Ако откриеха Лила дьо Лоран в гората, с нея беше свършено.

Сипеха се сиротни снежинки, които придаваха на безлюдните горски дълбини далеч по-застрашителен вид, отколкото парижките улици някога биха могли да добият. Прожекторите се опитваха да я уловят, шарейки трескаво сред дърветата със скелетоподобни сенки, а тя газеше през гъсталака, който се закачваше в роклята ù с цвят на слонова кост и раздираше подгъва ù на влажни ивици. Лаят на патрулните кучета в далечината отекваше гръмко и почти успяваше да заглуши ударите на собственото ù препускащо сърце, докато тя тичаше през снега.

Ако полицаите на Виши я настигнеха, нямаше да им е нужно оправдание, за да я предадат на СС. А нацистите нямаше да проявят милост. Нямаше да питат защо модистка с изяви във "Вог" тича из Медонския лес в новогодишната нощ. Дупката от куршум в тялото ù и пистолетът в джоба ù щяха да им предоставят цялата необходима информация за това каква беше станала Лила дьо Лоран.

Ръката, облечена в ръкавица, която притискаше към раната, вече предупреждаваше за неотложната ситуация: кръвта се просмукваше през тънкия габардин на официалното ù кремаво палто - петно, което нямаше надежда да скрие, и положение, което не можеше да остави така.

- Il faut que je file! Бягай! - наложи си Лила през стиснати зъби.

Въпреки че изпитваше болка да диша, да се движи, дори да мисли за следващия момент, трябваше да продължава да бяга. Швабите бяха изпълнили гората гъсто като самите дървета, а маките имаха система за позициониране на партизани във всички посоки от центъра към покрайнините на Париж. Това пък означаваше, че едва можеха да опазят и един свой - дори от собствените си оръжия, - което превръщаше бягството през гората в безразсъдство, ако която и да било от двете страни я откриеше и не ù повярваше.

Другарката ù Виолет беше повторила предупреждението си няколко пъти, докато я беше стискала здраво за ръката секунди преди Лила да избяга от хотел "Риц" същата вечер:

- Единственият ти изход в момента е през Медон. Но внимавай, гората гъмжи от всякакви хора. Преоблечи се. И си отрежи косата. Ако разберат за това, от СС ще разпространят навсякъде снимката на модна принцеса с отличителните ù кестеняви къдрици, които се спускат като водопад по гърба. Не трябва да приличаш на нея. Ако искаш да живееш, първо това момиче трябва да умре.

Лила не беше имала време да съблече копринената си рокля, нито да се погрижи за отпуснатия кок, който сега се заплиташе на дълги кичури по раменете ù, така че беше нарушила още първото указание. Затова се опитваше да избягва разчистените пътеки - които най-вероятно бяха минирани по краищата - и се придържаше към прикритието на заснежените пространства, като следваше протежението на охраняваните от нацистите железопътни линии, простиращи се между дърветата.

Пътят направи чупка, изви се по възвишение, а после пред погледа изникнаха портите на разкошно шато.

Внушителните каменни кули, оплетеният къпинак и кованото желязо стояха като призрачни стражи, пазещи гъсталака отвъд. Пътят беше белязан от пресни следи от гуми. В далечината през дърветата проникваше златиста светлина, ореол от пламъчетата на свещи, мъждукащи по прозорците на величественото шато. Изобилие от витражни стъкла изпълваше фасадата отвъд пищната покрита колонада от полиран камък и редицата автомобили, побелели от сняг, осеяли кръговата алея пред сградата. Покрай прозорците се движеха сенките на гостите с чаши шампанско в ръка, във феерия от елегантни рокли и костюми с бели вратовръзки.

Лила се опря на ствола на един бял бор, за да си поеме дъх, а обувките ù потънаха в замръзналия килим от иглички под краката ù.

На небето сияеше тънкият сърп на луната - почти полунощ.

При нормални обстоятелства още час преход през смразяващия студ нямаше да накара Лила да спре, защото единствените шато в страната, които все още действаха като имения, бяха под контрола или на нацисткия елит, или на collaborateurs на режима на Виши. Но вече беше невъзможно да отдели ръка от корема си - скоро щеше да се свлече в снега от болка и да завари зората сред мъртвите със или без помощта на нацистите.

Двете ù възможности бяха да бяга и да умре, или да спре, да рискува и да се моли.

В шато с такива размери някъде отзад трябваше да има служебен вход. Може би плевня или, ако ù се усмихнеше съдбата, склад за храна, зареден и незастрашен от проверки до сутринта. Само няколко часа сън... убежище от вятъра... дори обещаващата представа за храна - всичко това можеше да наклони везните между оцеляването и края в полза на оцеляването.

С внимателни стъпки, избягвайки светлините, Лила се придвижи покрай дърветата в задната част и се оглеждаше за патрулите на охраната, които можеше да изникнат всеки момент с готови за стрелба оръжия. Павирана пътека водеше към шатото, а тя спря малко преди нея и се скри зад фургон със счупено колело, качен на куличка от тухли.

Снегът падаше тихо и нахлуваше под насмолената тента и през дъбовата врата на задния вход на шатото, огрени от сиянието на външен аплик. Кафеникаво-ръждиво рено с широко отворени врати отзад чакаше в нишата и издухваше газове като пушач на светска вечеринка. Белият текст с името на фирмата се беше поизтъркал, но се виждаше достатъчно добре, за да може Лила да прочете:

- Монтрьо... само на два километра оттук.

Оттам можеше да стигне до Версай. Да се срещне със свръзката си. Да предаде пратката. А после от Версай... още не знаеше какво.

- Allons-y! - Мъжки глас се извиси над грохота на двигателя и я накара да подскочи и пак да надникне иззад фургона.

Облечен с вълнен панталон, разкопчана жилетка и бяла униформена риза с навити над лактите ръкави, мъжът скочи от задната част на камионетката и погледна през служебния вход. Изглежда, пет пари не даваше за хапещия студ.

Вместо това се захвана да пренася касетки отзад, след което се втурна през вратата с такава ярост, че едва не отнесе дъба от пантите му. Вратата полетя, хлопна се бясно в полирания камък на шатото и отскочи от стената с вяло потреперване.

Мъжът изчезна в мътната светлина на служебния вход, а подканата му заглъхна с него.

Лила се огледа. Около камионетката не се забелязваше движение, което означаваше, че нямаше нужда да се тревожи за други служители на пекарната. Виждаше само касетките от хляб и изпълнената с рафтове вътрешност на автомобила - достатъчно укритие, за да остане незабелязана. Как щеше да остане нащрек по пътя към Монтрьо, как щеше да се измъкне незабелязано от камионетката, щом стигнеха, и дали доставчикът можеше да се окаже приятел, или враг - това бяха тревоги, срещу които щеше да се изправи, когато им дойдеше времето.

Всяка грижа с времето си.