"Характер, който трябва да се пречупи": училището наказва децата с аутизъм

"Характер, който трябва да се пречупи": училището наказва децата с аутизъм

Образователната среда в българските училища е скучна за всяко дете, а при аутистите прагът на умората, отегчението и натоварването са в пъти по-ниски.
Образователната среда в българските училища е скучна за всяко дете, а при аутистите прагът на умората, отегчението и натоварването са в пъти по-ниски.
Днес ще ви разкажа различната история на един изключителен Велизар.
Той е умно, чаровно, добродушно, сладкодумно и любознателно момченце, любимец на дамите и толкова мил и обичлив, че веднъж прегърне ли ви, трудно ще можете да се отърсите от обичта му. Въпреки това Велизар има своите проблеми - незабелязани навреме от нас, родителите, с години пренебрегвани от педагозите и трудно уловими за специалистите.
Всичко започна, когато Велизар тръгна в първи клас. Един загубен молив, втори загубен молив. Загубено яке, загубен цял моливник. Пълна дистанция от учебния процес и никаква заинтересуваност от работата в класа. Изоставане в материала, неспособност да чете, пише и смята наравно с връстниците си. Докато другите пишеха, той чупеше моливите си. Докато другите четяха, той драскаше в тетрадките си. Докато другите смятаха, той развиваше винтчетата на чиновете, развързваше си обувките, които после не можеше да завърже, събуваше се бос или дупчеше блузите си с химикалките. Никога не е бил заплаха за себе си или за околните, не е бил агресивен, но така и не успяваше да завърже социални контакти. Адаптацията му беше трудна, изглеждаше почти невъзможна, приятели на практика нямаше. Игрите и закачките му не бяха интересни на неговите връстници и той винаги беше в изолация.
Изоставането с учебния материал стана сериозно - в училище не усвояваше никакви знания. Тогава решихме да потърсим помощ от други учители. В индивидуалните занимания се справяше отлично - малко по-разсеян, но умен, схватлив и способен. В края на първи клас смяташе много по-добре на ум от повечето деца на неговата възраст. Доказа, че интелектуален дефицит няма.
Но влезеше ли в класната стая, светът се сгромолясваше върху него.
Никакво реално присъствие в час и нулева възможност да пресъздаде знанията си - контролните му бяха или все празни, или целите в червено, занимаваше се със странични дейности, потънал в собствената си реалност.
Не чакахме дълго, преди да потърсим професионална помощ. Един психолог, втори психолог, няколко логопеди. Водех го с надеждата нещата да се подобрят, прибирах го с думите: "Имате изключително дете! Характер е, ще отмине."
Не обвинявам специалистите, тъй като Велизар на четири очи с възрастен, е в най-комфортната си среда. Тогава наистина е чудесен - умен, много любознателен, приказлив и показващ добро възпитание. На мен обаче тези думи ми подействаха измамно успокоителни. Примирих се, че е "чепат" и започнах да изпробвам различни подходи - поощрителни, с поглед само към позитивното, ограничителни, наказателни.
Превръщах всичко в състезание с надеждата, че ще иска винаги да бъде победител. Стимулирах го визуално с цветни усмихнати или ядосани човечета, които лепяхме върху шарено табло. Обещавах награди. Всеки метод имаше временен и незадоволителен успех, но някак успяхме заедно да изкараме първи клас. Всъщност, лятната ваканция беше времето, в което наистина бяхме щастливи през изминалата една година.
Първият въпрос, който ми задаваха специалистите, беше - той не е ли ходил на градина? По-късно осъзнах, а и ми беше показано, че проблемите са започнали да се появяват още там, в най-ранна детска възраст. Днес, знаейки за какво е трябвало да следя, връщам лентата назад и всичко си идва на мястото - било е пред очите ми, проявявало се е в поведението му, точно както пише в дебелите книги - незаинтересованост към груповите игри, изоставане в някои аспекти от фината моторика, невъзможност да установи пълноценни социални контакти с връстниците си.
В обкръжението му е имало хора, които са могли да видят признаците.
Ала педагозите са предпочитали да игнорират и да приравняват дефицитите му с лошо възпитание и лигавщина, вместо да обърнат внимание на двама заблудени родители, нямащи идея къде да гледат и какво да търсят.
Едната му учителка, малко след като бяха завършили градина, уж шеговито ми каза: "Ами, Велизар си е лигльо!". Велизар никога не е бил лигльо. Вероятно се е чувствал сам, изплашен, борещ се със собствената си тревожност, неразбран и отритнат от хората, които само е трябвало да забележат, че има проблем - не да му го решават.
Не мислете, че приемането и подкрепата към различните деца в училищата са по-големи. Всъщност едно такова дете е просто пречка, която създава дискомфорт в часа за повечето преподаватели.
