Събития много, но взимам повод от стрелбата срещу Тръмп и Конгреса на Републиканската партия в САЩ в средата на юли. Тръмп с окървавеното лице, надига се с вдигнат юмрук, призовава за битка, а след два дни на Конгреса многохилядната тълпа е в транс.

Тези драматични сцени ще останат знакови в историята на политическия театър. Макар че не е изключено да са изхабили енергия, необходима в кулминацията на кампанията през октомври. Особено предвид изместването на интригата към Демократическата партия и предстоящата номинация на Камала Харис.

Как реагира България, български политици, по-широка публичност, медии, коментатори? И как, в частност, на този фон с лансират необмислени, неграмотни и забавни, ако не бяха безотговорни изказвания?

По разбираеми причини, а и поради факта, че не споря с конкретни персони, а описвам тенденция и групова типология, не споменавам имена.

Сред политици Тръмп има постоянна група поддръжници в България от години. Нейният профил не може да се опише. Липсва нещо ясно и недвусмислено, което да обединява хората в нея.

Тук попадат заявени като про-европейски, про-интеграционни, про-НАТО лица, най-вече в номиналното дясно. До тях се нареждат анти-интеграционни, анти-европейски, прикрито или откровено про-руски.

Едни възпяват възхода на консервативната идея в морален план, край на аборти и ЛГБТ, за християнското семейство, против мерките срещу климатичните промени, твърда политика към имигрантите и т.н. Други виждат бързо решение на войната в Украйна и наивно вярват, че Тръмп владее магическия ключ. Да, той може да спре военните помощи от САЩ, но това е лесната част, а как се постига устойчив мир е задача без тривиално решение.

Предвид голямото объркване в политическия процес и безкрайна серия парламентарни избори припадничаво задоволство от новото въздигане на Тръмп е психологически обяснимо. Но опит да се формулират аргументи и обяснения, се спъва на второто изречение.

Няма как противоположни позиции, особено към Украйна, да са единни във възторга към един Тръмп-2 без да изпаднат в противоречие със заявените си възгледи. Това негативно малцинство се възпроизвежда регулярно, няма органична връзка с никакъв Тръмп и живее в приливи на настървение срещу всичко разумно и нормално.

А какво става в по-тесните сегменти на коментатори в медиите. Най-трогателната реакция, отново и отново, се свежда до "светът не е същият". Ето някои епизоди от по-близкото минало, след 2000, когато се оказа, че "светът не е същият".

Както писа по повод Ковид една приятелка в сайта "Редута": Така де, не е същият. Ами той никога не е същият, всеки следващ ден не е.

И сега отново "светът не е същият", поради Тръмп. В една телевизия журналист нафукано съобщава, че не само не е същият, но след Конгреса на Републиканската партия е ясно и по какъв начин не е същият.

Първо, либералната демокрация загина. Второ, разпада се моделът държавност известен с името "Вестфалия 1648".

Подобни проникновения се коренят в трайно поддържана неосведоменост по основни въпроси на модерната политическа теория. Към нея се добавя и фриволно отношение към смисъла на публичността и етиката на всеки коментар/анализ. С две думи: изстрелваш светкавица-сензация, драгият зрител замръзва халосан, но ляга си просветлен, а сутринта на прясна глава трови форумите на малкото нормални медии.

За да не е съвсем голословно, ето по една миниатюрна бележка.

Днес няма държава в света, която да не следва модела на Вестфалия. Има изключения като руската инвазия в Украйна, които скандализират целия свят и притесняват дори толерантните към Путин. Край на модела Вестфалия не само не е вероятно, а не е мислима ситуация. Някой може ли да каже какъв е светът ако изведнъж държавите забравят, че имат граници и се връщат в 12-14 век, при монголското нашествие и по-рано?

Край на либералната демокрация е най-често срещаното невнятно клише. Изразът свързва двата елемента, демокрация и права, за да опише концептуалните източници на съвременната конституционна държава. Днес изключенията са доста: военни диктатури, теокрация в Иран, авторитарни режими в Китай, Северна Корея, Русия и т.н. Но са изключения.

Огромното мнозинство общества са организирани политически като конституционни държави, т.е. като либерални демокрации.

Затова в ООН над 140 държави гласуват резолюции срещу Русия, около 30 се въздържат и само 5 са против. Как така край на този тип държавност? От Великобритания до Япония и от Германия до Австралия не подозират, че дните им са преброени?

В България от край време група коментатори, социолози, журналисти се специализираха да ни информират своевременно за края на света, да не би да го проспим. Тази провинциална апокалиптика днес е още по-вредна защото се влива в лавините на про-руската пропаганда и нейната армия тролове.

Мисията ѝ се свежда до всяване на несигурност и всеобщо недоверие, оттам загуба на ориентири, уязвимост и склонност към масова паника.

Що се отнася до хипотетичния Тръмп-2, следствията ще са огромни в самата Америка. Той е решен да преустройва политическата система, федералната администрация и - което е най-опасно - правораздаването. Дори да я квалифицираме като революция, подобна програма няма да се усети в България.

За Европа и България са важни (а) политиката към войната в Украйна, (б) вероятността от делегитимация на НАТО (напускане не е възможно) и (в) твърда икономическа политика към основни страни в ЕС.

Европа, като съюз и като общност, от 8 години очаква и се подготвя за подобни промени. Те не попадат в категорията "светът не е същият", а са конкретен и сериозен проблем за решаване.

Въпросът не е дали Европа изобщо ще се справи, а как ще ускори пробуждането и консолидацията си около такива задачи. От които най-важна без съмнение е изконният руски имперски апетит.

Вместо да се упражняваме във фриволната футуристика, че светът (пак) не е същият, либералната демокрация колабира и Вестфалия замина в небитието, минималистичната етика на коментара изисква да се мисли отговорно и критично за такива фундаментални факти.