Неотдавна БНТ излъчи най-новия документален филм на сценариста и режисьора Иван Росенов "Мaрго и приятели". Преди това част от героите на филма, а също кинаджии и публика се събраха в Дома на киното за прожекция на голям екран. Без нарочни знаци за това събитието се превърна в своеобразно почитане паметта на гениалния художник и скулптор Маргарит Цанев-Мaрго. Почти четиридесет години след смъртта му...

"Мaрго и приятели" е откровен и много личен филм. Направен е с уважение и разбиране към хората, които свидетелстват за все още незаздравели рани от близкото ни минало. Вглъбен и събран, с великолепен дикторски текст, почтително прочетен от Джони Пенков, той се превръща в достоверен документ за интелектуално страдание и състрадание.

Група талантливи хора разказват спомени за Мaрго от студентските си години. Започва се направо от смъртта му: намерен е замръзнал, с главата надолу и изхвръкнали очи. Христо Цанев, брат му, си спомня, че е виждал страховита рисунка с висящо тяло. Но е нямало как в ония времена да си представи, че момчето, с което е прекарал почти цялото си детство, ще избере вечното мълчание.

После идват спомените за небръснатата брада. За отказа на Мaрго да се подчини на нелепа заповед "първо да се приведе във вид, пък после да се запише..." Смъртта на майката, прекъсването на следването, самотата, депресията, а оттам най-вероятно и отчаянието с болка се споделят от приятелите. В същото време филмът показва графики на художника, успял да изживее само 24 години от живота си, но оставил в националната съкровищница уникални по своето новаторство и светоусещане творби. Преплетени човешки тела, коне, кентаври и всякакви други митични форми внушават безстрашие, безпокойство, ранимост и скептична обреченост. Към тях се прибавят и случайно открити акварелни етюди, а също и скуптурни творби.

Чрез спомените, творчеството и няколко оскъдни фотоса на Мaрго (със и без брада) Иван Росенов успява да изгради образа на трагичния талант. Онзи, който някога фатално е изпреварил времето си, но който, ако би се родил днес, би го изпреварил пак!

Във филма има много епоха, но тя не е нито илюстративна, нито буквална. Всичко е в искреното излъчване на хората, живели във времето на старомодна, самодоволна и пренебрежителна диктатура. Включването на кадри от младежкия фестивал в София и влизането на съветските танкове в Прага през 1968 година само увеличават ефекта на човешкото присъствие.

В архивни кадри прозвучават разтърсващи слова на Любомир Далчев и проф. Димитър Аврамов, мярват се лицата на Катя Паскалева и Радой Ралин...

"Говорим за Мaрго сякаш го няма! А той е с нас!" Тези думи са верни не само за участващите, но и за снимащия. С помощта на няколко скали, едно дърво, самотна лодка в морето и тънкия усет на музикалната оформителка Марияна Вълканова режисьорът е успял да улови "присъствието" на художника. Или поне собствената си представа за него.

"Имам да му давам от онова време пет лева. Как ще му се издължа на оня свят, не знам", казва Георги Чапкънов във филма. Веднага след това идват финалните кадри, в които две груби обувки вървят по морския бряг и оставят своите следи. После вълните гальовно ги заличават. Човек и природа се сливат в тайнствено безмълвие...

След известно мълчание един от най-деликатните български режисьори се завръща в киното с достойнството на човек, който не се носи по повърхността. Филмът на Иван Росенов определено провокира мисли за духовността. Онази отпреди, но и тази - от сега...