Освен традицията на всекидневното насилие тоталитарните режими и техните водачи неизменно следват и друга традиция - на хитруването. Тя изглежда по-безобидна, а понякога буди дори снизхождение, както е с някои политически шмекерлъци на хитреца от Правец. Идеите на Тодор Живков от 60-те години за превръщането на НРБ в 16-та република на СССР или за прокарването на търговския принцип "нефт срещу пшеница" напомнят за пресметливите жестове на опитен рибар, който хвърля стръв, която не цели улов, а извличане на други ползи в играта на лоялност към Кремъл.

Това е по-скоро рутинно лицемерие, което също струва скъпо, но все още не погребва хора. Когато обаче през 80-те години живковизмът започва да хитрува на тема "единство на социалистическата нация" и да преследва българските турци, за да им сменя насилствено имената, зад събитията изведнъж прозира драма на живот и смърт, в която основни действащи лица стават армията и милицията.

Винаги е така. Когато задрънчат оръжия и се плисне кръв, хитруването изведнъж вдига залога си, превръща се в цинична историческа шега, от която хората плачат. Така Хитлер хитрува пред европейските страни при аншлуса с Австрия от 1938 г. и заграбването на Чехословакия година по-късно, давайки си вид, че няма да воюва за друго. През това време Сталин хитрува с организираните задкулисно от неговия режим антифашистки Конгреси за защита на мира и културата в Испания и Франция, докато сключи пакт за ненападение с Третия райх и започне заедно с Хитлер Втората световна война през септември 1939 г., нахлувайки последователно в Полша, Финландия и Балтийските държави. Съветският съюз на Брежнев, съвместно с НРБ на Живков и с други страни от Варшавския договор, хитруват през 1968 г., но влизат с армиите си в Чехословакия, обявявайки окупацията си за "братска помощ" и "омиротворяване".

Всъщност това е циничният връх на диктаторското хитруване - да маскираш военните действия на тоталитарния режим като "борба за мир".

Колко време хитрува Путин, анексирайки Крим през 2014 г. и струпвайки войски край границата с Украйна, докато кремълските говорители уверяваха, че е напълно абсурдно да нападнат съседната държава! Агресията беше обявена за "специална военна операция". Диктаторите никога не си признават, че водят започната от тях война. Може да е вътрешна (расова - в Третия райх или класова - в СССР), може да е срещу други страни (Втора световна или срещу Украйна), но те твърдят, че не воюват, а прочистват обществото от "чужди елементи" или от "бивши хора", разширяват "жизненото пространство" на своята нация, денацифират нападнатите държави и присъединяват изконни исторически територии. И като капак на този идеологически казан: започнатите от тях военни действия се представят за превантивни - за да няма истинска война, т.е. за да има мир.

Дори бившият военен пилот Румен Радев, в момента български държавен глава, сякаш започва да забравя. Без все още да се е превърнал в тоталитарен водач, той хитрува, когато говори осъдително за хора, които искат да помогнат на Украйна с оръжие, че били "войнолюбци", очевидно обърквайки адресите. И настоява: "Не мога да приема позицията, че войната в Украйна е война на ценности, когато най-голямата ценност са мирът и човешкият живот."

Ето го поредния обрат на двусмислието, подготвен сякаш от кремълската пропаганда, но защо го изговаря българският президент: Въвлечените във войната на Путин украинци, както и всички, които искат да им помогнат, се оказват войнолюбци, защото защитават свои ценности, вместо да сложат оръжие в името на мира и на човешкия живот. Сега остава Радев да назове Путин "миротворец" и "хуманист". И да подкарат двамата заедно - като първи и втори пилот - свръхзвуковия изтребител на мира.