Докато се взирам през прозореца да зърна Еверест през плътните облаци, покрай мен се разиграва скеч в стил "Монти Пайтън". "Дами и господа, моля ви да запазите спокойствие", казва пилотът. Каквото и да се случи, няма нищо тревожно. Естествено пътниците мигновено изпадат в паника.

Самолетът се снишава и започва да лети толкова ниско между стръмните хълмове, като че крилата му ще задерат ливадите по тях. Това, което преживяваме, изглежда стресиращо, но всъщност е обичайното кацане в Паро, столицата на Бутан.

Druk Air е единствената авиокомпания, която лети дотук. Преситени от тълпите, миризмите и хаоса на Катманду, пристигаме тук като на почивка сред дивата природа.

Паро е единственото място в страната, където има достатъчно голяма равнина за самолетна писта. Летището е на около 2300 метра над морското равнище и още при излизането от самолета се задъхвам леко, но не знам дали от разредения въздух или от гледката, която се разкрива. От всички страни сме заобиколени от тъмнозелени хълмове, полуобвити в облаци на нивото на очите ни. Човек има чувството, че е преминал в друг, приказен свят.

Трудният терен и пълната изолираност са сред причините хималайското Кралство Бутан да е избегнало колонизация, за разлика от заобикалящите го Индия, Непал и окупирания от Китай Тибет.

както се превежда името на страната е управлявана от кланове и благороднически семейства до 1616 г., когато се появява монахът Нгауанг Намгял. Той проповядва тибетски будизъм и трансформира южните долини в обединена държава, установявайки се като неин религиозен лидер под името Шабдрунг Ринпоче.И до днес гуру Ринпоче, смятан от бутанското население за втория Буда, е сред най-свещените фигури в Бутан и изображението му може да се види на рисунки по скали и в манастири. Но за основател на съвременен Бутан се смята монархът Джигме Дорджи от династията Уангчук. При него страната става член на ООН през 1971 г. Неговият внук, Джигме Кесар Уангчук, който поема властта през 2006 г., продължава политиката на контролирано развитие по стъпките на дядо си и баща си, с която цели да опази околната среда и културата на Бутан, като същевременно се опитва бавно да демократизира страната. Тази година по негова инициатива се очаква да се проведат първите парламентарни избори в историята на кралството.В стремежа си към модернизация и опазване на традициите си Бутан се е превърнал в страна с много чудноватости. Докато нормата за измерване на прогрес и развитие по света е брутен вътрешен продукт (GNP), официално обявената цел на бутанското правителство е покачването на така нареченото брутно вътрешно щастие (GNH). В негов интерес телевизия и интернет са държани настрани от кралството чак до 1999 г., а

Сега достъпът до кралството е възможен, но строго регламентиран. Правителството изисква всички туристи да имат предварително уреден план за целия си престой и да плащат между 160 и 200 долара на ден в зависимост от сезона. Столицата на Бутан е на около час и половина път с кола от летището. Тимпу е тихо, спокойно и китно градче. Заприличва ми на добре запазено българско планинско село. Това е единствената столица в света без нито един светофар. Тесни пътища се провират между къщите, пръснати по склоновете на обвити в облаци върхове. Многоцветните рисунки на растения и дракони по фасадите добавят към усещането, че се движим през декор за куклен театър.Стари или съвременни, къщите са обединени от този общ стил - една от мерките на властите за опазване на бутанската култура. Другата е задължението на местните хора да носят национално облекло. Почти всички са облечени в носии в ярки цветове. Женските се казват кира и се състоят от риза; голямо парче плат, увито като дълга рокля и скрепено с две брошки на гърдите и колан; и късо сако от шарена коприна. Мъжката дреха, го е от едно парче плат, също с колан, но е по-къса, и се носи с чорапи до коленете. Тъй като законът не се е прострял и върху обувките, и под шумолящата наоколо коприна често се подават най-банални маратонки или сандали.Друг елемент, който отличава Тимпу от българско планинско село, са знаменцата - виждаме ги веднага с влизането в града, защото те са буквално навсякъде. "Тези ги окачи брат ми Дондуп. Нещо не му вървеше училището...", обяснява нашата домакиня Дейчен. Това е местният лек срещу всички житейски неприятности. На всяко са напечатани молитви и символи. Целта е, като ги духа вятърът, да отнася молитвите към небесата. Друг будистки символ, който доминира Тимпу и шества по всичко от решетките на прозорците до оградите, е безкрайният възел, който символизира връзката между всички същества, както и безкрайната мъдрост на Буда. Но не знаците, нито пък разнасящите се често молитви ме карат да проумея колко влиятелен е будизмът тук. Това се случва по време на вечеря, когато на ръкава на нашия домакин каца молец. Той внимателно го хваща и излиза да го пусне навън. Представям си същата сцена в западен контекст, когато молецът бива размазан. Тук мисълта да убиеш живо същество е невъобразима. На другия ден, разхождайки се из града, попадам случайно на турнир по

