Наложих си едно, ще го нарека, интелектуално усилие: да разбера повече за Бай Ганьо. Знаете: етикета, който слагаме на голям брой българи. Искам или не, живея с Бай Ганьо. Свързан съм с него по много и сложни начини - един от тях е, че и аз го нося в себе си, и усилието да го разбера защо мисли по начина, по който мисли, ми изглежда важно.

Написаното по-долу не е опит да защитавам тесногръдието, наглостта или мошеничеството. Нито да ги оправдавам или наричам по други начини. Искам да разбера обаче откъде извират тези качества на Бай Ганьо и има ли този персонаж и положителни страни. Сега, точно в тази ситуация, в която отвсякъде хвърчат етикети и обиди. Най-голямата обида, с която ние наричаме редовия българин, е Ганьо. Той ни отговаря с други етикети: жълтопаветници, либерасти и пр. Това замеряне може да продължава до безкрай.

Разбира се, едно е да анализираш реални хора, друго е да анализираш литературен персонаж. В името на почтеността и търсенето на компромис е добре изводите от анализа на символа да се пренасят много внимателно върху хората. Нямам друг обект за изследване обаче - може би освен мен самия, затова прочетох романа на Алеко.

Не бях го чел и предполагам, че и мнозина, които използват етикета "Бай Ганьо", не са го чели. Вероятно има и много хубави текстове, написани върху романа, но не съм чел и тях. Ще съм ви признателен, ако ми ги посочите, но на първо време исках да се справя сам, разчитайки на интуицията си и собствения ми опит. И така, докато опознавах страница по страница този персонаж, ми направиха впечатление няколко неща:

Бай Ганьо всъщност не пътува из Европа. Формално пътува, но това, което вижда, е една Европа на чакални, гишета, кафенета и хотели. Европа на чужденеца, който е допуснат само донякъде. И на когото е наложен предварително един тежък код на поведение, за да бъде допуснат и по-навътре. Бай Ганьо очевидно не владее кода. Нито като език, защото не говори нито един от европейските езици, без собствения български, нито като поведение. Обаче и българите, които пътуват с него из Европа, или вече са в Европа и владеят поне езика - и те стоят предимно по антретата и кафенетата. Дори и прочутият Иречек, когото Бай Ганьо посещава, живее под наем. И той не е някак вътре в цялото.

Тя е естествена и симпатична, защото успява да преодолее прегради, които са част колкото от възпитанието, толкова и от една фасада, зад която тлеят комплекси и тревожност.

Да напомня: Бай Ганьо, поне хипотетично, може да срещне по улиците на Прага и Виена двама велики европейци. Единият по това време е дете и се нарича Кафка, другият е на трийсетина години и се нарича Фройд. Тази Европа, която Бай Ганьо посещава, не е точно Европа на свободата и откритостта, това казвам. Тази Европа е все още манифест, фантазъм, блян на европейските интелектуалци като Алеко. Това е по-скоро Европа, подчинена на бюрократизъм и потискане на вътрешната свобода. В тази Европа една от най-свободните групи е тази на слугините и неслучайно Бай Ганьо посяга именно към тях.

Понеже сме се вторачили в него, не забелязваме, че около Бай Ганьо има винаги и други българи. Тези други българи са ми много интересни. Първо, те са винаги в група и също като Бай Ганьо не се смесват много-много с европейците. И, второ, в характерното им поведение има една доминираща черта: свити са. Свити са като мокри врабци, скупчили се в студения ден, за да зъзнат заедно.

В този смисъл те образуват двойка с Бай Ганьо. Колкото по-свити са те, толкова по-безпардонен ни изглежда Бай Ганьо. Не мога да не си помисля, че те - свитите, и той - несвитият и безпардонният, са двете страни на едно и също. Че неговата безпардонност е проекция на свитостта, която търси как да се реализира в един принципно затворен и недопускащ свят.

Доколкото помня, няма го и във филма с Калоянчев (възможно е да греша, разбира се, но няма да седна да гледам този филм, който искрено ненавиждам заради фиксирането на националните ни комплекси в един приемлив за масовия зрител образ).

Този образ е от главата "Бай Ганьо в Дрезден". В Дрезден е починало младо българско момиче. Починало е по ужасно тъжен начин. Било свито момиче, казва Алеко, което се учело в германския град. Една американска студентка го взела под крилото си, момичето се залюбило с американец и при един излет в Швейцария паднало от скала заедно с любимия си и се убило с него. Онзи се подхлъзнал и завлякъл и нея. Балсамират телата, докато дойде брат ѝ от България, за да я оплаче. Брат ѝ се оказва Бай Ганьо.

Бай Ганьо влиза в къщата, където са изложени телата, и в този момент разказвачът скрива нещо важно. Наблюдаваме варварщините на Бай Ганьо - мръсната му риза, бастунът му, как се секне, какво приказва, колко е шумен, и пр., и през тях, понеже те са увеличени и преувеличени, не виждаме скръбта му. Изгубил е сестричката си. Не, това се скрива от нас, за да гледаме как се държи в европейската среда. А всъщност то е трагедията. Не варварщината, загубата на младия живот е трагедията. Изпратил е сестричката си да учи в Дрезден, издържал я е, а тя е починала по нелеп начин. Доколкото разбирам, а може и да си въобразявам, но те двамата нямат други роднини.

