Сборникът е съставен от всички възможни жанрове - рецензии, фрагменти, спомени, стихове, афоризми. Или, както сам казва авторът: "Най-добрият жанр: без жанр!" Как да рецензираш кентавър? Не ми се ще да подхождам с обичайните критически похвати, да обяснявам какво е искал да каже и казал. Друго искам.

Важното за мен са темите и мотивите, както и какво не е посмял да каже авторът, или защо го е казал. С други думи - характерът му. Опит за атомизиране на характера на Марин Георгиев. Но веднага добавям - всичко си е казал Марин, на места дори се разголва отвъд обичайното приличие. Анализирал себе си безпощадно, анализирал другите, задавал въпроси, търсил отговори. "Камъчетата" ми заприличаха на броеница с нанизани върху връв различни семенца - царевично, житено, тиквено...

Връвта е дарбата и характерът на Марин, а семенцата - темите - те проблясват и издават звуци, изпускат багри и миризми, който успее - да ги разчете. Аз разчетох три главни теми - ситото на паметта и неизбежната субективност. Битката за правда и справедливост. Схватката на Духа с Материята. Това държи броеницата да не се разпилее, и добре я държи. И затова тази книга може да се чете, с еднакъв интерес, от средата, от края, началото и откъдето да я разгърнеш.

- - - - -

Марин си е водил дневник от 1967 г., та до днес. В откъслеците има любопитни анализи на обществото. Пише в 60-те: "Всички са прави - пак някой невинен ще страда". Предполагам, че липсата на житейски опит, младежката наивност и вътрешната му доброта са породили тази мисъл. Сега той добре знае, че в живота невинни няма. Конструкцията "виновни - невинни" е създадена от Егото, за да постигне своята идентичност. Сянката и проекцията. Ето късното признание: "Истината. Търсих я у другите, а тя била у мен".

Или "ВИК

Не мога да понасям повече без-въз-врат-ност-та!"

Разделил е думата на срички, сякаш за да подчертае минало-настояще-бъдеще. Измъчва се от проблема за времето, но разделянето на живота на минало, настояще и бъдеще е плод на ума, то е илюзия. Миналото вече го няма, то е в спомените, в ума, бъдещето още го няма, то също е в ума, съществува само настоящето, миг, в който живеем. "Добродетелите и търпението на жените се изчерпват, след като ни осигурят за себе си". Или: "Жените - те единствено повдигат душата до дъха ми, колко често съм свързвал щастието си с тях - най-голямото ми нещастие". Тук е скрита дилемата на Яворов: Мина и Лора. Мъж, който срещне жена, събрала и двете в себе си, е щастливец. Дали има такъв?

Понякога, като един Монтен, Марин нагазва и в подмолите на морала и философията: "За низшите си постъпки човек търси висши оправдания".

И когато изплува от подмола, той държи в ръце едра риба - диалектика, но обратна на Хегеловата: "Винаги има две неща, противоположни едно на друго, и трето, което не е резултат от двете".

Любима тема за размисъл - изкуството. "И наистина, големият писател (художник) гледа на околните само като на обекти за наблюдение и изучаване". Предполагам, тази мисъл се е родила в съзнанието му след четене на Толстой.

Друг откъслек ме накара да се замисля: "Прекалената условност е вредна за изкуството, така, както прекалената конкретност".

- - - - -

Литературното четене върви по сценарий - Борис Христов, Паруш Парушев, Таньо Клисуров, Калина Ковачева, идва ред на Марин, и той казва, че ще ни прочете свой превод на стихотворение на Николай Заболоцки. Плътно, космато, ръбесто стихотворение, мирише на пръст, блатна вода и пелин. (След петдесет години научих от Светлана Алексиевич, че пелин на украински е чернобил) А ние, тогава глутница млади търновски поети, ахкаме и охкаме. Изведнъж Калина Ковачева се обажда с детското си гласче: - Той го е мариновал.

Става ми неудобно за Марин. Но поетът не реагира. Когато след години се посближихме, постигнахме морфичен резонанс, както се казва днес, разбрах, че колкото и да умее да се владее, му проличава. Плещест, веждест, направен като от буца мизийска земя, с едри черти на лицето, владее се, но емоциите му избиват физически - или ще се препоти над горната устна, или очите му ще метнат сини пламъчета, или веждите му ще щръкнат, или ще чуем ХМ, прословутия марингеоргиевски звук, за който и до днес не зная какво означава: ХМ Дали: трябва да помисля; дали: не си прав; дали: върви на майната си Той си знае. А може и да не знае, не съм го питал.

И ето какво семенце бисерно блести-лежи на дъното на "Камъчета под езика". Марин си е мариновал спомените, впечатленията от случки, ситуации, прочетени книги. Някои дори ги е помаринчил, тъй като истината е процес - зависи в коя точка на процеса се намираш. Както Марин пише: вярно е онова, което ни е изгодно.

- - - - -

Някъде през осемдесетте години в ресторанта на писателския съюз, в прочутото мазе, умирисано на кебапчета и скара, както подобава на писателите от онова време, сме на премиера на детска книга на Иван Цанев. Помещението е претъпкано, почитатели на живия класик са дошли да го видят и чуят. Довел съм по-малкия си син. Стиховете на Иван са кристално чисти, изпълнени със слънце и вятър, очовечават и му подготвят възрастни читатели.

Така правят големите поети. По средата на премиерата, не щеш ли, се надига литературният критик Иван Попиванов - секретар на Съюза на писателите по нещо си, дали за критика, дали по детска литература, който го помни, знае, че бе човек силно кривоглед - тебе гледа, мене види. И вади секретарят ножката си от джоба и почва да кълца Иван-Цаневите стихове като кисели краставички. Публиката се спотайва - секретар, кривоглед, тебе гледа, мене вижда, може някъде да са взели решение И кой мислите?