и единствената дисциплина, в която държавата се представя добре на олимпиадите. При успешен изстрел всички от отбора застават в кръг и пеят, танцувайки нещо като хоро. Решаваме да отидем до Бумтанг - провинцията, смятана за духовен център на Бутан, заради високата концентрация на храмове и свещени места. Тръгваме с минибус - най-голямото превозно средство, което може да се побере на "магистралата" - криволичещ път от платно и половина. От едната му страна се издига вертикално планината, а от другата има пропаст. Имало около 70 завоя на час. Допускам, че е истина, след като ни отнема 12 часа да минем 250-километровото разстояние. С изкачването става все по-студено и по-студено и започвам да вярвам, че сме над облаците. На земята ме държат единствено сгъстяващите се с наближаването на прохода знаменца между дърветата.Тук е направо стълпотворение от парцалчета. Явно колкото по-високо окачиш молитвата си, толкова по-лесно вятърът я отнася в небесата. Когато стигаме прохода, пред нас се издига храм. Шофьорът решава да го обиколи три пъти с бусчето - за късмет.В Джакар, най-големия град на провинцията Бумтанг, се оказва, че сме уцелили времето на много важен и рядък будистки празник. Едномесечната церемония се състои от четенето на свещени текстове и благославяне от един от най-уважаваните лами, който е смятан - чрез сложна поредица от връзки, за

И аз обличам носия и новото облекло започва да ми действа като мек, приятен вариант на усмирителна риза - усещам как походката ми се променя - движенията ми стават по-плавни и пестеливи, крачките по-малки, стойката ми леко приведена. Може би това обяснява защо хората ми се струват толкова спокойни? Когато пристигаме в манастира, където е церемонията, вече има стотици хора, но никой не се блъска и суети. На фона на монотонните звуци, излизащи от тръбите на монасите, всички търпеливо изчакват реда си. Дори когато завалява порой, чакащите не се забързват да се скрият. Когато ламата и съпътстващите го монаси стигат до мен, се налага да сведа поглед и да покрия устата си с ръкав като жест на покорство и уважение. Така пропускам да видя собственото си благославяне, но усещам как различни предмети докосват сведената ми глава.При завръщането от Бумтанг Тимпу ми се струва огромен космополитен град. След последни обиколки по магазините за неустоими бижута от сребро и тюркоаз и ръчно тъкани копринени и памучни платове в ярки цветове отново се оказвам на борда на Druk Air. Този път сядам от дясната страна на самолета и малко по-късно виждам Еверест, стърчащ над облаците и огрян от слънцето. В този момент изпитвам рязък прилив на БВЩ - то постига такива нива, че сигурно удря тавана, заложен от бутанските власти за следващата петилетка.

Текстът е предоставен на "Дневник" от BalkanTravellers.com, новия български портал за пътешествия от и към Балканите.