Проф. Боян Биолчев: Все повече в семейството се произвеждат вълци единаци
|
Проф. Боян Биолчев е полонист, получил магистърската си степен от Ягелонския университет в Краков, Полша. Бил е декан на Факултета по славянски филологии, както и ректор на Софийския университет в периода от 1999 до 2007 г. Автор е както на научни книги, така и на художествени произведения, сред които "Сатурнов кръг", "Амазонката на Варое", "Мираж под наем". Проф. Биолчев е автор и на няколко сценария за филми - "Вик за помощ", "Очите плачат различно", "Похищението" и др. В средата на януари тази година бе премиерата на още един филм по негов сценарий - "Чума" (реж. Иван Владимиров, по мотиви от разказа "През чумавото" на Йордан Йовков).
"Дневник" разговаря с проф. Биолчев от какво ги е страх хората днес, когато няма чума, защо се раждат все повече вълци единаци и какво е онова, което ни прави истински хора.
Коя е чумата, болестта на нашето съвремие?
- Не знам дали е болест на съвремието ни, защото болестите на съвременността подлъгват съзнанието на едни хора, докато други напълняват здравословно. Не бих ги сравнил с една трагична болест от онова време, когато хората са изпадали в паника при неведомостта си от изпратеното от Господа като Божие наказание.
Днешното време всъщност само си е виновно. Бог е невидим за цивилизационната джунгла, която сами създаваме като Дамоклев меч над нас.
С какво сме заменили болестта от онова време?
- Нека е в едно изречение - за дуализма между безкритичното недоволство и малоумното самонаслаждение.
Хората някога ги е било страх от чумата. От какво според вас ги е страх днешните хора?
- Колективният страх до голяма степен е на разпореждане на съвременните митологии. Понятието за достойнство закърнява, а само достойните хора имат опасения от това, което е добро само са самоизбраните. Недостойните - някои се парализират в страха, а други го ползват. Невротично ни е обществото в момента и ние сме се отдалечили доста от патриархалните добродетели. Разбира се, те изобщо не могат да се реанимират днес, но е факт, че съществуват доста кухини в националното ни самоусещане. Те не могат да се запълнят с примитивни опити за възраждане на миналото.
Берем плодовете на пренебрежението към културата, към духовността, на изтласкването на хуманитарните предмети в тесния ъгъл на образованието.
Технологията носи високо самочувствие за непрестанен растеж на бита, но изкуственият интелект никога няма да може да замести въображението на човека, никога няма да проговори с метафори.
Има ли лек за всичко това?
- Не знам. Аз съм роден в царство и съм минал през всички видове държавни устройства. Нито един път не съм знаел навреме кое е лек и кое е антидот на сладкодумното шаманство.
В кината вече може да се гледа филмът "Чума", на чийто сценарий сте автор. Как се стигна до идеята да се прави филм по разказ на Йовков?
- На мен ми предложиха. Работено е по темата и по разказа, но явно не се е получило и продуцентите се обърнаха към мен. Щом става дума за Йовков, той е мой патрон. Винаги съм го смятал за уникален връх в нашата литература, в която несъмнено има много върхове. Но Йовков се отличава с умението да създава произведения, всепонятни за високите читателски пластове в целия свят. Той не трябва да бъде обясняван при превод. Това беше предизвикателство при работата ми над сценария.
Писах го доста дълго, може би две години или две години и половина. Това беше преди пандемията, така че на много хора, които сега ме питат дали филмът е породен от пандемията, шеговито казвам, че тя се възползва от готовия сценарий. Доста лоша връзка, защото отложи с две години неговата реализация.
Кое беше най-трудното при работата върху сценария?
- Предизвикателство бе да се постигне филмов адекват от един абсолютно самодостатъчен и стабилен като кюлче разказ, какъвто е този на Йовков "През чумавото". Това е чиста литература и героите практически са трима, а филм с трима герои няма как да се заснеме. Сценарият трябва да е населен с хора, които да изнесат чрез собствени истории общата трагедия.
При Йовков думите са всемогъщи. Носят в себе си невероятна образност, имаш чувството, че почти ги виждаш, но във филма не става така. Трябва да ги видиш наистина в екранна действителност.
Гледайки "Чума", се сетих за един друг филм по ваш роман и сценарий - "Вик за помощ". Героите и в двата филма по някакъв начин са отхвърлени от обществото - в единия случай заради страха от физическа болест, в другия заради това, че героят е осиновен и сякаш е прокажен. Между двата филма има почти 40 години разлика, но този мотив за отхвърлянето на различния сякаш е останал. Ще се научим ли някога да разбираме отсрещната страна?
- Това не се научава, по-точно е, че се имитира, ако е съществувало в семейството. Но все повече се произвеждат в днешното семейство вълци единаци у нас. Деца със самочувствие за уникалност без особени усилия, втренчени в телефоните. Днес едното дете е почти практика при съвременната раждаемост. Детето расте като единствено, за него това вече е ценност. Но големите деца в семействата почти до Втората световна война са създавали детски задруги - своеобразна социална общност, в която се реализират добродетели и дори устойчивост към конфликти.
