Обществен интерес и обществени невъзможности

Обществен интерес и обществени невъзможности

Сценарии много, но един от най-вероятните наистина е улични сблъсъци между групи радикални граждани и наети от мафията юначаги, при което да влезе московчанинът Радев, целият в бяло. И - по примера на Орбан...
Сценарии много, но един от най-вероятните наистина е улични сблъсъци между групи радикални граждани и наети от мафията юначаги, при което да влезе московчанинът Радев, целият в бяло. И - по примера на Орбан...
"България се нуждае", "обществото очаква" - пише днес в "Дневник" (в статията на Иво Инджов). Думите са хубави, но реалността е лоша. В реалността такива думи не казват нищо за България и за обществото, а само за авторите си. Защото се свеждат до "Иска ми се". Това не е дори "Аз искам".
Изречения, които започват така, са форми на формулиране на обществения интерес. Той има два компонента, близки до ума: трябва да е нещо добро - и това нещо да е възможно.
Добро нещо ли е гражданският натиск? Разбира се. Може ли един граждански натиск да бъде радикален, без да е екстремистки? Естествено.
Това са абстракциите. Те звучат хубаво.
Реализмът започва, когато помислим дали тези хубави абстракции са хубави тук и сега, за България днес. Възможно е да се удавим в думи до безкрай, но е възможно и да се съгласим, че радикален граждански протест ще свърши работа на България днес.
Реализмът продължава с питането кой в България днес може да направи такъв протест. Отговорът е, че няма кой.
Едно време за формулиране на обществения интерес призоваваха "народа". "Народът пъшкал под робството, след това въстанал." Нали вече си позволяваме да знаем, че не е било така? Народът е цъкал с език, когато заколят комшията, с интуицията, че по закона на вероятностите шансът да не го заколят лично него се увеличава. Както днес, като научи, че убили неудобен или осъдили невинен. От това, че колят комшията, са страдали шепа момчетии, функционален политически еквивалент на днешните "жълтопаветници". Спорели са за еволюционни и революционни пътища. И са били гледани от "народа" със същото гузно презрение, проявяващо се в псувни, с каквото са гледани от мнозинството и днес.
За късо време около 1989 година имаше консенсус на едно мнозинство за промяна - неясна, но безспорно проевропейска (вероятно е имало и комунисти проевропейци).
С опита на участник твърдя, че в България нямаше да има такъв консенсус на мнозинството, ако не беше "перестройката" в СССР и подкрепата за тази перестройка от САЩ. Мнозинството в България се вслуша в това послание и избра Промяната.
Днес политическото послание от евроамериканския свят, от който сме част, е с обратен политически вектор: то е реакционно. И е реакция именно спрямо световната Промяна, която започна през 1989 г. Мнозинството у нас лови това реакционно послание и действа според силите си в момента: избира за депутати възрожденски величия и путиноид за патриарх.
В такива условия призивите към негласувалите да се радикализират или няма да имат ефект, или ще имат ефект, обратен на търсения. Сценарии много, но един от най-вероятните наистина е улични сблъсъци между групи радикални граждани и наети от мафията юначаги, при което да влезе московчанинът Радев, целият в бяло. И - по примера на Орбан...
Аз исках 1989 още през 1968. Не ми стигна куража на Ян Палах да се запаля на жълтите павета, но след това с повече грешки, отколкото проби, опитвах различни начини на противопоставяне. Беше неясно и дори когато падна комунистическата диктатура, не повярвах, че е завинаги. Мафията в сегашния политически момент е в настъпление, демокрацията е в отстъпление. Но нали е ясно, че и това не е завинаги.
Да търсим реални начини на борба.
Не да споделяме какво ни се иска, а да уточним какво искаме. И да видим какво можем и какво е опасно да опитваме.

Доктор по философия, завършил Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Съосновател на неформалното сдружение "Екогласност" и на СДС, напуснал политиката през 1990 г. Оттогава работи в неправителствени организации; в Центъра за либерални стратегии е от създаването му. Автор на книгата "Политспомени".