Двете последни книги на проф. Ивайло Знеполски (1940 - 2023) - "Тоталитаризмът: Хана Арент, Ерик Вьогелин, Реймон Арон" и "Семейни разправии: Хана Арент, Ерик Вьогелин, Реймон Арон", ще бъдат представени на 27 февруари от 17.30 часа в Огледалната зала на Софийския университет, съобщи издателство "Сиела".

Събитието е организирано съвместно от Института за изследване на близкото минало, Новия български университет, Софийския университет и издателство "Сиела".

В публичната дискусия, посветена на интелектуалното завещание на проф. Знеполски, ще вземат участие културологът доц. Георги Лозанов и философите проф. Владимир Градев и проф. дфн Георги Каприев. Те ще търсят отговор на въпросите, свързани с научните търсения на проф. Знеполски: Как мислим за тоталитаризма днес? Абстрактно понятие или жива заплаха? Как се ражда тоталитаризмът - уникален или банален? Кой е неговият родител - системата или човекът?

Модератор на разговора ще бъде проф. Александър Кьосев - филолог и културолог.

Автор е на множество книги. Съучредител е с други европейски интелектуалци и политици през 1999 г. на Musee de l'Europe. Основател е на Института за изследване на близкото минало, който е изучава и оценява процесите през годините на социализма.

ТОТАЛИТАРИЗМЪТ КАТО ТЕОРИЯ И ПРОБЛЕМНО ПОЛЕ

Днес все по-често в публичното пространство по един или друг повод се сблъскваме с позоваването на думата тоталитаризъм и това е свързано не с отпращане към практиките или събитията от познатите ни класически тоталитарни режими на ХХ век, а към практики или събития в страни с либерален режим и дълбоко вкоренена в историята им демокрация, както и към страни от бившия съветски блок, стъпили на пътя на демокрацията и в една или друга степен затрудняващи се да консолидират демократичните си институции.

Логично възниква въпросът - на какво се дължи това: на непознаване на близката история на ХХ век или на опити за ревизиране смисъла на едно утвърдено в политическата наука понятие. Понятието тоталитаризъм не е ли на път да загуби научния си характер, постепенно превръщайки се в една разширена политическа метафора, изразяваща по-скоро раздразнение и емоционална реакция по отношение на съвременни нагласи, факти или явления?

Или става въпрос за интуитивно уловени промени в социален и политически план, извикващи призрака на тоталитаризма в различни национални, социални или политически контексти, отличаващи се радикално от контекстите, в които са възникнали старите тоталитаризми. За да проверим тези хипотези е необходимо преди всичко да се върнем отново към теоретиците, създали тоталитарната теория, и да потърсим внимателно отговори в набелязаните от тях уроци за времето след тоталитаризма.

Все неща оставали малко встрани при ранното им четене поради ангажираност с морална и политическа оценка, както и радикална присъда на феномена, чиито непосредствени свидетели и потърпевши бяха по-възрастните поколения. Поради това в повечето случаи в публичното пространство, не само у нас, циркулират опростени версии, редуциращи сложни по същество теории до няколко общи положения, най-често за непосредствена политическа употреба. Целта ми е да повдигна завесата пред дълбочината и проблематичността и на най-влиятелните тоталитарни теории, както и върху характера на водещите им мотиви и набелязаните цели.

Сложно мислене, непощадено от колебания, противоречия, влияния и промени, подлагано на критики и само изграждано в духа на полемика. Внимателното четене на текстовете на създателите на тоталитарната теория показва, че са писани с оглед и на времето след това, времето след тоталитаризма, когато неговата реалност и неговите практики ще бъдат зад гърба им, но сянката му ще продължава да пада върху новия живот.

Причините са комплексни, обективни и субективни. Първо аз самият сравнително късно открих Ерик Вьогелин, слабо известен и малко превеждан в Европа (с изключение на Германия) до 80-е години. По-важна е другата причина - с промяната на политическия контекст, в който живеем, напред излизат проблеми, които не са стояли преди две-три десетилетия. Книгата на Фридрих/Бжежински "Тоталитарна диктатура и автокрация" беше много актуална за излизащата от комунизма страна, особено належащо беше коректното идентифициране на характеристиките на тоталитарния режим и неговото осъзнаване отвъд всекидневните битови преживявания с оглед на новите политически перспективи.

Но това е труд, отговарящ на ситуацията от времето на Студената война и изпълнил своята роля успешно, не на последно място и заради достъпния и не затрудняващ широката публика език. Нещо, на което се дължи и популярността му. Той по същество класифицира, подрежда и прибавя много нови детайли от функционирането на тоталитарната машина, но остава на полето на политическия анализ и говорене, без да предлага собствен изследователски метод.

Въпреки обогатената фактология и задълбоченото познание на структурите и практиките преди всичко на съветския тоталитаризъм, той по същество не напуска рамката, очертана от труда на Хана Арент "Произходът на тоталитаризма". При всичките му положителни качества, трудът на Фридрих/Бжежински е плод на академическа рутина и наистина може да се похвали със своята прецизност и широта на погледа. Но той, както самият Фридрих отбелязва в предговора към второто издание на книгата, е предназначен за обучение на студентите по политология в по същество изцяло добронамерената и благодатна среда на американските университети от Бръшляновата лига. А не, какъвто например е случаят с преподаващия Реймон Арон, пред когото стои деликатната задача да изтръгне от умовете на овладените от бунтарски левичарски плам студенти конформизма на масовото мислене, а в общонационален план да се пребори с доминиращите тенденции в интелектуалните среди.

От тяхната позиция несправедливо, а и много трудно е да приемем буквално всяка критична бележка към тезите на класиците на тоталитарната теория, тъй като книгите им са родени в коренно различен контекст. В единия случай става въпрос за прозорливост и предизвикателство, в другия, с много малко изключения, за готови истини и политическа коректност. В единия случай става дума за съдбовна лична ангажираност, в другия - за научна ерудираност и рутина. Но най-важното, много рядко се казва нещо, независимо от понякога впечатляващата изобретателност, което по същество да не е казано вече.

Още от 30-те години тоталитаризмът не веднъж е бил обект на обсъждане и коментари, но обикновено е оставал в границите на идеологическото противопоставяне или на есеистично-журналистическото заклеймяване. Посвещават му се и големи статии или дори книги. Те се базират на конкретен опит и непосредствени наблюдения предимно върху италианския фашизъм и немския национал-социализъм, по-рядко на съветския комунизъм. Понякога се стига и до важни прозрения Далеч съм от това да подценявам това натрупване на факти и опит, то е необходимо и като стартова основа, и като стимул за задълбочаване в проблематиката, макар че повечето от тези опити са с ограничен обхват и обикновено свързани с годините преди войната. И Ерик Вьогелин и Реймон Арон в ранните си публикации върху тоталитарните движения и тоталитарната идеология се вписват по-скоро в общата картина, въпреки изявената склонност към по-общи разсъждения. Но едва с книгата на Хана Арент "Произходът на тоталитаризма" понятието тоталитаризъм получава теоретичен статут.