В началото на втори клас го преместих в ново училище с млади учители, съвременна база и по-модерен поглед върху нещата. Всекидневието за Велизар не се промени, дори трудностите пред семейството ни се задълбочиха. Продължи да губи, чупи и изхвърля на седмица съдържанието на пълен моливник, продължи да се прибира редовно без дрехи и с развързани обувки. Започна да чупи флумастерите и да рисува по себе си - ръцете му бяха попити с мастило, дрехите - също. Започна да къса учебниците си и тетрадките.
"Не прави нищо в час!", "Разхожда се в занималнята!", "Натискайте го да чете!", "Натискайте го да пише!", "Вземете си го у дома и без това е тук само за присъствие!", "За нас това е характер, който трябва вкъщи да се пречупи!"
Това са малка част от разговорите, които като родител водех всекидневно с преподавателите. Сякаш никой не ми вярваше, че в семейството не сме спрели да търсим решение и не преставахме да разговаряме с него. Но той не споделяше и отговорът му на повечето въпроси беше "Не знам". Празен, привидно виновен и разбиращ поглед и безброй обещания, които не успяваше да спази.
Нещата ескалираха, когато Велизар непровокирано изхвърли през прозореца на училището чантата, обувките и всичките си принадлежности. А няколко дни по-късно се прибра със синини по ръцете. Оказа се, че от началото на учебната година всекидневно е бил тормозен от съучениците си - физически, психически и вербално, със знанието на преподавателите. Но никой не бе сметнал за важно да ме уведоми или да предприеме мерки за спирането на издевателствата. За днешното общество явно е нормално да притискат едно дете в тоалетната, да блъскат главата му в стената, да го ритат и стискат. Защото е различен.
До тук в разказа си го наричах "различен", защото Велизар нямаше диагноза. Особен, чепат, странен - самата аз не знаех как точно да опиша детето си. Психолозите вдигаха рамене и казваха, че без насоки от психиатър не биха могли да работят с него.
Оказа се, че добрите детски психиатри у нас са малко, а дечицата с подобни проблеми - повече отколкото може да си представите.
След две седмици почти всекидневни посещения в Детската клиника по психиатрия във Варна, след подробни консултации с различни специалисти, на Велизар бе поставена диагнозата разстройство от аутистичния спектър, или по-точно високофункциониращ аутизъм.
Когато някой активно е търсил помощ за детето си близо година и половина и не е получавал никаква подкрепа в училище, дори и по-страшни диагнози биха подействали успокоително. Поне аз се успокоих, защото вече знаех с какво състояние си имаме работа. Разбрах, че не е нищо непреодолимо и че с правилната терапия, помощ и подкрепа Велизар един ден ще бъде способен да води напълно нормален и самостоятелен начин на живот. Надявах се, че установяването на състоянието му ще помогне и за комуникацията ми в училище - черно на бяло той вече не беше мързеливото и глуповато хлапе, оставено от безотговорните си родители да се носи по течението, без никакво възпитание.
Уви, успокоението ми трая съвсем кратко. Загрижеността на преподавателите му стана по-голяма, но положителните ефекти след разкриване на истинското му състояние приключиха там.
Изискванията и очакванията към него продължиха да бъдат същите - да върви наравно с връстниците си и да прави това, което всички останали правят.
След представяне на пълни медицински документи, след задълбочени разговори с класния ръководител за реалното му състояние и различния начин на функциониране комуникацията ни с училищните представители не се промени - не чете, не пише, не работи, чупи моливи, развинтва винтчета...
Тръгнахме по пътя за отпускане на ресурсна помощ по препоръка, ясно дадена от психиатрите с надеждата, че нещо вече ще се промени. Че преподавателите ще осъзнаят, че не всяко дете може да бъде вкарано в рамка и че специфичните потребности на индивида трябва да бъдат поставени на първо място. В ресурсното подпомагане виждах надежда, че ще спре да ми се налага да обяснявам и доказвам, че синът ми не е неграмотен и мързелив, а неговото различно възприемане на заобикалящия го свят му пречат да разгърне потенциала си като другите. Виждах възможност Велизар да започне да получава знания в училищна среда, защото до този момент всичко, което беше научил, бе вследствие нашата заинтересованост и упоритост той да не изостава.
Назначиха комисия за отпускане на ресурсно подпомагане в училище. Макар да се надявах, не таях вече огромни очаквания към резултата, тъй като предварително ми беше намекнато, че вероятността да не му я отпуснат, не е малка - той е комуникативно и умно хлапе, няма решение от ТЕЛК и в компанията на възрастни, когато нищо не го разсейва, е чудесен (основният препъникамък, заради който се лутахме близо година и половина, преди да разберем какво се случва в действителност с него). Но когато имаш дете, различно от останалите, всеки ден се сблъскваш с безумията, които българската образователна система е скрила, и само чака удобен момент, за да ти ги поднесе. И се убеждаваш колко лишена от смисъл е цялата организация, нереформирана в последните 30-40 години.
