Две тетрадки, изписани с молив. Листовете са пожълтели, редовете избледнели и трудно разчетени дори от самия автор. Тези тетрадки, изпълнени с преживяванията на 21-годишния евреин Сабетай Майер /1922 - 2017/ през 1943 г. в трудовия лагер за мъжете евреи той представил преди време в Института за изследване на близкото минало. Поводът - институтът е поканил всеки, който желае, да разкаже своя преживяна история от миналото. И макар мотивът на Сабетей Майер да откликне на поканата не било събитие от онова далечно минало, при срещата той споменал за тетрадките от 1943 г. Така през 2015 г. в издание на института се появяват за първи път записките от двете тетрадки. Заслугата да бъдат разчетени е на експертите от института и лично на координатора и анализатор Димитър Димов.

Тази година дъщерята на автора доц. Мира Майер, доктор по политология и дългогодишен преподавател в Нов български университет, издава дневника в самостоятелна книга, а Димов написва забележителна статия като предговор (част от нея публикуваме по-долу).

В началото на 60-те години са правени обиски от Държавна сигурност в жилището на Сабетай Майер. Очакванията, че днес четирите тетрадки ще се намерят в обемното му досие в ДС, досега не се оправдаха, разказва Мира Майер.

Нека това да е било наказанието на тези, които са ги конфискували - да видят спасяващата жизненост не само на Сабетай Майер, а на всички хора, които намират сили да се издърпат сами от всяко зло, каза д-р Веселина Василева от Нов български университет при представянето на книгата. И добави: "Имах честта да съм виждала г-н Майер в един университетски коридор и още да помня мекия му поглед, излъчващ светлина, която няма как да идва от друго, освен от способността да познаваш живописността на живота."

Известно е, че от 1941 до 1944 г. периодично от април до ноември са мобилизирани трудоспособните мъже евреи за работа в строителството на пътища и тази мярка се интерпретира различно и до днес: от едни историци - като своеобразно средство на българската държава да устои на натиска от нацистка Германия и да задържи евреите тук; от други анализатори - като елемент от дискриминационната политика на същата държава спрямо еврейското население.

При представянето на книгата проф. Румен Аврамов изтъкна именно тази гледна точка - че зад описанието на обикновеното ежедневие в трудовия лагер все пак прозира репресивната същност на мярката, която не може и да бъде друга при принудителния труд.

Проф. Георги Фотев подчерта жизнелюбието като побеждаващо и най-тежките изпитания и направи аналогия със своята книга "Най-дългата нощ на комунизма." Димитър Димов изтъкна, че пресъздаването на обикновеното, нормалното ежедневие помага за най-пълнокръвното разбиране на човека, времето и мястото. Като под нормалност, подчерта той, не се разбира жест на оправдание, а естествената житейска автентичност.

Книгата няма за цел да представи управлението в Царство България, нито да поставя оценка на отношението на държавата към евреите, тя е само едно автентично свидетелство - това се подчертава в анотацията.

- за отбелязване е, че в официалните документи на държавата не се наричат лагери, а "трудови станове".

Смесените чувства при получаване на повиквателните в Плевен - тревога пред неизвестността и вълнение пред промяната /"нима не ми омръзна да стоя кафенето"/. Трогателното изпращане от приятелската компания. Работата - раздробяване на чакъл за строеж на път край Ихтиман, нормите за изпълнение променливи, понякога тежки, но не непосилни. Храната - понякога лоша и оскъдна /"добре че си носим продукти"/, но често добра и обилна. Хвърлянето на жребий кой да мие след храна всички канчета. Началниците - прякори и мнение за всеки, от фелдфебела до майора, дори намерили начин да се изразяват: ако не го харесват, само първата редица от строя отвръща на началническия поздрав. А когото харесват - отвръщат високо всички "Здраве желаем, г-н началник".

Вълнението в очакване на отпуските, оживлението, че "ще се ходи в града" /Ихтиман/, майтапите с доверчивия Жак; големият концерт класическа музика, който започнал едва след задължителното изслушване на "Шуми Марица", после химна на царя, после марша на трудоваците и едва тогава иде ред на Бетовен. Читателят може да долови ирония, оценка на Сабетай няма. И... неизменната игра на комар, наред с чуденето на Сабетай откъде идва непреодолимата тяга към тази игра, в която "често се губят твърде големи суми".

Предполага се, че изчезналите 4 тетрадки описват периода през 1944, когато Сабетай Майер отново е мобилизиран като трудовак.