Скача Марин, виждам го че е настръхнал, ококорен, от очите му сини въглени, праска с голямата калъчка, реже ту на едро, ту на ситно и критика, и ножката му, и секретарството му. Изтръпнах. Отиде биволарецът, мисля си, похарчи се за приятел, а още не е приет в СБП. Когато вечерта свършва и излизаме навън, детето ме дръпва за ръкава и шепне: тате, а сега чичо Марин ще набие ли този Попиванов?

- - - - -

Комай е било по средата на осемдесетте. Нещо тътне под земята, кълни, измича се и се готви да излезе навън, а ние - компания бохеми - сме седнали в ресторанта на журналистите. И спорове - за Казандзакис, за Лампедуза, за Маркес, точат се като руйно вино от чучур. На съседната маса седи и си пийва непознат - явно бачкатор, работническа класа, пие самотно вино, замезва и надава ухо към нас. Дошъл е в София по работа сигур, самотен е и му се ще компания. После разбираме, че е заварчик. Как е попаднал в ресторанта на журналистите, не е ясно. И по едно време събира кураж, пита: - Момчета, може ли да дойда на вашта маса, искам да ви почерпя бутилка вино. Щото сте хубави хора.

- Може - викаме ние, сместваме се и работническата класа сяда при нас. С първите бутилки си мълчи и ни изучава, но с виното набира кураж, класовата му гордост и смелост се събуждат и влиза в спор. И то за литература. И спори люто. И взе да предизвика Марин на борба. Канадска. Гледам го - як, едър, жилав, кой ще му излезе насреща. Марин не се дава, въпрос на чест е. Разчиства се масата, оголва се пространство, двамата се хващат и за миг Марин му събаря ръката на покривката. Бачкаторът се муси, ломоти нещо, плаща си сметката и се изнася. Марин едва го дочаква да затвори вратата, и виква:

- ГътнАх го, бе! Видяхте ли? ГътнАх го!

- - - - -

Няколко са основните стълбове на тази книга: владеене на пластиката - в портретите на Георги Мишев, Петър Алипиев, Константин Павлов, Никола Инджов например с рядко срещаното умение да предаде психическото чрез физическото; литературно-критическият анализ - за Марко Ганчев, Първан Стефанов, Атанас Далчев, откъслеците за Гьоте и вариантите на неговите преводи, уроците по писателско умение, историята ни с извечния триъгълник: България, Русия, Европа, нелегално препредаваните дневници на Стамболов по време на соца, ставащото пред очите ни за повече от половин век; невеселите размисли за остаряването и старостта, полемичните текстове, разбунили духовете тогава, та и до днес Има даже и художествено поднесена еротика.

- - - - -

Цитира Марин писаното от Кр. Куюмджиев за Георги Мишев, че приличал на Санчо Панса с усмивка на Хитър Петър, но добавя че този Санчо влиза в доспехите на дон Кихот и ако трябва - втурва се на бой с шлема и копието му. Аз пък бих добавил още - и на Швейк прилича. Обладан от неистовостта да наблюдава и изразява, да познава и себепознава, прави психологически разрези на десетилетия наблюдавани характери и поведения, на хора и дела, които уж много добре познаваме, а се оказва, че не е така

Какво е това? Желанието на писателя да опредмети впечатлението си, да класифицира другия, за да се оразличи и сам да се идентифицира като различен?

Пластик, аналитик, психолог, мислител - всичко накуп в една личност. И думи, които я слушат.

- - - - -

Сънищата на Марин. Ако се захвана с тълкуване по Фройд и Юнг, Бог знае колко страници ще ми трябват. (Някой ден и това може да стане). Ето, вижте колко интересно: "Сънувах, че съм умрял и погребан в Унгария и на паметната ми плоча пише: Той умря в Унгария за България". На предишната страница чета: "Знам, че не ме обичат, знам, че малцина са ония, които харесват това, което пиша и както го пиша" Бягство в съня - всъщност в смъртта - от непризналата го и непризнаваща родна действителност. Същата тема - в съня за Марина. Ниска, дребна, почти джудже, понечва да каже нещо, но никой не иска да я слуша. Проектира себе си. Харесва ми как описва сънищата си - ярко, картинно, с детайли, навярно след като се събуди, ги записва.

Ето още: "Този сън сякаш бях сънувал и друг път". Попада Марин в селото на Борис Христов - останало на дъното на язовира - и сънува, че си е купил къща в него. Къщата с ниски тавани, тясна, малка, покривите обсипани с педя прах, улиците безлюдни и прашни. Какво е това? Потиснато желание да се сдобие, да "влезе" в къщата, в славата на Борис Христов? И осъзнаване, че неговата - на Марин - литературна и житейска съдба има друга къща? (Разликите помежду им е изразил запомнящо се в "Двете слънца", "Нашите млади години" и "Копие, или творческо усвояване").

В този сън впечатлява един детайл: Любомир Канов, "брокерът", го убеждава, че на терасата на втория етаж на къщата има дори каменен моторист, заради него си струвало да стане сделката. Каква е тази сделка, дали не онази, която Борис Христов навярно е сключил преди години? Път по литературната магистрала, по бързата писта с бързо превозно средство и с държавно гориво?! Отговорът остава у всеки от нас.

- - - - -

Камю написа прочутото си есе "Митът за Сизиф" с посланието, че животът човешки е безсмислен, безцелен и по-добре да му сложиш край. Аз пък видях как Марин Георгиев е грабнал големия чук, разтрошил е камъка на Сизиф на дребни-ситни камъчета, превърнал ги е в семенца и сега ги чака да покълнат.