Представете си, че отидете на лекар - специалист. Той ви преглежда внимателно и изписва рецепта, съобразена точно с вашето състояние. В аптеката фармацевтът прочита рецептата, къса я пред очите ви и заявява, че за него тя няма никаква тежест и ще ви даде това, което той смята за подходящо. Звучи немислимо, нали? Но точно такова е отношението на ресурсното подпомагане в България към диагностицираните деца, които нямат тежки физически увреждания или интелектуални дефицити, а симптоматиката на състоянието им е добре замаскирана.
Епикризата и посочените предписания в нея нямат задължителен характер за комисиите от ресурсните центрове. Те са просто хвърчащи листчета, които добавят към бумагите си, без дори да им хвърлят един поглед.
"Като логопед нямам никакви забележки!" - каза една от дамите. Велизар никога не е имал нужда от логопедична помощ, отвърнах и поясних, че това ясно е написано в документите му. Ако някой я беше прочел, надали щяха да хабят ресурси, за да изпращат логопед. Но калъпността трябва да си върви и както децата зад чиновете, така и служителите зад бюрата е нужно тихомълком, без много усилия да се движат с едно темпо, по утъпканото коридорче, без никакви стремежи да кривнат встрани и да подходят по начин различен от познатия.
"Той всичко си знае!" - някак възторжено установи другата дама, която дори не разбрах в качеството си на каква присъства, но по метода на изключване предположих, че е ресурсен учител. Знае си, и повече знае, защото всеки ден работи индивидуално и денят му се превръща в нескончаемо училище. Защото всекидневието на 8-годишния Велизар е изтъкано от скука. Образователната среда в българските училища е скучна за всяко дете, а при аутистите прагът на умората, отегчението и натоварването са в пъти по-ниски. До обяд скучае 5-6 часа в училище, където не прави нищо, и след това до късен следобед продължава да учи индивидуално, за да навакса това, което е "проспал" - както почти всеки работещ в системата на образованието би оприличил поведението му в клас. Питам се, какво би се случило, ако милата учителка, която отделя от времето си, за да му помага, спре да работи с него? Какво следва, ако семейството ни няма финансовата възможност да плаща за допълнителните уроци?
Когато завреш надълбоко шията си в спиралата на българската образователна система, научаваш много неща, сблъскваш се с плашещи статистики и чуваш истински истории, от които настръхваш.
Децата със затруднения масово са неглижирани, на първо място от родителите си. Не са рядко случаите, в които четвъртокласници не могат да четат и да пишат.
Цял живот носят клеймото на двойкаджията, на издънката и на хлапето без възпитание. Точно тук стигаме до безумния парадокс - специалистите алармират за проблема, "експертите" отказват да го приемат, дори когато насреща им са родители, които сами са ги потърсили и отчаяно молят за помощ. Вероятно по-голямата част от наблюдателните специалисти не работят в системата на държавното образование.
В крайна сметка на Велизар беше отказана ресурсната помощ в училище. За 20 минути експерти без медицинско образование, оспориха епикриза, резултат на двуседмично обследване с различни специалисти, без дори да са я прочели. Решиха, че детето ми е съвсем способно в училищна среда и няма нужда от допълнителна подкрепа, а в мен остана едно горчиво усещане, че съм родител, който зорлем иска да изкара сина си "проблемен".
"Вие виждали ли сте високофункциониращи аутисти? Погледът им е блуждаещ, я погледнете него!" Вероятно те не са виждали достатъчно високофункциониращи аутисти. "Тези модерни диагнози лекарите ги раздават на килограм!" И аз така мислех, признавам, преди да се сблъскам челно с "модерното". Преди да осъзная, че пътят към детето ми е труден и често изглежда непосилен, ако не стъпвам много внимателно.
Високофункциониращите аутисти, както и останалите деца, страдащи от "модерните" диагнози като дислексия, Синдром на дефицит на вниманието, хиперактивност, Синдром на Аспергер и много други, имат всички шансове да водят пълноценен живот. Нужна им е само мъничко помощ - малко разбиране, малко толерантност, малко приемане, малко човещина и професионализъм. Все прости неща, които, за жалост, оказва се, много от тях не получават точно там, където най-силно изпитват нуждата им - в детската градина, в училище и в социалната среда.
Макар това да е историята на един изключителен Велизар, тя със сигурност може да бъде разказана от още безброй други изключителни деца, без значение каква диагноза имат, и техните родители, които всеки ден се борят със зъби и нокти със закостенялата, изкривена и лишена от всякакви толерантност и емпатия българска образователна система; които сами търсят пътя към спокоен и достоен живот за децата си, въпреки че образователната система категорично отказва да намери пътя към тях.

Майка на четири момчета. Има издадена детска книжка, поддържа блог в социалните мрежи, в който разказва весели истории от пълната си къща и споделя лични преживявания и по наболели проблеми, какъвто е образованието на специалните дечица.