Режисьорът Константин Божанов: Въпросът за това къде принадлежа, болезнено ме засяга
|
Визуален артист, режисьор и сценарист, Константин Божанов получава магистърската си степен в Royal College of Art в Лондон. След това се премества в Лос Анджелис, а година по-късно се установява в Ню Йорк. Дебютът му като режисьор е с документалния филм "Лимонът си лимон" (2001). Първият му пълнометражен игрален филм е "Аве" (2011) с Ованес Торосян и Анджела Недялкова в главните роли, който Константин Божанов представя на Седмицата на критиката в Кан. По време на тагодишния филмов фестивал на Лазурния бряг бе премиерата и на последния му филм "Безсрамните", който беше в селекцията на "Особен поглед". За ролята си в него Анасуя Сенгупта получи награда за най-добра актриса. Филмът е сниман в Непал и е копордукция между Швейцария, България, Франция, Тайван и Индия, а премиерата му в България вероятно ще е през пролетта на 2025 г., заяви режисьорът, който в момента живее в Берлин, но планира да се завърне в Ню Йорк.
"Дневник" се срещна с Константин Божанов през Zoom, за да разкаже защо работата по "Безсрамните" му отнема 12 години, защо за главната роля избира непрофесионална актриса и защо всяко връщане в България за него е толкова емоционално.
В интервю по повод последния Ви филм "Безсрамните" казвате, че имате по-различна връзка с този филм за разлика от предишните. Защо?
Това беше свързвано с трудността ми в миналото да гледам филмите си. Сега е различно, защото "Безсрамните", въпреки големите компромиси, които се наложи да направя, доста се доближава до типа филм, който исках да създам. А може би с годините съм станал по-толерантен към себе си и към света. Вероятно е комбинация от тези два фактора. На този етап дори и проблематичните елементи на филма ги намирам за някак органични. Самият аз го видях за първи път завършен в Кан на самата премиера.
А защо казахте проблематични?
- Защото беше изключително трудна продукция по много причини. Историята се развива в Индия, филмът е на хинди, но поради бюджетни и цензурни причини нямаше как да го заснемем там, така че снимахме в Непал. Проблемите идваха от една страна от делегиращия продуцент във Франция, от друга - от начина и подхода към работата в Непал, където няма индустрия с дългогодишни традиции като в Индия. Но до голяма степен това се компенсираше с добро отношение и трудолюбивост от страна на екипа. На мен ми е трудно да работя в атмосфера, в която никога не чувам истината и всичко е обвито в мъгла. Поне това беше опита ми с френския и локалния продуцент. Разбира се, по различни причини.
Аз съм прекарал по-голямата част от живота си в Ню Йорк и съм свикнал на изключително директни отношения. Нещо, което не получих с изключение на близките ми сътрудници във филма - оператор, сценограф, художник по костюми, монтажист, композитор. Но човекът, който ми оказваше най-голяма морална подкрепа и не само, беше българският копродуцент Росица Вълканова, която е един от най-принципите хора в киното и с която се радвам, че успях да работя. Заедно успяхме да преодолеем тези трудности.
Единственото друго българско участие във филма е на композитора Петър Дундаков. Изключително съм доволен от музиката, като той за първи път работеше върху незавършен монтаж. По този начин музиката се развиваше органично с процеса на монтаж и взаимно си влияеха.
Този органичен начин на работа е нещо, което приветствам и го инициирах от самото начало, знаейки за този филм колко ще бъде важна музиката.
Работите по този филм 12 години и през това време идеите около него няколко пъти са се трансформирали. Първоначално сте имали идеята да бъде документален, но защо решихте да стане игрален и да покажете общността на девадасите чрез историята на двете главни героини в него?
