Наистина живеем във все по-многополюсен свят, но мултилатерализмът e в отстъпление. Това е парадокс. Защо? Защото, когато броят на участниците в една игра се увеличи, естественият отговор трябва да бъде укрепване на правилата, управляващи тази игра. Ние обаче сме изправени пред противоположна тенденция: правилата, управляващи света, непрекъснато отслабват. Трябва да намерим начини да преодолеем този парадокс.

Тази нова мултиполярност е резултат от комбинацията от три динамики. Първо, по-широко разпределение на богатството в света, второ, желанието на държавите да се утвърдят стратегически и идеологически и трето, появата на все по-транзакционна международна система, основана на двустранни сделки, а не на глобални правила.

През 1990 г. G7 представляваше 67% от световния БВП, днес този дял е паднал под 40%. През 1990 г. делът на Китай в световния БВП е бил 1.6%, днес той е 18%. Вътре в G7 делът на Съединените щати е намалял, но много по-малко от този на Европа и Япония, а в западния свят Съединените щати продължават да преобладават категорично.

Отвъд G7 многополярността е преди всичко резултат от впечатляващия възход на Китай. Оттук и преконфигурирането на глобалните отношения около САЩ и Китай. Заедно те представляват повече от 40% от глобалното богатство и в резултат на това упражняват значителна власт над международната система. През следващите десетилетия би могло също така Индия да настигне Китай и САЩ.

Но многополярността не е само резултат от разпределението на благосъстояние. Новият многополюсен свят се характеризира и с нарастващо търсене на суверенитет и идентичност. Особено в така наречения Глобален юг, въпреки че това е термин, обхващащ много разнородна група държави.

В Латинска Америка, в Африка, в Близкия изток и Северна Африка и разбира се, в Азия почти всички смятат сега, че има надеждни алтернативи на Запада, не само икономически, но и технологично, военно и идеологически.

Това не означава непременно, че с възхода на Китай се появява нов глобален модел. Това също не означава, че Китай ще се опита да убеди трети страни да възприемат неговия модел във всичките му измерения.

По-скоро страните търсят алтернативи на западния модел за всеки отделен случай, както в момента се случва в различни държави в Африка. Тези страни изглежда са готови да работят с всеки играч, който изглежда опортюнистично способен да замени старите модели. Тези нови играчи предлагат предимството да не питат кой е в затвора или къде наистина отиват парите. Това устройва много режими.

Тази реалност се отразява в реакциите по повод агресивната война срещу Украйна. Повечето държави от Глобалния юг споделят идеята, че Русия е агресорът, и гласуваха в ООН да осъдят нейната агресия. Но много от тях не са готови да отидат отвъд тази точка.

Те не искат Украйна да доминира световния дневен ред. Например те се страхуват, че финансирането за зеления преход в Глобалния юг може да пострада поради необходимостта от финансиране на възстановяването на Украйна. За много страни далеч от ЕС войната в Украйна изглежда като обикновен граничен спор между голяма държава и нейния по-малък съсед. Какво толкова, все пак не е толкова сериозен проблем...

Отвъд това стои въпросът за ценностите. Ние, европейците, все още реагираме въз основа на мироглед, залегнал във Всеобщата декларация за правата на човека. Китай и Русия обаче оспорват универсалния характер на тези права и много страни от така наречения Глобален юг са възприемчиви към този подход. Универсализмът се разглежда просто като обикновен остатък от западното господство, като се забравя, че всички те са подписали Всеобщата декларация за правата на човека. Един често изтъкван аргумент е, че самият Запад невинаги следва правилата, които претендира да защитава. Ясно е, че тази критика не е напълно неоснователна.

Като алтернатива те предлагат форма на политически културализъм, при която всяко общество би имало право да има свои собствени ценности. При този подход суверенитетът на една държава трябва да има предимство пред спазването на правата на човека и гражданските свободи. По-специално Китай разиграва тази карта където си струва.

Тази нова многополярност предизвиква липса на международен консенсус по почти всеки въпрос. Във време, когато нуждата от глобално регулиране нараства, това подхранва несъгласието. Ако се откажем от глобалния колективен капацитет за определяне на правила, всеки ще прави каквото може или както му харесва.

