Европейският парламент гласува за присъединяването на ЕС към Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция (ИК). Парламентът я ратифицира на 10 март 2023 г. От това следва, че отделни елементи от нея стават задължителни за страните членки.

Дали поради усилията на ГЕРБ в момента да се представя като истинска европейска партия, или по друга причина, ратифицирането на конвенцията от страна на Европейския парламент (ЕП) не произведе скандал в България. Не стана дори запомняща се новина. Превърна се основно в повод позабравеният евродепутат от ВМРО Ангел Джамбазки да напомни за себе си, получавайки трибуна в една от най-гледаните телевизии.

Още през 2016 г. Европейската комисия препоръча ЕС да се присъедини към конвенцията, но това не става поради съпротивата на шест страни членки, между които и България. През 2021 г. съдът на ЕС излезе с решение, по силата на което ЕС може да ратифицира Истанбулската конвенция с квалифицирано мнозинство, но по такъв начин, че само отделни нейни аспекти да са задължително приложими за държавите членки. Именно в изпълнение на това решение е гласуването от 10 март.

Тематичните области от ИК, които са подложени на ратифициране, са разделени в две отделни гласувания. Това се налага, тъй като според Договора за функционирането на ЕС за Ирландия и Дания важат някои изключения, които правят гласуването на част от предложенията безпредметно. А ратифицирането е именно с цел да бъде синхронизирана с този договор.

Първото гласуване засяга не толкова страните членки, колкото функционирането на европейските институции. Става дума за прилагането на ИК по отношение на правилата за длъжностните служители на ЕС и условията за работа на другите служители на Съюза. С други думи, при работата на администрацията на ЕС да не се допуска насилие, основано на пола.

Второто гласуване (което не включва Ирландия и Дания) се отнася до съдебното сътрудничество по въпросите на наказателното право, както и до убежището.

Що се отнася до наказателното право, става дума за това, че страните членки трябва да признават взаимно присъдите и съдебните решения в областта на ИК, които издават, и полицейските органи на тези страни да си сътрудничат. За целта ЕП и Европейският съвет могат да установят минимални правила, които да се спазват, като се отчитат различните правни традиции на отделните държави. Двете европейски институции могат и да приемат мерки, с които да насърчат държавите членки да осъществяват превенция.

По въпроса за убежището ЕП прие да има единни стандарти за предоставяне на бежански статут, включително в случаите, когато молбите за убежище се основават на пола. Също и лица, потърсили убежище на такова основание, да не бъдат принудително връщани в страна, в която са изложени на риск.

След ратифицирането на Истанбулската конвенция от Европейския парламент българските (както, разбира се, и останалите) евродепутати и други служители в европейските институции няма да могат безнаказано да упражняват върху свои колежки и подчинени насилие, основано на факта, че те са жени. Не че подобно отношение беше приемливо и досега, но то вече ще бъде недопустимо и по силата на конвенцията.

Ако някой бъде осъден за домашно насилие или насилие към жена в някоя страна членка, той ще бъде смятан за такъв и в България. Осъдените в България пък ще се признават за такива в целия ЕС (с уточнението, че тук не влизат Ирландия и Дания). Същото важи и за хората, по отношение на които има мерки за защита от такова насилие. Ако някой, който е обявен за издирване например в Швеция заради тормоз върху бившата си приятелка, дойде на почивка в Слънчев бряг, българските полицаи ще трябва да съдействат на шведските си колеги за залавянето му.

Ако една жена от Афганистан или Иран кандидатства у нас за убежище на основание, че в страната си няма право на образование или на работа, или на свободно изразяване, България ще трябва да се отнесе сериозно към мотивите ѝ. Същото важи например и за жените, склонявани към принудителни бракове, подлагани на обрязване или заплашени от т.нар. убийства на честта.

И на двата вота, свързани с ратификацията, българските евродепутати гласуваха по един и същи начин. За ратификацията бяха шестима - Атидже Алиева-Вели, Илхан Кючюк и Искра Михайлова от парламентарната група "Обнови Европа" (представители на ДПС), Сергей Станишев и Елена Йончева от групата на социалистите и демократите (излъчени от БСП, но понастоящем в конфликт с партията под ръководството на Корнелия Нинова) и Радан Кънев от Европейската народна партия (ДСБ).

Останалите 7 от общо 17-те български евродепутати не участваха в гласуването, макар някои от тях да присъстваха на заседанието същия ден и да дадоха гласа си по други въпроси.

След ратификацията от Европейския парламент от България се очаква да се съобразява с конкретните аспекти от конвенцията, които стават задължителни за отделните страни. Няма обаче изискване страните да хармонизират законодателството си в тази област, още по-малко да променят собствените си правни традиции.

Няма и принуда върху България да ратифицира конвенцията. Евродепутати нееднократно призовават страната ни, както и Чехия, Унгария, Латвия, Литва и Словакия, да я ратифицират, за да могат жените в тези държави да получат цялата защита, предвидена в нея. Решението дали това да стане обаче, принадлежи единствено на отделните страни.

Основен аргумент срещу конвенцията стана изопачаването на понятието "джендър", включващо тези измерения на пола, които не се свеждат до биологията (например защо до 40-те години на ХХ век розовият цвят се е свързвал с мъжествеността, а синият с женствеността, а днес е обратното). Тъй като обаче съществува и понятие "джендър идентичност" (дали идентичността на даден човек съответства на пола, приписан му при раждане), което се отнася към транс хората, се тиражира внушението, че всичко, що е джендър, се свежда до това.

В допълнение, този пропаганден език слага знак на равенство между джендър идентичност и сексуална ориентация, да не говорим за по-фини дистинкции като тези между трансджендър, транссексуалност и трети пол. Затова и хомо-, и бисексуалните започнаха да бъдат наричани "джендъри". А на организациите, които се борят с насилието над жени, им се лепна етикетът, че "искат да узаконят третия пол".

В чл. 4 от конвенцията впрочем действително се споменават понятията идентичност, основана на пола (тоест джендър идентичност), и сексуална ориентация, за да се каже, че конвенцията важи и за носителите на тези дискриминационни признаци, наред с много други. Но да не забравяме, че тя е посветена на борбата с насилието над жени и с домашното насилие. В този смисъл целият вой как с ратифицирането ѝ ще се узакони "третият пол", всъщност означава едва ли не едно - по-добре жените да продължават да бъдат бити и убивани, отколкото защитата, която получат те, да важи и за ЛГБТИ хората.

В България впрочем правата на ЛГБТИ хората са защитени и от Закона за защита от дискриминация, по силата на който е забранена дискриминацията на основата на сексуална ориентация и на пол, като признакът "пол" включва и случаите на промяната му. Друг е въпросът в каква степен този закон работи.

А докато България гордо и патриотично отказва да ратифицира Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, понеже се бори с "джендъра", една жена на седмица-две бива убивана от настоящ или бивш съпруг или партньор.