- Документалният проект беше нещо съвсем различно, но оттам се роди идеята за игралния филм. Всичко започна от книгата "Девет живота: По следите на свещеното в съвременна Индия" на Уилям Далримпъл. Исках да противопоставя четири от историите в нея и по този начин да засегна теми като любов, религия, кастово делене, изкуство. Например едната беше за танцьор, който в реалния си живот извършва нископлатена тежка физическа работа, но по време на религиозни обичаи в неговата секта, която е смес от анимизъм и хиндуизъм, чрез танца той успява да се преобрази в различни индийски богове и да премине отвъд границата на най-ниското социално ниво. Исках да противопоставя неговата история с тази на скулптор, чието семейство е свързано с династията Чола, който е на обратния полюс на кастовата система и за него светът е перфектен, нищо не трябва да се променя.
По същия начин исках да противопоставя живота на две жени. Едната - религиозна проститутка, която е част от традиция, която съществува от векове и е доста брутална - млади момичета стават наложници на една богиня. Практиката в момента е нелегална, но продължава да се прилага. Четвъртата история беше на жена, която изповядва джайнизъм, религия, която отхвърля всичко материално. Моят интерес към религиите е чисто социологически и го уточнявам, защото е важно да не се разбере погрешно, че филмът се занимава с религия от теологична гледна точка.
Какво се случи след това?
- През 2014 г. започнахме да снимаме историята на Решма, която е част от общността на девадасите. Имах огромен респект към тези жени и начина, по който живеят изключително достойно. В тях не съществува желание да предизвикат симпатия, поне на повърхността приемаха живота си такъв, какъвто е. Два бяха факторите, поради които реших да прекъсна документалния филм и да премина към игрален.
Единият беше, че мащабът на проекта направи това начинание много трудно, а аз, като режисьор, исках да направя филм, който не е просто телевизионен репортаж. Другото нещо беше, че не говорех езика, което ограничаваше способността ми да изградя истинска история. Тази, която се пренесе в игралния филм, се роди от наблюденията ми на връзката на Решма с нейната най-добра приятелка. Имаше нещо толкова топло в отношенията им, една емоционална свързаност в иначе изключително груб свят. Това беше началната точка.
Другото, което ми беше любопитно, беше кастовото делене в това микрообщество, в което майките пращат дъщерите си в ранна възраст в големите градове, където могат да направят повече пари и ги продават едва ли не за нищо. Но сред посветените жени има и други, които идват да работят при тях. Оттам се роди идеята ми за жена отвън, която влиза в такова затворено общество с тиранични вътрешни закони. Но тази жена не е каквато и да е, а бяга, за да спаси живота си, след като убива полицай в публичен дом в Делхи. Първоначално чисто драматургично разказвах историята през очите на по-младото момиче, което е на 17, но в последствие реших да обърна протагониста и да е жената, която бяга и е по-голяма, на 30 и няколко.
Фокусът ми не беше върху локалния елемент, независимо къде се развива историята, а върху универсалните аспекти на взаимоотношенията на хората. Нямах желание да правя реалистична драма. По принцип филмите ми не са реалистични, по-скоро се опитвам да създавам светове, в които влизаш още с първия кадър и оставаш там до последния.
Да, казвали сте, че не сте искали да създадете екзотичен филм, а човешки.
- Имайки предвид, че целият ми живот е минал като номад из различни точки на света, гледам на героите си, независимо откъде са, от нивото на техния поглед. Защото много често гледната точка в киното е отгоре. Може би това е, което ме спасява от клопката, в която лесно може да се падне, а именно на някаква екзотика. Екзотиката е различното, а как гледаш на него създава тази разлика, за която говоря.
Дълго време сте правили кастинга за "Безсрамните" и знам, че доста неочаквано избирате за главната роля Анасуя Сенгупта, която е непрофесионална актриса и която спечели награда в Кан за играта си във филма.
- За мен кастингът е един от най-важните елементи, който може да направи един филм или напълно да го съсипе. И двете неща в собствената ми практика съм ги изживявал. В момента подготвям филм, за който вече почти година тече кастинг само за главната роля. За мен това е ключовият момент, ядрото, около което трябва да са свързани останалите актьори, без да ги омаловажавам. За "Безсрамните" работих с кастинг агенция в Мумбай.
