Сияйната звезда Това се казват предшественици, Принцесо! - рече Шута с тон на познавач, когато влязоха в последната зала на приземния етаж - залата на предците. - Да, най-старият днес би бил на седемстотин години. Ето този. Принцеса посочи картината край вратата. Изобразяваше навъсен господин с дълга кафява коса. В ръка държеше кървав нож, а с левия си крак бе настъпил мъртво диво прасе. - Това е Бруно Пуста, основател на рода. По тукашните места убил глиган и толкова му харесала местността, че решил да построи крепост на върха на хълма.

Шута разглеждаше картините в златни рамки. На тях имаше дами и господа. Някои бяха нарисувани само до раменете, други бяха в цял ръст. Всички бяха с красиви дрехи и прически. Много от господата държаха различни предмети, например меч, златен жезъл или хартиен свитък; един даже бе яхнал кон. Дамите предимно гледаха тъжно.

По-младите бяха с бели рокли и черни коси, а при по-старите беше обратното. Няколко държаха в ръце букет, кученце или очарователно дете. Децата от обятията им бяха изобразени още веднъж няколко картини по-нататък, но вече като достолепни старци и старици. Всички хора от платната вече не бяха сред живите или поне така си мислеха Шута и Принцесата.

Най-красивият портрет висеше над камината. Изобразяваше замечтана млада кръглолика и златокоса жена. Облечена бе в простичка бяла рокля, препасана с широка синя лента. - Това е мама - рече Принцеса, - казвала се е Яна. - Много е красива - прошепна Шута. - Да, най-красивата - каза Принцеса и седна на диванчето пред картината. - И тъжна - добави Шута. - Тъжна? - наежи се Принцесата. - Мама беше весела! Обичаше да се смее, ако много искаш да знаеш. Татко поръчал този портрет веднага след сватбата. Да не мислиш, че хората са тъжни, след като се оженят? - Надявам сеш, че не са - взе да я успокоява Шута. - Исках да кажа само...

Не знам, погледни очите ѝ, сяка духом е другаде, сякаш крие някаква тайна. - Тайна?! Ама това е мама! - Знаете ли, Принцесо, майките също са просто хора. Шута скръсти ръце зад гърба си и с колеблива крачка продължи да разглежда картините. След малко Принцесата промълви: - Тя умря преди десет години, когато бях само на годинка

Принцесата даде знак на Шута, че може да седне на крайчеца на диванчето. - Майка ви болна ли беше? - едва приседнал я попита той. - Не, ударила я мълния. Тя обичала да язди на кон. Но веднъж се забавила някъде и по пътя към къщи я застигнала буря. Мълнията я уцелила на поляната пред замъка. Убила и кобилата ѝ. Шута сведе поглед и кимна. Известно време мълча. После вдигна очи и се загледа в друга картина.

- А кой е този ядосан господин на коня? - попита той. - Това е братът на дядо, прачичо Рудолф - отвърна Принцесата. - Той е черната овца в семейството, много лош човек. Разказват, че някога воювал с дядо за кралството и замъка. - Ами да, спорове за имоти Водят до големи бъркотии в семейството - подхвърли Шута. - Прачичо много навредил на кралството ни. Докарал тук полкове чак от Будинския вилает и плячкосвал земите ни няколко седмици - така ми е разказвал церемониалмайсторът.

Но накрая прачичо Рудолф изгубил войната и се оттеглил. За щастие, откакто имаме Сияйната звезда, не може да ни напада. - А как стоят нещата със Звездата? - поинтересува се Шута. - Откъде се е взела? Принцеса притисна длан към гърлото си: - Ужасно съм жадна вече, Шуте. Ела в кухнята да пийнем нещо и после ще ти разкажа. И така двамата отидоха в кухнята за сок.

*

По разпореждане на господин Колбабек чиракът готвач приготви на Принцесата и Шута изключително освежаваща напитка: на дъното на високи чаши сложи ледени кубчета и по шепа захаросани малини. Заля всичко това с прясно изцеден портокалов сок и пъхна вътре по една сламка. Принцесата измоли и малко слънчогледови семки с мед - любимото лакомство на папагала Лори. И Лори наистина беше във възторг. Отплати се за щедростта с няколко акробатични номера на клечката в клетката си, като не спираше да вика: - Пътува, пътува, чиракът готвач, чиракът готвач пътува!

Принцесата реши, че ще изпият сока си под дървото във вътрешния двор. Беше късен следобед и слънцето заливаше аркадите с оранжева светлина. Отправиха се към средата на двора и седнаха на пейката, която обграждаше ствола на дървото както на село. Шута рече: - Знам какво е това дърво - конски кестен. - Наистина ли? - учуди се Принцесата. - Аз винаги съм си мислела, че е просто кестен. - Всъщност е едно и също - конски или див кестен. - Всеки може да познае кестена, умник такъв - отвърна Принцесата и отпи със сламката. - М-м-м, вкусотия! Питието хареса и на Шута. Посръбваше и гледаше Огледалната кула. - Ще ми разкажеш ли за Сияйната звезда? - попита той.

Принцесата въздъхна и заразправя:

- В нощта след смъртта на мама от небето паднала Звездата. Право тук, във вътрешния двор на замъка. Виждаш ли? - посочи пред себе си с връхчето на обувчицата си. - Ей там още се вижда отчупеното парченце от плочката Звездата била златна и сияела така, че превърнала среднощната тъма в ден. Всички се стекли в двора и татко се приближил чак до нея. Внимателно проверил дали не пари, но не парела, а само прекрасно греела. Татко веднага разбрал, че това е душата на мама, че му я е изпратила като утеха и нова надежда. Покрил Звездата с наметалото си и решил, че е негова.

