Това се случило по време на лов в равнината Клиах, когато крал Фин отишъл да си отпочине на хълма Колкила, който сега се нарича Кнокейни, като наредил ловният му лагер да бъде вдигнат на едно равно място близо до върха, а неколцина от воините му останали при него.

Когато кралят и свитата му се разположили на хълма, фениите пуснали стройните си и сладкогласни хрътки из горите и долчинките. Лаят на кучетата с издължени муцуни, докато подплашвали елените от убежищата им и язовците от дупките им, бил като музика за ухото на Фин, приятно звучали за него виковете на младежите, подсвиркванията на ловците и окуражаващите възгласи на неговите силни воини, докато се разпръсвали из долчинките и горите и по цялата зелена равнина Клиах.

Тогава Фин попитал мъжете от свитата си кой ще се качи на най-високото място точно над тях, за да надзирава лова, да наблюдава околността и да докладва. По думите му дедананите били винаги нащрек и готови да погодят номер със своите друидски магии на фениите, което особено често се случвало по време на лов. Фин Бан Макбресал станал и предложил той да отиде. Грабнал големите си копия и поел към върха, където застанал на пост и оглеждал равнината в четирите небесни посоки. А кралят и свитата му извадили шахматна дъска и фигури и ги подредили за игра.

Фин Бан Макбресал бил на поста си едва отскоро, когато забелязал от една равнина на изток огромен на ръст фомор да се движи към хълма, като водел и кон. Когато наближил, Фин Бан видял, че това е най-грозният великан, когото очите му били съзирали. Тялото му било едро и набито, раздуто до гигантски размери, краката му били криви и тромави, а плоските му стъпала били обърнати навътре. Раменете и ръцете му били костеливи и яки на вид. Вратът му бил дълъг и тънък, а макар главата му да била издадена напред, лицето му било извърнато и той се взирал право във Фин Макбресал. Великанът имал дебели устни и дълги закривени зъби, а цялото му лице било покрито с гъсти косми.

Той бил тежко въоръжен, но всичките му оръжия били ръждиви и кални. На гърба си носел огромен щит, мръсен и опушен на цвят, груб и очукан. На левия му хълбок бил окачен дълъг и тежък меч, а в лявата си ръка носел две копия с широки остриета, стари и ръждясали, сякаш не били използвани от години. С дясната си ръка влачел железен прът, чийто край разравял пръстта, като че бил плуг, теглен от биволи.

Конят, който великанът водел, бил дори с по-внушителни размери от него самия и не по-малко противен. Огромното му тяло било покрито със сплъстени редки косми с цвят на сажди. Ребрата му се броели и всичките му едри кости изпъквали под кожата. Краката му били криви и възлести. Вратът му бил килнат на една страна, а челюстите му били толкова дълги и тежки, че главата му изглеждала двойно по-голяма за тялото му.

Великанът държал коня за дебел повод и сякаш го теглел с голяма мъка - толкова тромаво и лениво изглеждало животното. Ако понечело да спре на място, великанът го смушквал в ребрата с големия железен прът, при което се чувал звук, мощен като тътена на вълните, разбиващи се в назъбените крайбрежни скали. Когато го дръпвал напред с повода, било чудно как масивната глава на животното не се откъсвала от тялото му, а от време на време конят така силно теглел назад, че едва ли не можел да измъкне ръката на великана от рамото му.

Когато най-сетне великанът стигнал до тях, склонил глава и коленичил най-почтително да поздрави краля.