Но отварям скоба, че в отчаянието си, че не мога да снимам в Индия, започнах да мисля в посока анимационен филм за възрастни. Споделих тази идея с един продуцент и един индийски режисьор, които ми споменаха за тяхна приятелка, която прави интересни рисунки, евентуално с нея да разработя визуално анимационните герои. Тогава не се запознах с Анасуя, но видях рисунките ѝ във Фейсбук. Станахме приятели, без да е имало комуникация. Периодично виждах и нейни снимки. В един момент ѝ писах с предложение за кастинг, без да знам дали има интерес към актьорството. Тя беше много изненадана. Отне ѝ месец, за да изпрати видеопроби, но в момента, в който ги видях, бях убеден, че искам да работя с нея.
Бях готов със зъби и нокти да защитя решението си пред продуцентите, но нямаше нужда. Когато я видяха, всички бяха залепени за екрана. За другата роля, на младото момиче, имах кратък списък и Анукша, сега с артистичното име Омара Шети, ми напомни в Кан, че съм я викал седем пъти на кастинг. От всички актьори само двама са от агенцията, останалите ги каствах аз през филми, които бях гледал. Така че съм много педантичен по отношение на кастинга.
Живели сте на много места по света. Една от книгите си Елиф Шафак завършва с въпроса кой е истинският чужденец - този, който живее в чужда страна и знае, че принадлежи на друга, или този, който живее като чужденец в родната си страна. Вие как сте го усещали през годините?
- Ако трябва да съм откровен, емоционално винаги ми е било трудно да пребивавам в България, макар и за кратко, и то не за друго, а защото съм на място, на което съм роден, с език, който говоря, надявам се все още добре, но в крайна сметка виждам нещата абсолютно на повърхността. Не мога да вляза под нея и да разбера подтекста на това, което се случва, било то и културно. Когато си в чужда страна, го приемаш за нормално и не го поставяш под въпрос, но когато нещо се случва в собствената ми държава, емоционално ме тормози.
Последните може би година-две ми става по-лесно, защото ми се струва, че поколението, което в момента е в 20-те и 30-те си години, е по-малко обременено, по-малко се е хванало за минало, което е минало и не му е виновен света исторически за това колко е наказано. Да не говорим за непризнатите гении, с които по брой на населението държим рекорд. Така че въпросът за това къде принадлежа и къде не, болезнено ме засяга. Аз изживях огромна криза на принадлежност, премествайки се в Берлин, което беше някакъв акт на умопомрачение, през което преминах.
А правили ли сте опити да се впишете на мястото, на което сте живели?
- Това ми се случи естествено, без дори да се опитвам. Чувствах се част от културата на Лондон през 90-те години, когато учех и живеех там, дори не съм се замислял. По същия начин беше в Ню Йорк. Дълги години, за да избегна въпроса откъде съм, отговорът ми беше: "От Бруклин", за да не се асоциирам с държава. Миналата седмица се върнах от Ню Йорк и той продължава да е мястото, на което се чувствам най-културно интегриран, въпреки че всеки град се променя, ние като хора се променяме.
Мисля, че връзките с места са подобни на връзките с хората - или има някаква първоначална химия, или я няма.
Това повлиява ли по някакъв начин на филмите, които правите и на темите, които засягате в тях?
- Твърдо бих казал да, защото за мен е естествена позиция, от която да разказвам истории. Това е начинът, по който е минал животът ми и би било абсурдно да се впиша в социалния реализъм, който доминира в българското кино, защото това не би било естествено за мен. Замислих се даже напоследък колко гладък се оказа прехода между социалистическия и социалния реализъм в българското кино. На практика целите са различни, но подходът е доста подобен.
Вие сте и визуален артист. Как визуалното изкуство преля към киното и то ли е основният Ви фокус в момента?
- В един идеален вариант бих желал да мога поетапно да работя и в двете сфери, както го прави Джулиан Шнабел - в даден период да работя върху филм, след това да подготвям изложба. В момента и от доста време насам фокусът ми е киното, въпреки че работя по идеи и за визуални произведения. Колкото до реализацията, не обичам да правя нещата половинчато. Двете дисциплини са от една страна сходни, от друга - доста различни, защото киното, с което се занимавам, е наративно, а изкуството, което правя - ненаративно. Едното от нещата, което болезнено ми липсва в момента, но не мога да си го позволя от гледна точка на време, е това да работя върху произведения на изобразителното изкуство.
