На 23 април в Националната библиотека се състоя премиерата на историческия трилър "Мистерии в Хераклея Синтика" на Ирина Вагалинска. Книгата, която вече се продава в книжарниците, стъпва върху резултатите от археологическото проучване на съпруга й проф. Людмил Вагалински на античния град край село Рупите, Петричко, основан през IV век пр. Хр. от македонския цар Филип II върху териториите на местните траки (синти). Уникалното е, че в края на романа има кратка документална част: популярно поднесена информация за обекта, снимки на артефакти и карти.

С тази книга издателство "Ноус" слага началото на новата си поредица "Провокирано от археологията". И обещават действието винаги да е динамично, изпълнено с обрати, сблъсъци, загадки и силни емоции. Всички следващи романи ще се развиват на базата на археологически проучвания, защото целта е да се привлече вниманието към най-значимите исторически обекти в България.

Не обичам да чета предговори, затова ще гледам да не прекалявам с моя. Нека да започнем от особения жанр на тази книга - исторически трилър с елементи на приключенски роман върху археологическа основа.

Как се стигна дотам ли?

Когато проф. д-р Людмил Вагалински поведе първия си екип нататък през 2007 година, той още не беше професор, подробности за града знаеха само специалистите, а централният площад (форумът) си лежеше неразкрит под една буренясала поляна.

17 години по-късно градът, основан от Филип II Македонски на територията на синтите, е проучен като по учебник - разбира се, не целият, един човешки живот не стига за това. Но основното за градоустройството, архитектурата, етническия състав, стопанството, административното устройство и религиозните обреди може да се намери обобщено в книгата на Людмил Вагалински "Хераклея Синтика: История чрез археология". С негово участие събирането на материала за тази книга се превърна в атракция за широката публика, така че днес обектът привлича хиляди туристи от цял свят (не преувеличавам, идват дори от Австралия и Фарьорските острови).

Не виждам и причина да скромнича - аз също имам заслуга за това. По моя идея през 2018 г. заедно с археоложката Сирма Александрова основахме медийната платформа Archaeologia Bulgarica, като модерно продължение на старото научно списание със същото име. То още излиза и е на високо научно ниво, но сега към него

И тук вече съм съвсем сигурна: няма друг античен град от калибъра на Хераклея Синтика, чието разкриване да е станало достояние на широката публика по този новаторски начин.

Допреди година си мислех, че връзката с Хераклея ще се изчерпи с участието ми като журналист в подготвянето на материалите за медийната платформа. Но един ден Людмил ми каза: "А защо не напишеш роман?".

Изсмях се. Вярно е, имам публикувани статии, есета и разкази, но да съчиня цял роман? И това аз, която се шегувам през ден, че е време изразът "Изпял си е песента" да се преработи в "Написал си е романа"; днес почти всеки смята, че може да напише поне една дебела книга, и намира начин да я издаде. Людмил обаче настоя, че аз не съм "всеки", че имам перо и добра основа, така че да не си търся оправдания, ами да започвам.

Преди да го послушам, се огледах за евентуалните препятствия. Сетих се за едно, но пък важно: за 30 години в журналистиката свикнах да пиша кратко - и нищо не може да се направи срещу навика ми да "компресирам". Късият разказ с неочакван край продължава да е любимият ми жанр, тоест би трябвало да се насоча към нещо по-динамично от класическия роман. Какво пък, нека да е трилър!

Преминах през месеци четене на научна и научнопопулярна литература - след като вече бях "изяла с кориците" книгата на Людмил за Хераклея Синтика. Но там са събрани около 800 години история, трябваше и да си избера по-тесен период, за да не се удавя в информацията. Вече имах едно наум, откакто в платформата ни публикувахме новината за разкритото в Хераклея светилище на Немезида, богинята на справедливото възмездие.

Този храм се оказа единственият проучен на територията на България, а се изясниха и интересни обстоятелства около унищожаването му.

Скоро от същия период изплува още един факт, достатъчно загадъчен, за да ме изкуши - намериха костите на седмина мъже, пометени от речното цунами след трусовете и натикани в отвора на щерна (цистерна) за вода на форума на Хераклея Синтика. Костно изследване доказа, че един от загиналите е имал тежки вродени малформации и е бил в роднинска връзка поне с двама от другите.

Кои ли са били те? Възможно ли е да са имали нещо общо с атаката срещу светилището на Немезида преди трусовете? Християни ли са организирали унищожаването на езическия храм и защо точно тогава? Нароиха се още много въпроси, на които науката не може да отговори категорично - би било свръхинтерпретация. Но в художествената литература няма такива задръжки.

Краят на четвърти век ми стана интересен и заради общия исторически фон - тогава император Теодосий I налага християнството като официална религия в разтърсвана от размирици и варварски атаки територия, населена предимно от езичници (в това число и римската провинция Македония с нашата Хераклея Синтика). Имал си е доста тревоги с готите, а и с узурпатора на западния престол Магнус Максимус, така че е положил големи усилия да укрепи империята и властта си чрез църквата. Но дали през 389 година, която си избрах за романа, основният сблъсък е бил християни срещу езичници?

Разрових се за подробности от религиозната политика на този император и се убедих, че преди началото на 90-те години на IV век законодателството му е било насочено предимно срещу "вътрешния враг" в рамките на християнството. Ето един факт в подкрепа на тази теза:

едикта от 385-а за пръв път е казано, че това не бива да се прави под страх от смъртно наказание. И чак през 391 г. императорът забранява категорично не само принасянето на жертви (potestas sacrificandi), но и влизането в капища, дори това някой "да поглежда с благоговение" към тях.

По-различно е положението с всички онези християнски духовници, които оспорват Никейското верую и единосъщието на Бога (Отец - Син - Св. Дух), утвърждавани на поредица църковни събори през IV век. Арианите и още по-крайните от тях аномеи са сред най-популярните, най-дейните и затова най-преследвани еретици. Мерките срещу тях са отлъчване, заточение, затвор, мъчения - и те ескалират след арианския метеж в източната столица Константинопол през 388 г., докато Теодосий воюва с узурпатора на западния престол Магнус Максимус.

В отсъствието на императора с най-голяма власт у дома разполага Флавий Руфин, назначен през същата 388 г. за магистър на официите (magister officiorum). На негово подчинение са не само дворцовата администрация, но и аgentes in rebus - някогашната куриерска служба, мутирала в тайна полиция с широки пълномощия.

Изключително амбициозен, близък до най-отявления враг на аномеите и арианите - епископ Амвросий от Медиоланум (Милано), въпросният висш администратор хипотетично би могъл да се развихри в гоненията срещу еретиците през избраната от мен 389 г. А като си говорим за видните им представители, не може да не споменем водача на аномеите Евномий, заточен в Малка Скития с главни градове Истрия, Томи (Констанца) и Одесос (Варна).

Самият Евномий не е герой в тази книга. Но един млад и обещаващ негов ученик се завръща по родните си места и търси убежище при първата си любов в Хераклея Синтика, защото по петите му е тръгнал особено опасен и хитър агент от тайната константинополска полиция...

Няма да разказвам повече. Постарах се да направя действието възможно най-динамично, изпълнено с обрати, сблъсъци, бедствия и силни емоции. Има и мистерии, разбира се - иначе заглавието щеше да е друго. Мистерии във всеки смисъл на тази дума: от дионисиевите вакханалии, през маскарадите на поклонниците на бог Митра, та до няколко трудни за разгадаване убийства.