Изгонил всички от замъка и взел да се чуди къде да ѝ намери сигурно място. Накрая разпоредил да преустроят вътрешността на старата кула и поставил Звездата на огледална поставка в малка стая под покрива. Вратичката на кулата е здраво заключена и само татко има ключ. Прекарва много време при Звездата. Понякога взима и мен. Принцесата допи портокаловия си сок и взе да рови със сламката по дъното. После я извади и пъхна ръка в чашата и взе да лови лепкавите малини с два пръста.

Като хванеше някоя, си я пъхаше в устата. Шута я наблюдаваше навъсено и мълчеше. Но не издържа дълго: - А измихте ли си ръцете преди това, Принцесо? - Не - отвърна тя чистосърдечно, - но ей сега си облизах пръстите. Шута си помисли, че тук ще има още много неща за вкарване в ред и подаде на Принцесата лъжичка, която носеше скрита в джоба си, и търпеливо я изчака да си дояде. После я подкани да продължи разказа си. - И се случи чудо. От момента, в който Сияйната звезда падна при нас, всички несполуки отбягват земите ни.

Злото изчезна. Няма нито наводнения, нито пожари, а всички престъпници, убийци и изобщо лоши хора се вкамениха. Не е зле, а? - Да - удивено се съгласи Шута, - вече съм чувал това-онова. Казват, че мигновено се превърнали в огромни каменни яйца. Принцесата продължи: - Точно така. Не можеш да си представиш колко балвани внезапно се появиха в кралството. В къщите, в кръчмите, в учрежденията, че даже и в църквите! Най-лошо беше по пътищата, някои станаха напълно непроходими. Каменните яйца пречеха навсякъде, из градовете изобщо не можеше да се мръдне.

И така след известно време граф Монтьор заповяда да откарат всички камъни на едно място - в Дяволския каньон. - Той къде се намира? - попита Шута. - Наблизо - отвърна Принцесата. - Там е красиво - скали, гори и други такива. По-рано през него течеше спокойна рекичка, но откакто насипаха камъните в нея, стана доста буйна. - През каньона минава ли път? - отново попита Шута. - Разбира се, стига се съвсем спокойно. Няма от какво да се страхува човек. Хората в кралството знаят за Звездата, почитат я и вярват така, както вярвам и аз самата, че тя ни пази от злото.

Звездата е добра. Все пак цялата ни страна носи името ѝ - Кралството на Сияйната звезда. - Много хубава история, Принцесо - рече Шута. - Кажете ми колко голяма е Звездата? - Ами някъде толкова - отвърна Принцесата и разпери ръце. - Чакайте - промърмори Шута, - сигурна ли сте? Да попитам другояче - мислите ли, че Сияйната звезда е по-малка от стол? 36 - От стол ли? - учуди се Принцесата. - Ами да, мисля, че определено е по-малка от стол. - Радвам се - отдъхна си Шута. - Защо? Какво имаш предвид? - Просто така, не обичам много големи неща

А кога ще отидем при Звездата? Принцесата погледна към небето. - Няма да успеем преди вечеря. Но веднага след като ядем, ще помоля татко за ключа и ще те заведа в кулата. * Свечери се. Захладня, а глух тътен предвещаваше буря. Огледалната кула напомняше в тъмнината обиталището на зъл магьосник. Принцесата точно отключваше вратата. Имаше пет ключалки, всяка заключена по седем пъти. Докато Принцесата се справи с всичко, Шута вече трепереше от студ. Но в кулата беше топло и прекрасно.

Шута веднага разбра защо я наричат Огледална - от земята до върха цялата беше облицована в огледални плочи, даже и стълбището и перилата бяха огледални. Във всеки миг Шута се виждаше от всички страни и същевременно от стените го гледаха още хиляда сащисани шутове и хиляда смеещи се принцеси. - Светлината тук от Звездата ли е? - попита той. - Да - отговори Принцесата. - Но чакай, нещо не е наред! Днес светлината е някак различна Защо ли?

Принцесата, изпълнена с лошо предчувствие, бързаше нагоре по тясното вито стълбище. Шута я следваше и се бореше със световъртежа си. Имаше чувството, че ръцете и краката му са огромни, защото с тях докосваше огледалата, а телцето му е свито и начупено на малки парченца. Главата му се кривеше, подуваше или спаружваше в зависимост от това колко я приближаваше до огледалната повърхност. - Не ми харесва, днес свети някак странно! - повтори Принцесата. Качваха се все по-нагоре и светлината се усилваше. Накрая много задъхани прекрачиха прага на горната стаичка. Шута засенчи очи с ръка.

Помещението също бе цялото огледално, а светлината, бликаща от средата му, се отразяваше от всички стени. След малко очите му привикнаха с блясъка и Шута се огледа. Насред стаичката зърна удобно кресло, пред него огледална поставка, а на нея светеща лампа. Лампа?! Ама - Божичко, какво е това?! - извика Принцесата. - Къде е Звездата?! Шута скръсти ръце пред гърдите си и каза със сериозен тон: - Звездата я няма, някой я е откраднал. - Не е възможно! Трябва незабавно да кажем на татко! - Принцесо сигурен съм, че кралят вече знае.