- Казвам и пред Камарата, както казах на министрите, които се присъединиха към това правителство: нямам какво друго да предложа, освен кръв, тежък труд, сълзи и пот. Изправени сме пред сериозно изпитание. Имаме пред себе си много, много месеци на борба и страдание - обърна се Уинстън Ленърд Спенсър Чърчил с монотонен глас към Камарата на общините и към британската нация в първата си реч като новоизбран министър-председател.

В Камарата навярно се беше възцарила абсолютна тишина, макар че по честотите премина силно пращене на статично електричество, когато Маги се наведе напред и продължи да слуша Би Би Си по безжичното радио. Двете с Пейдж седяха на кухненската маса, хванати за ръце, и ги стискаха здраво, докато слушаха обръщението. Шарлот, по-известна като Чък, влезе безшумно в кухнята и се облегна на касата на вратата.

- Вие питате - какъв е нашият политически курс? Отговарям: да водим война по суша, море и въздух.

Да воюваме с цялата си мощ и с цялата сила, която Бог ни е дал; да поведем война срещу чудовищната тирания, ненадмината в мрачния и печален списък на човешките престъпления. Това е нашият политически курс.

Вие питате - каква е нашата цел? Мога да отговоря с една дума. Победа - победа на всяка цена, победа въпреки терора - победа, колкото и дълъг и тежък да е пътят, защото, ако не победим, няма да оцелеем.

Нека добре да осъзнаем това. Няма да оцелее Британската империя, няма оцеляване за всичко онова, което Британската империя е отстоявала, няма да оцелеят поривите и стремленията, вдъхновявали човечеството през вековете да продължи пътя си към целта.

Чък кимна за поздрав на двете момичета. Трите заедно изслушаха края на речта в напрегнато мълчание.

- Но аз приемам задачата си с бодрост и надежда. Сигурен съм, че нашата кауза няма да претърпи провал в сърцата на хората. И в този момент се чувствам в правото си да поискам помощта на всички и казвам: "Елате, нека тръгнем напред с нашата обединена сила".

За миг трите момичета останаха съвсем неподвижни, докато осъзнаваха цялата тежест на думите.

- Е, добре, поне казва истината - промълви Маги и отметна назад кичур червена коса. - Не се опита да се преструва, че всичко е наред, и да ни залъгва с празни успокоения и лъжи.

- Просто не знам - измърмори Чък, докато по радиото започваха да свирят с тенекиен звук "Бог да пази краля". Тя отиде до апарата и го изключи.

- Вижте какво се случи в Полша. Вижте какво се случва в Белгия, Холандия и Франция - каза Пейдж. - Може би посланик Кенеди е прав. Каза, че Хитлер не иска Англия. И ако ние само

Чък изсумтя.

- О, да! И тогава ще спрат? Наистина ли го вярваш?

- Тази война е различна - каза Маги. - Това е война на хората. Не само на войниците на фронта, а и на гражданите. Ние сме новата фронтова линия.

Докато изричаше думите, усети стягане в гърдите. Това беше вярно. Англия може все още да водеше само "Скучната война", в която не се случваше нищо опасно, но нещата щяха да се променят. Нацистите бяха завладели почти цяла Европа и без съмнение настъпваха към Англия. Дали щяха да опитат да я завладеят по море, или с парашути от небето? И двата варианта бяха еднакво мрачни.

- Да - каза Чък. - Има същата вероятност да ни бомбардират тук, в дома ни, както войниците във Франция.

- Престани! - възкликна Пейдж и запуши ушите си с ръце. - Просто престани!

Чък се намръщи и още по-плътно уви около себе си дебелата тъмнозелена жилетка, като генерал, който си оправя униформата, преди да тръгне отново към битката.

- Чай - каза тя с дълбокия си кънтящ глас, нарочно сменяйки темата. - Всички имаме нужда от чай. Няма да има кръв, труд, сълзи и пот, преди да съм пийнала малко проклет чай!

Такава беше Чък - практична и прагматична. По-скоро симпатична, отколкото красива, с пищна меднокестенява коса, изсечени черти и гъсти черни мигли, Чък Макафри беше работила за американския посланик Джоузеф Кенеди заедно с Пейдж Кели, преди да избухне войната.