Ала както вече казах, миналото не може да се ползва за строителство на бъдещето. Това е просто триумф на невъзможното, носталгична утопия.
"Вик за помощ" беше един филм от друго време и там имаше скрит пласт внушения, които се изразяваха подтекстово, не с директна реализация. Но тъгата като че ли е обща. Така съм го усещал аз, така го усещаше режисьорът Никола Рударов - един великолепен творец на киното. Бяха го мачкали поради това, че брат му е избягал на Запад, почти 50 години е държан все асистент-режисьор. Той имаше и болка в себе си, но и запазена човещина, въпреки че беше цветен скандалджия.
Взимаше много трудни художествени решения. Ние с него се сприятелихме. Той ме караше да пиша 9-10 варианта на отделни епизоди, защото казваше, че нещо му липсва, но без да уточни какво. Той разчиташе на това, което ще му кажа, а не ми казваше да направя нещо конкретно. Силата на изкуството е, когато не пристъпваш в него с мисълта, че знаеш всичко. Изкуството е най-въздействащо тогава, когато авторът се изненадва, понякога и сам от себе си. "Вик за помощ" стана ярко произведение и имаше своята многочислена публика.
А пък сега за "Чума" - как да направиш нещо друго освен вечната тема за любовта, която идва от Йовков. При него любовта е уникална сила в човека, която може да го накара да рискува живота си, дори знаейки, че ще го загуби.
Бих искала да ви върна на въпроса за вълците единаци. Ще растат ли още такива?
- Аз го казах. Патриархалният манталитет, при който хората са имали своеобразна дисциплина и традиционно самонаблюдение. Семейството по онова време е било и общество, тъй като тогава са били десет и понякога повече от десет деца. Технологиите също ни отдалечават от детските игри в стария патриархален свят, който е изисквал изобретателност в група. Днес децата играят с тези игри, които се купуват.
Технологията и тук е приглушила детската изобретателност. Остава, разбира се, дарбата и понякога гениалността на разчитането на младия живот, но това не е авторство, което в моето детство беше основано предимно на игрите.
Разбира се, нищо трагично не казвам в момента, защото ако погледнем назад, цялата история на цивилизацията е история на една трагедия. Било е и по-лошо, но явно хората сме допълнителна тежест в живата материя, защото можем да се съпротивляваме срещу нея. Единствените същества, които осъзнават реалността и понеже знаят, че ще живеят кратко, склонността към егоцентризъм е обяснима.
Във филмите, които споменахме, накрая любовта побеждава. Оптимист ли сте, че въпреки всичко има лъч надежда?
- Лъчът на надежда е точно този, че ако не се пречупиш, когато си рискувал, е възможно да си победил в себе си естествения уплах от смъртта, което е неприсъщо на инстинкта за оцеляване. Животните до последния си миг имат чувството, че са вечни, а човекът малко след раждането си вече осъзнава, че е кратковременен.
Трудно ми е да редя всеобщи мъдрости, но в крайна сметка единственото, което ни прави истински хора, е шансът да обичаме не само себе си.
Напоследък все повече се говори за това, че не се чете - какво бихте казали на хората, които по една или друга причина не са стигнали до думите на Йовков?
- Каквото и да кажа, не мога да наложа дисциплина на четенето. Може би ще има някаква модификация на книгата, но в крайна сметка литературата се чете все пак и на компютъра. Не вярвам в леталния изход на книгата. Впрочем затова мисля, че и филмът "Чума" е несъмнено полезен в тази насока. Въпреки че практически сценарият е авторски, основната вътрешна инерция на тази филмова реализация не се отклонява от тоналността на Йовков. Стремих се да запазя уникалното му внушение за топлина и болка.
Докато пишех, непрекъснато препрочитах, за да видя няма ли някъде да ми се обиди Йовков. Това бе постигнато и благодарение на умелото претворяване на текста във филмова видимост от режисьора Иван Владимиров, на съдействието на продуцентите Илиян Джевелеков и Матей Еленков. И, разбира се, на целия колектив, който работеше под налягане заради инфлацията, двегодишното забавяне на заснемането на филма.
Ръководили сте Факултета по славянски филологии, а впоследствие сте били и ректор на Софийския университет. Какво е вашето мнение за това висшето образование да бъде безплатно - тема, която предизвика множество дискусии напоследък?
- Плаша се от уравновиловка за всички, независимо от отделните биографии и възможности на студентите. Преди 10 ноември уравновиловката беше норма - групова за всички, независимо от способностите и приноса. Сега се промъква в обществото ни уравновиловка на посредствения с разгърнатия ум. Във всички пластове на живота бунтовно се ражда "Как така ние не?". Винаги има високи умове, винаги има ярки личности, които съвременното общество до голяма степен не награждава за това, че носят цвета на интелекта, даже ги пренебрегва.
За мен е важно напълно да бъдат обезпечени тези студенти, които нямат финансова възможност да учат, а са доказали дарба. Това е най-справедливото. Другото е "Всички сме равни". Е, не сме.
