра и музиката. "Отвъд и обратно", изкрещявах аз своята вечна парола.

Лара. Момичето с ръждивите коси, както обичах да ѝ казвам, за да вадя от нея онзи бълбукащ смях, извиращ през мекото на устните ѝ. После я оставях да ми се нахвърля и да ме ръфа по врата с ръмжене, което вибрираше чак в пъпа ми.