По повод 78-годишнината на поета, белетрист и сценарист Борис Христов "Дневник" публикува откъс от книгата "Вик в тишината. Поезията на Борис Христов" ( "Рива"). Автор на изследването е Едвин Сугарев.

Борис Христов е роден на 14 август 1945 г. в пернишкото село Крапец. Завълшил е филология във Великотърновския университет. Работил е като учител, журналист и сценарист. От години живее в изолация. Не дава интервюта, избягва да коментира злободневните проблеми. Приемал е награди, но и е отказвал.

Всяка литература се съгражда не само от своята история, но и от своята митология. Митологизацията на определени текстове и персони в литературата е обективен и неизбежен процес - както заради пристрастията на критиците и литературните историци, така и заради магнетичната аура на някои писатели, а нерядко и заради техните писателски стратегии, в които се хвърлят немалко усилия за изграждане на митове, свързани с написаното от тях, но и с техния поглед към света, с техните лични особености и пристрастия.

Най-често на митологизация подлежи това, което е създадено или преживяно от един автор. В много по-редки случаи се изграждат митове върху отказа от писане - поради едни или други обстоятелства. Още по-рядко се създават митове въпреки категоричната съпротива на самия автор да се вмъкне в тяхната матрица и да ги използва като сал, който ще му помогне да пренесе своите послания в едно по-далечно бъдеще.

Към тези много редки случаи спада и Борис Христов, чиято фигура бива митологизирана както вследствие на изключителния успех на първите му две книги, така и в резултат на необичайно острия му и категоричен отказ да пише поезия - изразен в момент, в който е на върха на славата си.

Редом с този отказ той изцяло се оттегля от публичността, заявявайки своето решение да изживее и да изпита това, което някога е измислил и написал. Това оттегляне и доброволно приетото отшелничество от врявата на деня впечатляват - те създават митологичния ореол, който пряко волята на самия поет осветява неговата фигура в българската литература от десетилетия насам.

Всъщност той участва активно в "гладиаторските борби" на поетическата сцена в един много кратък период - от 1975 г., когато неговият цикъл "На седмия ден" бива включен в поредния сборник "Трима млади поети" на издателство "Народна младеж", до 1982 г., когато излиза втората му стихосбирка "Честен кръст", завършваща с едноименната поема, която заявява сбогуването му с поезията.

Това, разбира се, не е скъсване с литературата: двете стихосбирки са многократно преиздавани, а след неговия дебют в прозата с романа "Бащата на яйцето" виждат бял свят няколко повести, три тома с неговите митографии, разчитащи едновременно на визуална и словесна експресия, няколко антологии и сценарии за игрални и документални филми.

Доколко поемата "Честен кръст" слага кръст на поетичните му търсения, също е доста спорно - като се имат предвид стоте тристишия, първоначално част от повестта "Смъртни петна", а след това неколкократно излизали в отделни издания, и имплантираните на няколко места стихове в неговата проза - а може да се спори и за това дали фрагментите в неговите митографии са поезия, или проза.

Неговата почти светкавична поява в литературното поле обаче и досега впечатлява критиците, които се опитват да си обяснят как така току-що дебютирал автор, при това без каквато и да било институционална подкрепа, се превръща в една от най-значимите и влиятелни фигури в българската поезия, като при това не само неговите текстове, но и неговият отказ от писане на поезия продължават да произвеждат значения и да оказват влияние - включително и днес, четиридесет години след властно произнесените първи стихове от поемата "Честен кръст": "Затварям ви за думите, уши, резето спускам. / Не искам в моя дом да се говори за изкуство".

Примерът е наистина феноменален, а интересът към него - оправдан. В цялата история на българската литература няма друг поет, който да е загърбил поетическия занаят на върха на славата си. В цялата история на българската поезия по време на тоталитарната република няма друг случай, в който един поет да се е наложил толкова убедително още със своя дебют - при това не само без да се нагажда, но и без изобщо да се съобразява с господстващите литературни канони и йерархии.

Въпреки че в стиховете му съзряват семената на бунта, чиято поява до голяма степен е била немислима дотогава, той видимо не споделя съдбата на Константин Павлов и Николай Кънчев - и не бива напъден в принудително мълчание, а се оттегля сам, по своя воля и без всякакви извинения, свързани с епохата, както и без всякакво възкресение, когато тази тягостна епоха най-сетне приключва.

Разбира се, репресията го следва по петите, но някак скрито, без да това се афишира като публичен факт. Обект е на Държавна сигурност още от студентските си години в Търново, досието с доноси срещу него е дебело почти колкото Светото писание. Глупостта наистина го преследва с надвесения си черпак, както беше пророкувал в "Библейски мотив", а битието му съвсем не е безпроблемно. Публично обаче не атакуват поетичните му достойнства - те дори са приемани на официално равнище с някаква смесица от смайване и безпомощност - с две-три изключения. Апологетичните отзиви за книгите му са много повече от критичните - макар че мога да предположа, че след неговия отказ, демонстриран в "Честен кръст", много от менторите на тогавашната поезия са въздъхнали с облекчение.

На какво се дължи този тъй феноменален и тъй рядко срещан в тези години успех, благодарение на който Борис Христов изведнъж се оказа централна фигура в българската поезия, хвален открито от почти всички и скрито ненавиждан от водещите фигурие в тогавашното тоталитарно статукво? Как стана така, че трудната му поезия, чиито послания далеч не са разбираеми за всеки, се четеше в преписи и се крадеше от библиотеките? Как този пробив в много кратки срокове се оказа толкова категоричен, че смути и самия поет, превърна го в "дивак учуден/ от славата на своите дрънкулки" , а самият факт, че беше обкичен в тях, в крайна сметка го принуди да се оттегли от публичните територии на поетичното слово?