Маги Хоуп беше дошла в Лондон по съвсем друга причина - да продаде огромната, порутена, пълна с течове викторианска къща на покойната си баба. Но когато Великобритания обяви война и вестниците започнаха да цитират пронацистки изказвания на Джоузеф Кенеди, и Пейдж, и Чък напуснаха работата си при посланика - и загубиха дома си в посолството. Възхитена от тяхната решителност, Маги ги покани да се нанесат при нея и те с благодарност приеха.

Пейдж и Маги се бяха запознали години преди да дойдат в Лондон - в женския колеж "Уелсли" в Масачузетс. Пейдж беше богата дебютантка от Вирджиния със съвършени вълни блестяща златиста коса и сърцевидно лице, а Маги - червенокосо и бледо преподавателско хлапе, много по-заинтересувана от дробите, отколкото от модите, но двете все пак бяха станали добри приятелки. Това, че се откриха в Лондон, беше щастлива случайност; това, че станаха съквартирантки - финансова необходимост. Частта, която съквартирантките ù даваха за наема, както и работата ù на частна учителка по математика позволиха на Маги да остане в Лондон.

Чък тръгна към медния чайник на печката, но се закова на място, когато видя мивката, която преливаше от мръсни чинии.

- Боже Господи!

Маги сви рамене.

- Близначките.

Въпросните близначки бяха Анабел и Кларабел Уигет, две подобни на феи млади блондинки, които също живееха в къщата. Бяха прочути колкото със силния си норички говор и неспирно кикотене, толкова и с катастрофалния хаос, който оставяха след себе си. Чък ги наричаше - без да е особено груба - "Звънтящите камбанки", "Глупачките" и "Отвратите".

Чък изръмжа тихо и гърлено.

- Ще им откъсна главите! - измърмори тя, вдигна си ръкавите и взе един парцал за миене на чинии.

Телефонът иззвъня и Пейдж се втурна да вдигне.

- Ало? - изгука тя, сякаш очакваше да чуе гласа на някой от многобройните си приятели. А после: - О, да, Дейвид, тук е.

Дейвид беше Дейвид Грийн - един от добрите приятели на Маги, който работеше като личен секретар на Уинстън Чърчил.

Маги взе тежката слушалка от черен бакелит, седна пред кухненската маса и започна да прокарва пръсти по драскотините и резките в дървото.

- Това момиче просто изчезна, там е работата - каза Дейвид със сериозен глас. - Всъщност е малко по-сериозно. Но въпросът е, че ни трябва заместничка. Спешно.

- Не я ли убиха преди няколко дни? - попита Маги. - За няколко лири? Четох в "Таймс" нещо за случая. И е било в "Пимлико"

Пейдж и Чък се обърнаха и се заслушаха.

- Слушай, ситуацията е ужасна, Магстър, но това е война и трябва да си вършим работата. Сега повече от когато и да било. Трябва да намерим някого за мястото.

- С Пейдж вече решихме: ще станем шофьорки. Широкият път ни зове, и тъй нататък.

- Маги, мила моя, знам, че можеш да пишеш под диктовка и да печаташ бързо. А точно сега имаме нужда от машинописка. И моля те, позволи ми да подчертая: "точно сега".

Маги се облегна назад на стола си. Виждаше накъде отива разговорът.

- Добре, защо ти не го направиш?

- Аз вече съм личен секретар, занимавам се с разследвания и такива неща. А и не мога да ъъъ

Маги вдигна вежда.

- Искаш да кажеш, че не можеш да пишеш на машина?

- Боя се, че не много бързо - призна той. - Но ти можеш, при това светкавично. А точно от това имаме нужда. - Той направи пауза. - Имаме нужда от теб.

Маги замлъкна. Приключила със съдовете, Чък отново се беше обърнала към чая си. Чашата изглеждаше съвсем мъничка в нейните големи, способни ръце. Пейдж съсредоточено четеше вестника.

- Милостиви Зевсе! Момиче! - възкликна Дейвид по пращящата линия. - За теб това е шансът да работиш на предна линия. Ще правиш нещо важно. Ще внесеш промяна.

Прав беше и от това я заболя. Тя наистина можеше да внесе промяна. Но не по начина, по който искаше - с математическите си способности. А като машинописка.

- Работата за господин Чърчил ще бъде една от най-трудните и предизвикателни задачи, с които можеш да се захванеш. И много важна. Не мога да кажа, че няма да е трудна. Но ако се интересуваш, мога да го направя възможно. Вече започнахме работа по документите, които да докажат, че си почтена британска гражданка въпреки ужасния си акцент.

