Човекът книга
Текстът е препубликуван от "Портал Култура".
Ларгото на "Дондуков" пустее привечер, когато в "триъгълника на властта" няма протести, което не означава, че всичко в държавата е наред, тъкмо напротив. Спецификата на това място е, че то пустее по особен начин. Издължените и гранитни сенки на сталинистките сгради просто го смазват и обземат напълно. В стаената жега обаче изведнъж ми се привижда странната фигура на човек, облечен с проскубан кожух, който, озъртайки се, плах и безпомощен, изведнъж се гмурва в пролома между президентството и хотел "Балкан".
Свалям очилата си, за да се уверя, че не става дума за "фата моргана". Ала мярналият си силует вече го няма. Бързо пресичам ларгото и надзъртам в прохода към ротондата "Свети Георги". Няма жив човек. Явно ми се е привидяло. Навярно някой бездомник е пребягал към горната улица "Съборна", за да намери там подаяние.
Спирам за миг, за да събера мислите си, и осъзнавам, че стъписването ми се дължи на един спомен, който пазя от детството си. Заради Човека книга, образ, който продължава да ме спохожда до ден днешен. Подобно на всички деца и аз обичах да слушам разговорите между възрастните, докато не ме отпратят с думите, че не са за мене. Преди 1989 г. това бе формулата, щом се заговори за лица и събития, които е по-добре да не се споменават. Така веднъж чух дядо в разговор с колеги от издателския бранш огорчено да казва: "А помните ли как свърши Филип Чипев? Нямаше какво да сложи в уста, ходеше с онзи съдран кожух... А беше човекът книга..."
Останалото не съм запомнил. Детската памет е среща на два светлинни лъча, единият от които озарява миналото само за да го проектира мигом в настоящето. От това кратко припламване запомних фамилията Чипев (заради старата ми детска книжка "Фроско, Боско и Чипоноско"), а името Филип трайно прие образа на човека книга. Представях си го като някакъв човек от хартия, чиито движения наподобяват прелистването на страници.
Далеч по-късно в ръцете ми попаднаха Чипеви издания с прочутото бухалче. И едва след години узнах историята на прочутата фамилия, която продължавам, и аз не знам защо, да свързвам с "чипоносковците". Какво нещо е детският спомен! Оказа се, че Филип Чипев (1895-1962) е бил първородният син сред голямата и силно книголюбива челяд на Чипевото семейство - 11 момчета и едно момиче, всички включени в "общия бизнес".
Фамилията с дълбок копривщенски корен е сякаш копие под индиго на челядта на чорбаджи Марко от първата глава на "Под игото". Паралелът никак не е случаен. Бащата Тодор Филипов Чипев става книжар още в края на XIX век, когато наема будка в Градската градина в София, но не за да продава там цигари, напитки или храна, а книги, именно книги. Тези книги пристигат направо от печатницата и всеки минувач си купува, каквото му се хареса. Едни си взимат "Граф Монте Кристо" на Дюма баща, други "Скитникът евреин" на Йожен Сю, но има и по-сериозни четива, както и книги на български автори. Постепенно Т. Ф. Чипев (с тези си инициали той ще се подписва като книжар и издател) се насочва към издаването на самия Иван Вазов, както научаваме от този негов личен разказ: [Вазов] живееше нейде тъдява и току ще мине край мене. Разпитваше ме: дали не ми е тъжно за моята Копривщица? От дума на дума моят познайник ме насърчи да издавам книги. Аз много зауважавах тогова человек и думата му за мене стана закон. Сефтосах се с него: издадох му два тома "Повести и разкази".
После го попитах защо си играе и печата романа си "Под игото" на части в "Сборника за народни умотворения" - да вземем, че да го издадем в отделна книга. Той възприе това, но изказа съмнение Скъпо щяло да излезе, още повече ако ще плащам и на художниците, все големи: Антон Митов, чеха Мърквичка и другия чужденец Обербауер. Аз се съгласих на всичко и наистина хонорарът и изобщо харчът беше тлъстичък. Поиска ми по двеста лева на кола при 33 коли. Правете му сметката. Дадох ги от все сърце, без пазарлък.
