На пръв поглед Европейският парламент би следвало да е сред институциите на ЕС, които най-рано станаха свидетели и осъзнаха драстичните промени в мисленето и поведението на Китай.

Докато много правителства продължаваха да разгъват червените килими за огромните политически и бизнес делегации от "средното царство", немалки групи от евродепутати се фокусираха върху нарастващите примери на погазване на човешките права и репресии от китайските власти. Темата за нарушаването на правата е сред традиционно любимите на най-активистки настроените представители от левицата и "зелените". Затова и постепенното преместване на фокуса в източна посока следваше еволюцията на цели политически традиции и не беше особена изненада.

Когато това започна да се случва към края на миналото десетилетие, Европа точно бе конструирала често критикуваната формула на отношения с Китай, който бе определен едновременно като партньор, конкурент и системен опонент. За бизнеса и повечето правителства Пекин тогава бе партньор, за множество потъващи и малко забелязвани европейски компании - нечестен конкурент, и едва за малцина анализатори - ясно оформящ се системен опонент.

Постепенно обаче нещата се променяха и в много голяма степен ги промени самият Китай.

На този общ фон не е изненада, че само допреди няколко години вниманието на евродепутатите бе основно върху непрестанно увеличаващите се репресии по линиите на китайските периферии:

Налагането на санкции от страна на ЕС на няколко китайски регионални ръководители и организации в провинцията Синдзян пък доведе до ескалация, а Пекин върна жеста и заедно с различни европейски структури наложи санкции на петима евродепутати, включително на председателя на комисията за отношения със "средното царство". Впоследствие депутатите блокираха ратифицирането на инвестиционното споразумение между Китай и ЕС. Нарастващата координация между отделните парламентарни фракции по китайската тема логично доведе и до критики по цяла палитра от въпроси: Южнокитайско море, инициативата "Пояс и път", сблъсъците с Индия, подкрепата на Пекин за руската агресия срещу Украйна. Направени бяха и множество посещения в Тайван.

Агресивната дипломация бе една от причините за обръщането на мнението на много от тях, разбира се, заедно с други случващите се промени. Например експортният блиц на субсидирани китайски продукти, включването в руската дезинформация по отношение на Украйна, опитите за разширяване на влиянието чрез инициативата "Пояс и път", множащите се ограничения за европейските компании в самата страна и други.

Цялостното нарастване на напрежението между Запада и Китай започна да променя широкия контекст и да размества трите компонента на отношенията с Пекин - все повече по посока конкуренция и системен сблъсък за сметка на партньорство. Острата политическа атака от страна на китайските власти обаче бе резултат не просто от свръхувереност, но и определена концепция за дипломация. При нея най-важните ключови и често единствени играчи са националните държави и техните елити и основни институции.

Най-публичен пример за тази промяна е наскорошния арест на Г. Гуо, сътрудник на Максимилиан Кра, евродепутат от крайнодясната германска "Алтернатива за Германия". Дългогодишният сътрудник е арестуван по подозрения за шпионаж в полза на Китай и години наред е имал достъп до ключови комисии в ЕП - от международна търговия и човешки права до сигурност, отбрана и външна политика. От публикувана информация става ясно, че Гуо е имал особен интерес към цялостното функциониране и механизми на институцията. През годините Кра открито е лобирал в полза на Huawei, а неговата партия го е правила неколкократно в Бундестага, често повтаряйки реториката и наративите на официален Пекин.

Подобни действия са видими и при крайната левица, например, в германския "Алианс на Зара Вагенкнехт".

С преобръщането на отношенията с Китай, разрастването на вниманието и обхвата от теми, свързани със страната, и активизирането на все повече евродепутати различните китайски институции очевидно смениха подхода и нивото на своята активност. Това предизвикателство обаче е все още по-малко осъзнавано от самите европейски структури, които от години са свикнали да се фокусират главно върху предизвикателствата на Путинова Русия. Нарастващата синхронизация между Русия и Китай по отношение на външнополитическо поведение, реторика и интереси обаче все повече изостря вниманието на администрацията на самия ЕП, макар множество трудности да продължават да са пречка пред по-ефективното неутрализиране на техните опити за влияние.

От около десетилетие Китай е все по-ангажиран и активен в дефинирането и налагането на информация, представи и наративи за себе си и случващото се в света. Десетки тамошни академици се упражняваха върху разбирането и прилагането на концепцията за "меката сила", по-рафинираните форми на влияние и постепенно ги интегрираха в различните стратегии и програми на комунистическата държава. Всичко това е видимо в нарасналите медийни бюджети, инвестиции в глобално публично присъствие, местни партньорства в отделните държави, създаването на нови медии, работа с инфлуенсъри и други.

От няколко години, Пекин медийно работи все по-често с Москва. Особено натрапващо се е това след втората руска инвазия на Украйна, когато китайските медии започнаха да повтарят руските тези за вината на НАТО за войната и съществуването на американски биологични оръжия на украинска територия. Въобще двете ревизионистични държави все повече и все по-често използват съвместими и често напълно идентични наративи за западния свят и случващото се в него.

Все пак, особено сравнен с Москва, Пекин все още е относително неподготвен за присъствие на полето на откровената дезинформация. Но става все по-активен на полето на misinformation и това което бих нарекъл неинформация или целенасочената липса на информация.

От там, накъдето се е запътил ЕП, Австралия вече се връща. Докато Европа бе във вихъра на икономическия "меден месец" с Китай, далечната азиатска държава преди десетина години беше подложена на систематичен натиск от Пекин по всички линии. Без по-голямата част от Запада да обръща внимание на случващото се. Палитрата включваше опити за "хващане" на депутати, шпионски скандали, дезинформация, търговски натиск, отвличания на хора от китайската диаспора в страната и други. Окуражени от липсата на достатъчно интерес на западния свят към страната, китайските власти разгърнаха почти целия наличен арсенал от инструменти за влияние и натиск и използваха Австралия като пробно поле.

Години по-късно и в различни комбинации и интензитет Пекин прилага много от тези подходи на най-различни места по света, включително спрямо ЕС и Европейския парламент. С известно закъснение на Европа ѝ се налага да научи този урок. По трудния начин.