Неоспорим факт е, че в българската историографска и по-широка публичност продължават да се водят спорове, ако не и войни, за баланса на вините и носителите на достойнството за спасението или оцеляването на българските евреи. Аргументите, които се ползват, почиват на различни архиви, всеки от тях носещ епистемологичния печат на произвелата го институция. Започвайки от Народния съд, минавайки през комунистическата идеологизация на антифашизма и стигматизацията на междувоенния режим, международното популяризиране на спасението, та чак до днешните борби на фронта на историческия смисъл (Рагагру, 2022), всички тези подходи към трудовата мобилизация на евреите имат някакъв свой ограничен формат и цели.

Върху тях не бива да слагаме автоматично печата на релативизма и да лишаваме всеки добросъвестен изследовател от стремежа да бъде прав. Всяка оценка и извод на историческото поле трябва да притежава определена последователност и това я ограничава (в един позитивен смисъл).

Все пак има свидетелства, исторически документи или извори, които ни дават достатъчно основания, дори ни задължават да направим крачка назад от силната историографска теза и да се върнем с по-изострена чувствителност и отворени сетива към самото преживяване на историята. На пръв поглед това живяно изглежда твърде човешко и твърде незначително. Но трябва да си дадем сметка, че улавянето на нормалното, живото описание на обикновеното носи потенциала за най-пълнокръвно разбиране на хората, времето и мястото. То ни позволява да влезем в средата, да я съпреживеем и да я разберем по-добре.

Пресъздаването на тази нормалност*, уловена така добре от Сабетай Майер, не е прост рефлекс. Тя е постоянно усилие, преминаване през конфликти и изпитания. За усета към нея са нужни добросъвестност и талант.

Убеден съм, че прочитането на целия дневник ще даде на всеки любопитен читател много поводи да види тогавашния лагерен свят през разтревожените, но окуражаващи и добронамерени очи на Сабетай. Какво остава на мобилизирания евреин, на самотния човек, когато е подхванат от тласъците на световните събития, на воюващите идеологии, на оскъдното ежедневие и изнурителния труд, от силата на големите теории и истории? Може би да изживее своя 22 юни 1943 г. и да защити уязвимата, ничия земя на точно този следобед.

Сами ще се убедите, че "Дневникът на един мобилизиран евреин" не е сензация, но ни подсказва от всеки ред и дума, че еднозначните отговори в човешката ситуация са невъзможни. Историците трудно постигат съгласие, но това не е защото заниманието им не е наука или защото няма истина (тъй като тя е неизменно привилегия на победителя, както твърдят някои), а защото живата история е сама по себе си противоречие, с което трябва да се научим да живеем, за което трябва да говорим и да се опитваме да обясним.

Сабетай Майер ни учи точно на това.

/.../ Пред "Света Неделя" се намерихме с Цико и веднага взехме "тройката" за Подуене. Трамваят - претъпкан все с такива нещастници като нас. Когато трамваят пристигна пред гарата, целият площад беше почернял от народ. Изпращачи и трудоваци! Някои добре екипирани, някои много зле. Неволно ми мина пак мисълта за концентрационни лагери. Точно така си представях във въображението тръгването за места, откъдето връщане няма. Казаха, че трябва да чакаме до 8.30 ч. Дотогава ще се композира специален влак.

Два часа и половина трябваше да чакаме и то пред площада, защото не пускаха вътре, а времето продължаваше да бъде все така лошо. На няколко пъти ни строяваха и държаха на крак, а дъждът продължаваше да се излива над нас. Никой от изпращачите не мислеше да си ходи. Чакаха докрай! Трябва Провидението да е надарило нашия народ с волско търпение, за да понася всичко това!

Най-после, към 9 ч. на групи тръгнахме към перона на гарата, призовани от силни викове плевенците да се отделят настрана. Смесени с някои бивши плевенци, понастоящем живущи в София, и натурализирани плевенци, всички заехме един вагон. 55 души или 8 коня.

Държавата много добре се грижи за нас! В конски разтракани вагони ще ни карат близо 65 км.

Дълго не чакахме. Всред невъобразим шум от тракане на колелета голямата специална композиция тръгна. Аврамак веднага започна да свири на вратата, а всички да пеем!

Размахвахме ръце на изпращачите, които се бяха наредили на оградата пред гарата, защото не ги пускаха вътре! Не след дълго и София се загуби от нашия поглед. Последната надежда изчезна с последния поглед! Уви! Всеки трябва да понесе туй, което съдбата му отредила, била тя жестока или не! Наредени в кръг около Аврамак, ние слушахме песните, редящи се една след друга под пръстите му! Песни, които неведнъж сме пели в Плевен, всички заедно. На всички ни стана още по-мъчно и не един наведе глава!