Кога последно сте правил по-голям визуален проект?
- Имам един огромен проект, който не е показван и по който работих през последните две години. Казва се "Естетически измерения" и се състои от 270 изображения на три различни фотографии. Смесва теорията на един американски математик и философ, който се опитва математически да обясни начина, по който визуално и емоционално ни влияят предметите около нас. Нещо, което изключително ме заинтригува. Това е един от по-мащабните проекти, които през последните години мина през доста етапи на изчистване, за да има ефекта, който искам да се получи. На този етап не е показван, но в близко бъдеще се надявам да бъде.
Напоследък темата за изкуствения интелект е доста актуална. Според вас доколко той ще повлияе в света на изкуството и дали това ще бъде позитивно или негативно?
- За мен изкуственият интелект е средство, инструмент и зависи как си служим с него. Той няма да ни замести. Когато за първи път се появи фотошоп, имаше критики, че това не е фотография, а манипулация. Така че е някаква форма на интеграция. В литературата го приемам по-скоро като вид сътрудничество, размяна на идеи, което води до появата на нови. В един момент вероятно би се справил по-добре като техническо писане и граматика от повечето хора, но в крайна сметка какво е изкуството?
Изкуството е форма на комуникация на индивид или група от индивиди със света, а светът може да представлява един човек, може да са милиони хора. Последният път, когато изнасях лекция пред студенти по кино, им казах, че първият въпрос, който трябва да си зададем, е с кого комуникираме с това, което правим. Желанието ми е това, което правя, да стига до максимален брой хора.
Това е другото, с което смятам, че се различавам от част от хората, които се занимават с кино в България, където критерия за изкуство е никой да не го гледа.
В друг разговор с български режисьор си говорихме за усещането за безнадеждност, което също е много застъпено в българското кино.
- Според мен трагедията и то мелодраматичната форма на трагедия по някаква причина в България се отъждествява с дълбочина на изкуството. Аз самият обожавам комедии и смятам, че е един от най-трудните жанрове. Опитах се новия ми филм да го напълня на места с елементи на абсурдна черна комедия и се надявам това да излезе и на екран.
Какви истории Ви липсват в киното? Какво гледате Вие самият?
- Гледам много неща. Наскоро ми попадна един минисериал по "Нетфликс" - "Clickbait", който не можех да спра да гледам и го намерих за доста вдъхновяващ. Подходът ми към всеки филм е много различен и само ще спомена като жанрове върху какво работя. Филмът, който е в най-напреднал етап е необичаен трилър с елементи на черен хумор, който се развива около грабежа на един музей с женски протагонист. Другият потенциален проект е психологически трилър, а третият, който е в най-ранен етап, е необичайна любовна история т.е. не е сладникава и сантиментална и с доста черен хумор. И трите проекта се развиват в различни точки на света.
На финала ще се върна към "Безсрамните". Казвали сте, че Кан е много добра платформа, от която да тръгне животът на един филм. Как продължава животът на филма в момента и кога ще стигне до България?
- Предстоят доста фестивали, които преди да са обявени официално, не мога да спомена, но фокусът беше да има азиатска и северноамериканска премиера на по-големи фестивали, преди да започне да тръгне по по-малките. Всяко нещо, което съм се опитвал да предвидя, свързано с този филм досега, се е оказало погрешно. Мислех, че фестивалите от ранга на Кан няма да се заинтересуват от него, а стана точно обратното. По отношение на България, оставям решението изцяло на българския продуцент Росица Вълканова. Ще има разпространение, както и фестивална премиера, най-вероятно напролет. Иначе българският вариант на филма е завършен, но има вътрешни политики, които са свързани с разпространение първо в страните, които са част от копродукцията, а те са пет. Побеля ми косата още повече.