- Млади колеги отправиха към мен покана да работя с тях като режисьор - възможност, която нашият театър дава при определени условия. Бях много резервирана, защото нямам самочувствието, че мога да бъда режисьор. Критерият ми към тази професия е доста висок и изобщо не съм сигурна, че мога да отговоря на него. Въпреки отговорността обаче, беше много изкушаващо заради доверието на колегите.

Започнахме да търсим подходящ текст и един ден, гледайки колегите си, съвсем ирационално казах: "Опасни връзки?". Така, с въпросителна. Ръководството на театъра хареса идеята и още на събранието в края на сезона се оказах включена в репертоара за следващата година.

- Защото е сюжет за всяко време и всяко място. И един от любимите ми романи. Чела съм го като ученичка и бях толкова шокирана от тази история, от начина, по който е разказана - как цялата интрига е само чрез писма, един лабиринт от сложни връзки. Това така разпалва въображението ти.

Романът има много интерпретации - представления, балети, опери, мюзикъли, филми. Намерих пиесата на Кристофър Хамптън (в превод на Майя Праматарова), по която е направен филмът (популярната филмова версия от 1988 г. на Стивън Фриърс с участието на Глен Клоуз, Джон Малкович, Ума Търман, Киану Рийвс и др. - бел. ред.), тя е играна в България. Пиесата обаче е фиксирана и съвпада изцяло с филма, а и е с много персонажи. Исках да намеря друга форма. Така, някак естествено, стигнах до идеята да направя драматизация.

Това, което най-много ме вълнува в книгата са писмата. Писмото е много интимен акт - човек пише по различен начин от този, по който говори и това разминаване е много интересно. Писмото разкрива истинските подбуди на героите за действията им.

- В началото на новия сезон ми се обадиха и се оказа, че имам само десет дни да намеря екип и да започна репетиции. Безкрайно съм благодарна на сценографа Свила Величкова и композитора Емилиян Гацов-Елби, които се отзоваха, въпреки че са много заети. Когато имаш такива хора зад гърба си, ти самият добиваш кураж реализираш идеите си.

По-късно се присъедини хореографът Никола Хаджитанев. За ролята на младата Сесил Воланж взех две момичета от класа на Ивайло Христов в Академията - Мелани Младенова и Александра Свиленова. С актьорите ни свързваше огромна любов, те много харесаха драматизацията и работехме с голямо вдъхновение.

Адреналинът беше над нормата. През цялото време. Беше като бълнуване. Нямам опит като режисьор и си казвах: "О, Боже, ако всеки път е така, това е много изтощаващо!".

- О, да. Първо, от малкото време, с което разполагах. Дадоха ни двойни репетиции, обаче да работиш така е изключително трудно, защото човешката психика не е ефективна повече от 4 часа. След репетиции съм вървяла по 6 км, само и само да си изчистя главата. Защото работиш с други хора, други енергии. И в това преплитане човек се изтощава. Това беше едно от нещата, които не знаех дали ще издържа. Издържах.

Големият проблем дойде, когато всички елементи трябваше да заработят заедно - осветлението, музиката, декорът, костюмите. Бях на ръба на отчаянието. И изведнъж работата с актьорите ми се видя живот в рая, а написването на текста - лесна работа. Слава Богу, имах зад гърба си Свила Величкова, която до последно ходеше с някакви инструменти и четки, поправяше по декора, нагласяше прекрасните костюми... И накрая всичко заработи.

- Ами тя класиката затова е класика, защото е вечна, нали? Мислех си преди малко, че почти няма пиеса на Чехов, в която някой от героите да не каже: "Ех, какъв ли ще бъде животът след 200- 300 години?". Ами какъв да е животът? На емоционално ниво е същият - хората са едни и същи, имат едни и същи потребности, едни и същи страсти.

Позволих си да избягам от решението на романа, който има претенцията на известен моралитет - има едни лоши хора, които са толкова лоши, толкова развратни, че накрая всеки си получава заслуженото. Аз промених това. Не, лошите не са толкова лоши и добрите не са толкова добри.

Друго мое решение беше да направя паралела между младите Сесил и Дансьони и Мертьой и Валмон. Махнах много персонажи, за да стане действието по-адекватно на съвремието. Нашето време е по-клипово - хората получават информация от малко неща и от тях правят голямата картина.

- На този етап не. Това е такава умора и изчерпване! Има и нещо друго - исках да намеря нещо, което много ме вълнува, не просто да вляза в ролята на режисьор.

А и да имаш насреща си хора, които са правопропорционални на твоята енергия, си е късмет. Аз нито за миг не съм се занимавала с това да активирам актьор. Напротив, те бяха всеотдайни и много ми вярваха. Ето, например, Рая Пеева. Нейната човешка природа е различна от тази, която аз исках. Тя свръхреактивна, емоционална (чудесни качества за всеки актьор), а всичко трябваше да се събере и да не се вади навън. Повтарях само: "Не! Обери! Тази жена не си позволява емоции, всичко е премерено". За един актьор няма по- хубава провокация от това да играе нещо, което е различно от него.