Когато наближавахме Ихтиман, по-студеният въздух ни накара да се загърнем още по- добре. Погледнахме навън и 20-сантиметров сняг изпълни хоризонта! Защо ни водят в такова лошо време? - помисли си всеки! За какво им трябваме, когато още земята не бе освободена от ледената си обвивка? След близо 5-часово пътуване слязохме в Ихтиман! /.../

Отидохме в училището, където стана прегледът. И тук започнаха нескончаемите преговори в кои групи да се паднем всички плевенци заедно, разбира се. Целият ден мина само в това. Един предлага една група, друг - друга и т.н. Най-после влязохме вътре и решихме случайността да определи групата. Всички плевенци се паднахме в V бригада.

Щом излязохме от училището, помислихме веднага за квартира. Колкото повече навлизахме в центъра на града, толкова повече хора предлагаха почти безплатно квартири, добре затоплени. Трогателни жестове на иначе прости, но със здрав разсъдък хора! "Елате - настояваше някой, - не искам никакви пари. Елате само за да ми бъдете гости тази вечер!"

Снощи бяхме много приятно изненадани. Точно в 12 ч. дойдоха група музиканти от IV-а група. Влезли безшумно, започнали съвсем тихо да свирят на китарите си и тихо да пеят, всички бяхме леко събудени и захласнато слушахме хубавите песни, които се лееха под пръстите им. /.../ Събудих бати Яко, но той грубо ме наруга. И ето, че слушах хубава музика! Може ли човек да спи при такава музика? Може ли човек така индиферентно да се отнесе към тези прекрасни звуци, които силно трогват човешкото сърце? Към 1 ч. си отидоха и всички съжалявахме за тази тъй ранна раздяла.

Днес в работата стана една твърде неприятна случка. По време на работа малко камъче силно удари Лазар в окото. От силния удар старият приятел се просна на земята, ритайки с крака. Много мъчно ни стана на всички при тази печална гледка. Не искаха да го пускат на изследване, въпреки че бе повече от наложително. Дано му мине по-скоро болката. Сега е винаги с очила и кърпа върху окото, наподобява "невидимия", но и напомня на всеки, че може да го сполети същата съдба.

Утре нямало да се работи. Щели да ни имунизират. Винаги имунизацията против коремен тиф ми е била много болезнена. Едно признавам. Тази инжекция е повече от наложителна. Тук най-лесно човек би могъл да хване тежката болест. Ето защо, макар и предварително да ме тресе при мисълта за инжекцията, с радост ще подложа ръката си на доктора.

Вечерта пред палатката Графа и Аврамак ни посвириха. Никой не може да отрече, че това са едни от най-приятните моменти в цялата група.

Не зная защо, но всеки ден броя дните, които минават. Защо ли? Правилен отговор не мога да дам. Дали защото ми е тежка работата или пък горя от нетърпение да се видя с близките ми? Бих искал понякога да бъда магьосник и само едно нещо си пожелах. Сега да сме в началото на месец ноември. И това време ще дойде. Но дотогава!

След печалната случка с Лазар инженерът ни донесе очилата. Използвах случая да си поговорим с него. От разговора ни стана ясно, че няма да си вървим преди да свършим обекта.

10 км международно шосе. Някои се отнасят много леко към думите му. "А - казват те, - и

други така са ни говорили." Страхувам се много, че те ще станат причина да си идем много по-

късно от определеното време. Инженерът ни каза, че е предвидил по 23 работни дни. И при акорда, който, да си признаем, не е много, ще свършим работата си най-късно до 15 септември. Дори да се забави работата малко, до края на октомври би трябвало да си вървим, ако тези младежи не разсъждаваха така и не ни пречиха, макар и "неволно", на работата ни. Всеки случай и майорът, и поручикът, сега и инженерът, ни дадоха ясно да разберем, че пътят трябва да се свърши и преди да се свърши, няма отиване.

Днес е неделя, следователно почиваме. Времето е ужасно лошо. /.../ Часът е 2. Време определено за почивка. Едни спят, а по-голямата част от взвода играе комар. Карета на всякакви игри. До 3 ч. е забранено да се вика и приказва на висок глас. /.../ А какво прави нашата компания? Лазар, Мони , Яко, Шин играят покер. Цони, кой знае какво го е прихванало, пише писма! Мефо и Жак хъркат блажено, а Чърца-Пърца чете, но какво? Нито вестник, нито някоя сериозна книга, а "Любов край синьото езеро" от Славе Езеров. /.../ Цико снове нагоре-надолу, успокоен вече, и наблюдава различните карета.

А аз пиша, както винаги. Надали има човек в лагера, който да е писал повече от мен! Някои се учудват, и с право се учудват, на търпението ми. Особено тези, които бяха предрекли, че дневникът ми няма да съществува повече от 1 - 2 месеца. Но засега съм спокоен и имам желание да пиша.