Напускам за известно време. Вървя из града и тайно си вземам довиждане с няколко улици, любими балкони и калкани, две-три кафенета, с едно кино, в което и без това отдавна не съм влизал, с бабите, продаващи кокичета и целина на "Графа", с една малка книжарница… Знам отсега, че тези неща ще ми липсват, ще притурят съчки в огнището на носталгията. О, свещена простота на носталгията, да те боли (алгос) за мястото където не си, за дома (ностос), в който никога няма да се върнеш, защото той не е просто в друго пространство (това би било постижимо), а в друго време. В другото време или измерение на миналото.

Прощаването с този град, да кажа ли град-държава, има своя ритуал. И докато се шляя из слънчевия студ на февруари, си представям как са напускали другите, онези стотици хиляди от началото на 90-те. Дали са имали време да минат отново през всичките си любими места, с кого са се срещнали последно, какво са си казали? Дали са си оставяли вратички за връщане. Струва ми се, че онова напускане на държавата имаше друга скорост, друга енергия, други мечти. Светът току-що се е открил и очаква да бъде завладян. Приятелите ми, които напуснаха тогава, бяха на 20-25. Възраст, в която имаш едно основно предимство - правото на грешка, правото на провал и времето да започнеш отначало. И поне тези, които познавам, си тръгнаха бързо, леко припряно, с усещането за приключение и с цялата тръпка на несигурността. Много малко от тях се върнаха обратно, което не означава, разбира се, че всички там са успели.

В скоби, докато приготвям собственото си изнасяне, двайсет години по-късно и по съвсем друга, временна причина, продължавам да чета вестници като за последно. И чета как социалната министърка обещава "да внесем десетки хиляди работници", предимно от Виетнам. Внасянето на десетки хиляди работници ми звучи като "Елате, хиляди младежи". Но такъв е българският алъш-вериш, изнасяме милион български младежи и внасяме десетки хиляди виетнамски. Вместо да направим тази държава по-добро място за живеене, по-малко корумпирано поне, ние избираме по-лесния начин. Внос-износ. Впрочем, както си беше през 80-те. И пак с милите виетнамци, които внесоха малко капитализъм на черно. Първи касетофон Hitachi, безбожно скъп, по курса 2.50 лева за долар, електронни часовници, вносни дънки и пр. Сега пак на тях се пада да спасяват положението. Чудя се дали днешната министърка е била министър и тогава, че така лошо ни се повтарят нещата.

Затварям скобите, защото тази колонка трябваше да бъде лична и друга. Но и това също е проблем, как личното да бъде неприкосновено и цялостно, след като съществува Могилино, да речем. Прочетете официалния доклад на две държавни служителки за състоянието на дома, внесен в министерството още през септември, и не плачете повече за стария Батак. Имаме си нов, наш си, социален Батак. Там пише как "деца влизат в спор за коричка хляб", а в продължение на 13 часа по време на проверката никой не им е дал вода. Проблемът не е само в средствата, както вече писах, иначе щеше да е лесно. И не съм сигурен, че "Великолепната шесторка" в нейният луксозно-естраден формат е единственият верен отговор.

Много по-лесно е да кажа довиждане на улиците в този град, отколкото на случващото се тук. Доскоро от други улици.