- Едно от нещата, които е задължително човек да има в нашата професия, е т. нар. емоционална интелигентност. Талантът е комплекс от качества, които твоята интелигентност развива, проявява.

Добрият актьор носи в себе си някакво вътрешно знание. Ако е предвидим, нямам любопитство да го гледам. Предполагам, че така е с всички зрители.

- На мен винаги ми е трудно, когато започвам. Винаги проверявам дали това, което правя, не е част от рутината ми, защото не искам да разчитам на нея. Людмила Петрушевская има един много хубав израз "скуката на моженето". Ако можеш да избягаш от тая скука, да ти е интересно, да провокираш себе си, тогава не е лесно.

- Няма формула. Аз лично съм по-приспособима - приемам отсрещната страна за даденост и спрямо нея развивам моя персонаж. В края на краищата тук основна роля има режисьорът. Не помня кой беше казал, че да направиш едно добро разпределение е 80% от работата.

- Казвала съм и друг път, че винаги съм се чувствала като ученичка. Имах късмет да срещна по пътя си много, много интересни хора. Аз пък, от своя страна, имам любопитство към такива срещи и искам още.

Мисля, че на мен театърът само ми е давал, нищо не ми е взел.

- Комерсиализацията навлезе във всички сфери на обществото ни и театърът стана жертва на това. Цялото отношение към живота се промени, все по-малко хората търсят смисъл чрез изкуството. Сякаш се страхуват да мислят, да откриват някакви истини за себе си.

Мислила съм си кога започна това и имам чувството, че е като навлязоха бразилските сериали в началото на демокрацията. Влизала съм в дом, където библиотеката е пълна с изключителни книги. Знаете, преди 1989 г. хубава книга се купуваше с връзки, което значи, че собственичката на този дом е положила усилия да ги купи тези книги, после да ги чете. И идва часът за въпросния сериал, а тя сяда да гледа някакво клише, все едно никога през живота ѝ не е минал този поток от световни умове. Питала съм я защо, а тя казва, че имало много хубави истории. "Добре де, твоят живот не е ли в пъти по сложен от сюжета на това сериалче?", казвам. А тя: "Ами да, именно защото е по-сложен, не искам да мисля за моя живот".

И да се върнем към театъра. Много често някой ми казва: "Хайде да дойда да гледам нещо, ама да не е тъжно, нещо по-веселичко така, да не ме натоварва". И театърът отговаря на тези искания, а не би трябвало.

- Как беше - парите следват болния, парите следват ученика, субсидията следва билетите? От една страна, е държавата, да. От друга страна, държавата не е отговорна за моя избор и моя вкус. Аз съм си отговорна, семейството ми, средата ми. Явно сме били много с много слаба имунна система.

- Не искам да обсъждам финансовата страна на въпроса. Неприятно ми е като се говори колко ниска е заплатата на актьорите и колко е труден битът им. Да, така е, само че ти излизаш на сцената вечерта и зрителят отдолу не трябва да се занимава с твоя бит, ти си в други измерения.

Ще ми се постигането на баланс повече да зависи от работещите в театъра, те самите да поставят по-високи изисквания. Защото е важно какъв репертоар ще избереш, кой режисьор ще поканиш. Важно е в крайна сметка каква публика искаш да привлечеш.

- Вижте, аз също съм участвала в неща, които от гледна точка на високия театър, са компромисни. Друг е въпросът, че не съм си позволявала компромис с моята работа. Да, много колеги избраха този път. Той не е по-лесен, но ги задоволява битово. Уви, така се разпространява лошият вкус.

Сложни процеси са това, но откъдето и да го погледнем, опираме до културната политика на държавата. Тя трябва да се грижи за културната среда и това започва още от училище.

- Ами не, не го прави. Опитът сочи, че каквато и културна политика да се появи, тя в началото е с добри намерения и после се опошлява. Сещам се навремето как стана това с билетите. Директорите, особено извън София, принудени да оцеляват, намериха начини да реализират продажба на билети. И ето така се опошлява - публиката, която ще напълни салона, иска да види по-лесно смилаеми неща, известни физиономии.

- Накъде... Ние този т. нар. Обществен договор така и не го сключихме. И става все по-невъзможно да го направим. Да пази Господ, дано не се случи нещо извън нашата воля, за да бъдем принудени, защото явно с разума си не може да стигнем до него.

- Кой беше казал, че спасяването на удавника е в собствените му ръце? Надеждата е в това всеки да има отговорност към себе си първо, към децата си и към хората, с които се среща.

Правиш малък кръг от добри неща с надеждата той да се разшири. Аз се надявам, че работейки по "Опасни връзки" с моите колеги създадохме такова много хубаво ядро, взаимовръзка, общуване. Нали в това има надежда - да го предадем нататък?