Свидетели сме по-специално на задънена улица по въпросите на сигурността. От близо 10 години Съветът за сигурност стана неефективен заради неподходящото използване на правото на вето от страна на Русия, която, естествено, систематично се противопоставяше на много решения за Украйна, но също така и по повод други кризи като тези в Сирия или в Мали. В задънена улица сме в Съвета за сигурност, но също и в реформата на Съвета за сигурност. Никой постоянен член там не желае да се откаже от правото си на вето.

И в същото време имаме все повече и повече влиятелни играчи и все повече и повече глобални предизвикателства, но става все по-трудно да постигнем консенсус за справяне с тях. Вече няма коалиция от доминиращи сили, способни да наложат глобален ред. Напротив, конкуриращите се сили са склонни да се неутрализират взаимно. Тази ситуация вероятно ще продължи, докато балансът на силите между доминиращите играчи се стабилизира.

Това може да доведе до разделянето на световния ред на конкуриращи се блокове в сферите на сигурността, икономическата интеграция и технологиите. Липсата на консенсус ще разбие света и ще принуди трети страни да се присъединят към една от конкурентните системи. Такъв може да е случаят например с интернет, където държави като Русия и Китай могат да наложат свои специфични стандарти и да разделят киберсвета. Подобно раздробяване, разбира се, ще доведе до огромни икономически разходи и ще намали стимулите за сътрудничество по глобални въпроси като климата.

В този контекст какво можем и трябва да направим? На първо място, не трябва да се заблуждаваме: трудно е да си представим цялостна промяна на световния ред, докато няма консенсус по този въпрос между големите сили, по-специално между САЩ и Китай. Все по-малко върши работа традиционният "мултилатерализъм отгоре надолу", включващ големи конференции, на които всички страни вземат решения заедно по проблемите.

Ако обаче не можем да намерим една единствена глобална алтернатива на кризата на мултилатерализма, можем ли да намерим частични? По-обещаващ подход вероятно би бил да се преследва това, което все повече се нарича минилатерализъм: споразумения по различни въпроси между държави с еднакво мислене. Въпреки това, за да избегнем блоковата конфронтация, за която споменах по-горе, ние трябва задължително да възприемем подход, който надхвърля Севера или Запада и привлича подкрепата на ключови страни на Юга. Трябва да разширим кръга от страни с еднакво мислене, за да приемем другите постепенно и прагматично.

Например, както наскоро посочи генералният секретар на ООН, членовете на Г-20 са отговорни за 80% от емисиите на парникови газове. Следователно страните от Г-20 могат да решат да излязат от задънената улица по отношение на неотложния проблем с финансирането на зеления преход и необходимите ангажименти за гарантиране на този преход. Въпреки че видяхме ясно в Делхи, че докато общите принципи бяха препотвърдени, нямаше консенсус по този въпрос.

Този подход може да бъде полезен по-специално в нови области, като изкуствения интелект (AI), където международното регулиране е все още слабо. Никога обаче не трябва да забравяме, че регулирането винаги отразява баланса на силите. Това е важен въпрос за Европа, често разглеждана като нормативна сила, която не разполага непременно със средствата, съответни на нейните амбиции. С други думи, ние сме по-склонни да регулираме AI, отколкото способни да развием европейска екосистема на AI. За да останем нормативна сила, трябва да развием нашата технологична "огнева мощ".

Друга възможност е т.нар. съгласуван едностранен подход. Терминът може да изглежда нелогичен, тъй като едностранчивостта по дефиниция не е съгласувана. Въпреки това, след провала на срещата в Копенхаген през 2009 г. именно така постъпва светът за изменението на климата с Парижкото споразумение от 2015 г. Това споразумение се основава на това, което държавите декларират, че са готови да направят, за да ограничат изменението на климата. Едно надеждно глобално споразумение по повод изменението на климата едва ли може да бъде резултат от подхода "отгоре надолу", а по-вероятно ще дойде от сбора от национални едностранни ангажименти, поети от всяка държава. Програмата на ООН за целите за устойчиво развитие също се основава на този принцип и можем да разширим тази логика към други области.

Ще бъде ли този начин на работа достатъчно добър, за да реши всички глобални проблеми? Вероятно не. Що се отнася до климата например, сборът от тези национални ангажименти очевидно не е достатъчен и все още има критично важни пречки, особено във връзка със "зелените" финанси. Но по време на този критичен период на нарастваща многополярност и намаляващ мултилатерализъм трябва да използваме всички практически начини за справяне с глобалните проблеми.

Основният риск днес е фрагментирането на световния ред на политически, икономически и технологични блокове и ние трябва да го предотвратим.