Един от малкото реални дебати, които имаше през тази кампания, беше относно какъв икономически модел е подходящ за България. Дали моделът от времето на въвеждането на валутния борд след хиперинфлация и банкови фалити през 1997 г. по препоръка на тогава "ултрадесния" МВФ (днес наричан популярно модел на "постната пица") - отличаващ се със свиване на държавните разходи, липса или нисък бюджетен дефицит, впоследствие допълнен с нисък дълг и ниски преки данъци? Или икономически модел, по-близо до европейските практики - с прогресивно данъчно облагане, по-високи държавни разходи и умерен дълг, съобразно критериите от Маастрихт, за който днес настоява вече "левият" МВФ?

Накратко, България вече се намира (а) на съвсем друго ниво от своето развитие - от 1997 г. БВП (и на глава) се е увеличил 10 пъти номинално и 3 пъти реално (без инфлация) и (б) в съвсем различен свят след глобалните рецесии от 2008 г. и 2020 г. и геополитическата деглобализация, която се случва в момента. Доминиращият до 2020 г модел на "постната пица" остави България последна в ЕС по доходи и първа по корупция и неравенство. Вследствие България отгледа мощна олигархия, която е трансмисия на руските интереси и пречи на интеграцията на България в Шенген, еврозона и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР).

Промяната на някои компоненти на т.нар. десен модел (а не неговата смяна!) чрез формули за бюджетно увеличение на минималната работна заплата (МРЗ), пенсии и и социални разходи след 2021 г. произведе няколко преки и косвени позитивни ефекта: (1) увеличи значително вътрешното потребление; (2) увеличи производството и търговията на вътрешния пазар; (3) увеличи чуждите инвестиции и (4) намали възможността за формиране на изкуствени бюджетни излишъци за насочване на фирми, близки до олигархията.

В резултат и на тази политика България е сред страните в западния свят с най-бърз икономически растеж от началото на пандемията (виж графика 1).

Не може да се твърди, че тази политика е увеличила бюджетния дефицит или че е увеличила държавния дълг, защото неговата тежест се измерва с дял от БВП, който на практика намалява след 2020 г. (виж графика 2); нито че инфлацията е "изяла" увеличението на доходите (виж графика 3); нито че бизнесът е затормозен от увеличените разходи за труд, които си остават дори леко под средноевропейските - около 50% от БВП (виж графика 4).

Но със сигурност моделът на "постната пица" позволи на Румъния да ни изпревари след влизането в ЕС (виж графика 5).

Още по-важно - България не само изостана от Румъния в този период, а за разлика от нея увеличи, вместо да намали, доходното неравенство между 20% най-богати и 20-те процента най-бедни по коефициента "Джини" - обратно на целите на ЕС (виж графика 6).

Но забележете - плоските данъци се запазиха и ставките им не са променяни след 2021 г, т.е. не можем да говорим за лява политика или пълно копиране на европейския икономически модел. И няма нужда - докато все още има огромни резерви в приходната част на бюджета, свързани с най-големия сив сектор на икономика в ЕС - по различни оценки около 30% от БВП.

Теоретично спорът за подходящ икономически модел се свежда до това каква роля трябва да има държавата в обществото и най-вече какво разбираме под намеса на държавата. Тесният фокус на класическото "дясно" винаги е бил за държавата като блюстител на закона или т.нар. върховенство на закона. Това е позоваване точно на времената на утвърждаващия се капитализъм през XVIII век, когато и шотландският мъдрец Адам Смит - знаме на класическите либерали - казва, че (цитирам по смисъл) съвършената конкуренция е невъзможна без съвършено правосъдие. Тази знаменита, макар и често забравяна, сентенция от днешните български "десни" не им пречи да призовават за демонтиране на съвременната държава до размера и функциите си от онова време.

Въпросът е, че през последните два века държавата като производна на развитието на обществото претърпя значителни метаморфози. Първата от тях бе да добави своята социална функция в края на XIX век, когато Бисмарк прави големи отстъпки на работниците под натиска на немските индустриалци по една прозаична причина -

Тази функция придобива своя завършен вид след Втората световна война в Западна Европа, като така роди прочутата Социална или Голяма държава, но която същевременно стана и витрина в съревнованието между капитализма и комунизма.

Днес все повече се увеличава хорът на нейните критици, които смятат свръхсоциалните разходи за основната причина за продължителната икономическа криза в Западна Европа. Често се изпуска обаче важният факт, че преди нейното начало държавните разходи като дял от БВП в най-закъсалите страни като Гърция, Испания, Португалия и Италия са подобни или дори по-ниски от тези в редица северни страни.