Маги се усмихна против волята си. Дейвид обичаше да се подиграва на американския ù акцент.

- Има ли изобщо някакъв шанс да участвам в проучванията и писането? Все пак с моето образование мога да помогна и повече, особено с неща като теорията на опашките, разпределението на ресурсите, информационната технология, разбиването на кодове и шифри

Той въздъхна.

- Съжалявам, Маги, но за тази работа наемат само мъже. Разбирам колко си разочарована

Маги вече беше кандидатствала за частна секретарка - длъжност, обикновено заемана от млади мъже от Оксбридж, от средните класи. Макар че беше повече от квалифицирана, ù отказаха.

- Не, Дейвид. Ти не разбираш.

Той не беше виновен, но истината болеше. Тя можеше да печата и да води записки, докато младите мъже на нейната възраст, като Дейвид, можеха да правят повече - да проучват, да докладват, да пишат. Просто не беше честно и при тази мисъл ù се искаше да започне да хвърля и чупи разни неща. Знаеше, че е незряло от нейна страна, но това беше истината.

- Предпочитам да шофирам или да работя в някоя фабрика и да правя танкове.

- Маги защо?

- Виж, точно ти би трябвало да знаеш. - Все пак и Дейвид нямаше да бъде тук, ако знаеха всичко за него. - Ти нямаш право да ме съдиш.

- Съжалявам

- Ти съжаляваш? Ти съжаляваш? - повтори тя и гласът ù стана по-писклив. В кухнята и двете момичета се преструваха на много, много заети. - Чудесно! Ти съжаляваш. Но това не променя нищо. - Акцентът ù стана по-отчетлив. - Това не променя факта, че когато се явих на интервю за мястото на лична секретарка, бях повече от квалифицирана. Не променя факта, че Дики Снодграс се държа с мен снизходително, като абсолютен негодник!

Не променя факта, че Джон ме вижда само като момиче, неспособно да постигне каквото и да било, освен да печата, да се омъжи и да роди деца. И не променя факта, че наеха оня непохватен дръвник Конрад Симпсън - човек, който не може да диша през носа и сигурно още чете на срички и брои на пръсти - само защото баща му има лъскава титла, а самият той има има има пенис!

От другата страна на жицата настъпи тишина, а после линията изпращя. В кухнята момичетата се спогледаха, шокирани.

- А фактът, че си абсолютно права - знам го, - не те кара да се чувстваш по-добре - каза Дейвид.

- Добре тогава - каза Маги, малко по-спокойна сега, когато се беше освободила от това бреме. И добави: - А Пейдж?

Пейдж вдигна глава от вестника. "Измяната на петата колона", гласеше заглавието.

- Какво Пейдж? - попита тя и Маги размаха ръце, за да я накара да млъкне.

- Пейдж е американка. Само граждани на Британската общност могат да кандидатстват - отговори той.

- Чък?

Чък още седеше наведена над чая си, но гърбът ù се напрегна.

- Чък се обучава за медицинска сестра и скоро ще има голяма нужда от нея - отговори Дейвид. - А и Ирландия не е част от Британската общност, нали знаеш? Отношенията между Англия и Ирландия все още са малко неуредени, ако ме разбираш.

- А - измърмори Маги. - Разбира се.

Чък беше ирландка. И с цялата кървава история на събитията между Англия и Ирландия, както и неотдавнашните бомбени атентати на ИРА над Лондон, Маги можеше да разбере защо на никого и през ум не би му минало да допусне присъствието на ирландска гражданка на Номер 10, а камо ли да го одобри.

Маги вдиша дълбоко. Въпреки раздразнението си към системата знаеше, че е време да преглътне гордостта си и да направи необходимото. "Това е нещо, с което мога да помогна във войната - помисли си тя, - нещо, което мога да правя, и то добре. Има нужда и аз ще откликна." Беше съвсем просто. А по време на война само това имаше значение.

- Добре тогава - отстъпи тя и въздъхна драматично. - Добре. Ще го направя. Вече си имаш секретарка.

- Добро момиче! Знаех си, че ще се съгласиш. Значи ще се видим на Номер десет, точно в осем. Трябва да свършим много работа.

- Знам. Ще дойда. - И добави: - Благодаря ти, Дейвид. Можеш да разчиташ на мен.