Този образ на мъртвата сестричка и бай Ганьо като сирак може да се тълкува по много начини. Аз правя следното политическо тълкуване:

Виждам в свитата сестричка, която е загинала, идеала за една свободна и независима България. И то една конкретна историческа проекция на желаната България. Не знам дали този идеал е на Алеко, или на Бай Ганьо, но няма особено значение чий е. България се е освободила, станала е формално част от европейските държави, но свободата ѝ не е пораснала в зряла отговорност. Умряла е в началото, пораснала най-много до нещо свито. Свобода - не, ами захвърлеността. Или е демонстрация на свобода, бабаитщина, но не е истинска увереност.

Тук контекстът е важен. Да, Съединението! Да, победата над сърбите, която Бай Ганьо напомня на западните ни съседи, докато тренът пътува през тяхна територия. Обаче скоро след като е приета, конституцията е суспендирана. И вместо република е построена компромисна монархия с излагане на случайността какъв княз ще ти се падне. Князът, който може да е добър, но може да е и лош, е хлъзгавата скала в романа.

Не съм историк и мога да си позволя да задам лаишкия въпрос: а какво щеше да бъде, ако България не беше станала монархия? Ако заедно с отхвърлянето на султана бе отхвърлила единовластието и се бе превърнала в република? Това е обаче външният въпрос. Вътрешният е: какво би станало, ако свободата бе пораснала в отговорност към собственото битие?

Както казвам, това е в сферата на спекулациите. Но това, което искам да подчертая, е: Бай Ганьо е загубил нещо ценно. Най-ценното може би, което има. Тази сестричка е бъдещето, в което крехката свобода - независимо дали извоювана, дарена или и двете заедно, се превръща в отговорност към собственото битие. Бай Ганьо, простакът и бабаитът, се ражда от тази загуба на свободата. От отказа свободата да порасне в отговорност. Затова и, понеже е роден от непорасналата свобода, той самият не би допуснал тя да се развие в зрял човек. Загубата му тежи, но той я носи, защото се ражда и мултиплицира от тази тежест.

Ако има един символ на Бай Ганьо, то това са те: дисагите. С мускалите и кашкавала, който се е "размаслил" в Прага и от който Бай Ганьо реже парчета и си хапва в стаята, защото е пропуснал обеда.

Бай Ганьо държи да си ги носи сам. Пробват разни носачи да му ги вземат, но той не ги дава. Не ги дава, защото го е страх да не го оберат. Защото е подозрителен, не се доверява и навсякъде вижда мошеници. Не ги дава обаче и по друга причина: защото си носи тежестта сам.

Мислих много за тия дисаги, които освен хранилище на ценните неща - мускалите и кашкавала, са и тежест. Те са символът на тежестта. Те превръщат човека в магаре. И как ние, българите, си носим тежестта сами, докато европеецът делегира тежестта. Ако става въпрос за физическа тежест - има хамали. Ако става въпрос за вътрешна тежест - има терапевт.

Това мъкнене има позитивна страна. Видя се на олимпиадата. Българинът е мравка и тежкоатлет. Вдига тежести, бори се. И сякаш за да се подчертае нормата, дълго време владееше световния рекорд за висок скок и обира медали в художествената гимнастика. Грация, родена от гравитация.

Дисагите обаче имат и негативна страна и то крайно негативна. Мъкненето на тежестта сам се е превърнало в храна на самочувствието ни. Неслучайно в дисагите има и храна. Защото те хранят самооценката на онзи, който се идентифицира само с тежестите си, само със страданието и загубеното. Когато това се случи, тежестта вече трябва да се пусне. Защото вече не човека носи нея, а тя започва да носи човека.

И тогава стигаме до странната ситуация, в която живеем днес в България. Когато живеем обективно най-богатия живот, който сме живели като българи, а самочувствието ни и самооценката ни идват не от собствените ни постижения, а от преживяването на света като страдание.

Тази втора част ми е мъчителна за четене, защото в нея се вижда и съвременната ни обществена среда. На манипулации, на безпринципност, на насилие, на превръщане на политиката в алъш-вериш.

Оставен да се преживява като мъченик, който мъкне тежест, и от мъченичеството си да черпи самочувствие, Бай Ганьо е оставен да се идентифицира с онова момиче, което никога няма да порасне и да стане възрастен. С онази България, която не е превърнала свободата си в отговорност към собственото битие, а се люшка насам-натам, по гравитационното поле на конформизма. Онази мъртва девойка - неразвитата свобода, става оправдание за съществуването на Бай Ганьо; слабата България става оправдание за съществуването на простака в нея. Тя в някакъв смисъл също е вторичен образ. Удобна проекция е на нежеланието на Бай Ганьо да бъде отговорен към съдбата си.

Опитът да го разберем - или да се опитаме да го разбираме, е не само интелектуален и емоционален, той е и политически. Опит е да оздравим средата, в която всички ние съществуваме.

Затова и съветът ми към моите политически приятели, с който искам да завърша, е този: Когато се готвите за предстоящата кампания, не наемайте поредните пиари и коучове.

Не е нужно да се флиртува с него, не е нужно да се оправдават глупостите му. Нужно е да се говори с него непоучително, уважително и без обиди. Като с възрастен.