Семейната история на рода пази спомена как за да изплати огромния хонорар за богато илюстрованото издание на "Под игото", Т. Ф.Чипев сваля от врата златния наниз на съпругата си Нонка - "резервът на фамилията", а сетне тегли кредити, които десетилетия изплаща. Преди време четох някъде, че четирите издания на "Под игото" (до 1944 г.) са били в общ тираж около 10 000 екземпляра. Никак немного за големия роман на българите.
Но май се отплеснах, а исках да обясня защо сянката на бродягата, носещ кожух в жегата, ме сепна точно сега и тъкмо на това място. Защото на мястото, където днес масивно се е настанила гранитната сграда на президентството, някога е бил прочутият Чипев дом на българската книга. Ларгото на бул. "Дондуков" е свървало плавно в тази посока, където под номер 20 и 22 са били двете книжарници на Чипев, а между тях имало друг някакъв дюкян, вероятно там, където е отстоянието между двете сгради. Вдигнал поглед се опитвам да си представя как ли е изглеждало това "свърталище на четящите". Не са запазени много снимки. Най-ясната от тях, уви, е след бомбардировките, които веднъж завинаги са приключили с книгите и книжарниците.
А защо Чипевите книжарници са били две? Първата (съвпадаща със служебния вход на президентството) е била истинският дом на книгата. Три етажа, облечени в дървени лавици от горе до долу. Външно книжарницата на Чипев не изглежда чак толкова голяма, но помещението е било доста дълбоко и сравнително високо, по същия начин са строени и останалите здания по булевард "Дондуков". Вторият магазин, където е пребивавал патриархът на фамилията бай Тодор, бил за канцеларски материали (на ъгъла към "Св. Неделя).
Там винаги било пълно с купувачи, оттам пазарували и множество чужденци. Вторият магазин всъщност правел големия оборот, снабдявайки с пособия училищата в София и в страната. Продавало се и на едро, с големи отстъпки, което задвижвало издателската дейност на "книгите с бухалчета", че и изхранвало огромната фамилия от дванайсет гърла, помещаваща се в къщата с пристройка на улица "Бачо Киро" 27.
Един от потомците на фамилията - Константин Чипев - разказва, че обстановката там била като в казарма. Инак нямало оправия при толкова много момчета. Бай Тодор ги будел рано с думите: Ставайте песоглавци Който закъснее, ще ходи окъсан и с мръсни чорапи!!! А отглеждали и още едно роднинско дете, Никола Атанасов, което, работейки в книжарницата, по думите на проф. Тодор Боров, било онзи човек, който помни къде е поставена всяка книга.
Дървена стълба водела към мансардата, където бил складът. Отново поглеждам нагоре, опитвайки си да си представя как в едно триетажно здание би могла да се побере цялата българска книжнина.
Казвам "цялата", защото Т. Ф. Чипев продава не само своите издания, но и всички книги на тогавашни български автори, публикувани от Ал. Паскалев, Хр. Г. Данов, Стоян Атанасов и кой ли не още. Всички тези книги били приютени вътре по рафтовете, стигащи до самия таван. Затова и там чести гости били Гео Милев и Емануил Попдимитров, Рачо Стоянов и Николай Райнов или преводачът на прокълнатите поети Георги Михайлов-Джо. Случвало се тук да разменят дума и хора, които не са си говорели от години поради стари вражди.
И все пак от главата ми не излиза Филип Чипев, тази легенда, сякаш вградена под камъните на това място. По правило на първородния син би трябвало да бъде поверена съдбата на най-голямото книжовно предприятие в България. Но се оказва, че този влюбен в книгите младеж е абсолютно непригоден за тази цел, защото е "антитърговец".
От запазените снимки (и най-вече от прочутия портрет на Владимир Рилски от 1941 г.) ни гледа млад мъж с интелигентен и леко стеснителен поглед, извънредно слаб, с много нежна телесна конструкция и почти прозрачна кожа. Той винаги бил елегантно облечен, ходел с папийонка, а по вкус към облеклото и поведението си се доближавал най-вече до приятеля си Светослав Минков, наричан в онези години "Гарвана".