Следователно се натрапва изводът, че не размерът на държавата е проблем, а какво кара икономиките да работят ефективно, за да поддържат по-голям и да провалят по-малък размер държава. Дали пък, ако големите разходи са производителни - например подпомагат ефективното възпроизводство на човешкия капитал - това повишава, а не намалява конкурентоспособността на икономиката? Или пък, ако са относително по-малко, но отиват за административни разходи и плащания на лихви по дългове, биха закопали съответната държава?

Искам да обърна внимание, че основно (не единствено) по отношение на социалната функция (здраве, безработица, образование и пенсии) можем да измерваме колко голяма е държавата, защото наистина става въпрос за преразпределение на блага чрез фиска.

Защо? Защото в огромната си част всички други разходи на държавата или нейните организации се свеждат до предоставянето на публични блага, услуги, без които обществото не може да функционира. Освен сектора сигурност и правосъдие ключова е и икономическата функция на държавата по отношение на публичната твърда (пътища, мостове, пристанища, ВиК и т.н.) и мека (законодателство, администрация, електронно управление, регулации) инфраструктура. Невинаги във всеки разход трябва да се прилага аршинът на ефективността, защото огромната част от тези разходи могат да имат фундаментален, стратегически или чисто политически характер, от които да зависи стабилността на цялата икономическа система, особено по време на криза, а оттам и сигурността и възможностите за частния сектор.

Затова производството на частни блага, които основно занимават българските "десни" във влагания патос за свободата на индивида, е невъзможно без предварителното наличие на публичните блага и най-вече институциите, които ги осигуряват. Въпрос на икономическо мислене е дали институциите получават заплащане за извършена услуга, както в частния сектор, или просто говорим за преразпределение. Деленето на директно заплащане на публичните услуги или тяхното заплащане през бюджета също не е критерий, защото има делими (тол или административни такси) и неделими (паркове, фундаментални изследвания, метеорология, сигурност) публични блага, без които и частната икономика и пазар (извън разбирането за натурална размяна от Средновековието) не могат да съществуват. (Правя изпреварващо уточнение, че частният сектор чрез публично-частни партньорства може да предостави до 15% от тези блага в най-развитите страни днес.)

Нещо повече - още през XIX век немският икономист Енгел (да не се бърка с Енгелс) и по-късно Вагнер формулират закон, че колкото повече се развива обществото, толкова повече нараства потреблението на публичните блага като дял от доходите. Този закон е емпирично доказан от американския статистик Карол Райт.

Въпросът за взаимодействието между държавата и пазара въобще не е толкова елементарен. Цяло направление на икономическата наука - нов институционализъм - се занимава с този проблем, като редица негови представители - Ароу, Норт, Коуз, Уилямсон, Елстрьом - станаха Нобелови лауреати.

Интересен пример за влиянието на институциите върху икономиката е сравнението на Нобеловия лауреат Дъглас Норт за степента на развитие на Северна и Южна Америка. През XIX век повечето страни в Латинска Америка са приели американската конституция (с малки промени) и голяма част от законите, уреждащи правото на собственост, но икономическите резултати не са сходни на тези в САЩ или в другите развити страни. Защото според Норт механизмите за прилагане на законите и нормите на поведение се различават.

Е, ако искаме да имаме в достатъчно количество и качество публични блага, колко голяма трябва да е държавата? Ако слушаме българските "десни", би трябвало да е минимализирана. Ако се позовем на богатите страни обаче, рядко са тези страни с разходи под 45%.

Пак бързам да изпреваря критиците, че трябвало първо да станем богати, пък тогава да увеличаваме разходите. Така е, но остава неясно как можем да станем богати при това състояние на институциите и държавността в България. Само със законови промени? Ами постоянно това правим. Или с експертиза, технологии и квалифицирани кадри, които да модернизират институциите? Което струва много пари.

Съгласен съм, че трябва напълно да либерализираме икономиката с минимум ограничения, бюрокрация и най-вече монополни структури.

Как да работи любимият свободен индивид без инфраструктура, без качествени публични услуги, без квалифицирани кадри? Така ли се произвежда висока добавена стойност, идват качествени чужди инвеститори, повишава се конкурентоспособност или се адресират глобални рискове? За какво говорим? Държавата не е едно бреме, един прост разпределител на произведен продукт. Тя има чрез своите институции основополагаща, приматна роля по отношение на частния сектор и пазара. Затова пазарът и държавата не са дихотомия, а невъзможни един без друг със своите роли в либералната демокрация, за да може да функционира успешно в синхрон целият обществен механизъм.

Предполагам повечето хора са отдавна наясно с връзката държава - институции - качествени публични блага - ефективен пазар - растеж на бизнеса - висок стандарт. Но все още остава достатъчно много хора да разберат, че