Париж бе истинско преживяване. Бордо обаче се смяташе за втората столица на Франция. По време на различните войни градът е бил седалище на правителството на Великата нация, а до днес в района му се отглеждат едни от най-добрите сортове лозя, с които жителите с право се гордеят, но за мен още като дете нямаше нищо по-въодушевяващо от пътуването по Понт дьо Пиер.

Това е онзи величествен червеникав стар каменен мост, който стига до Гарона, чиито седемнайсет арки уж символизират седемнайсетте букви в името на Наполеон Бонапарт. И макар понякога да копнеех за мириса на море и безкрайната крайбрежна ивица на Южния Атлантик, то Париж беше завладяващ.

Щом отидох в Париж, се влюбих в този град от пръв поглед.

Обичах светлините, отразяващи се в Сена през нощта, на чиито брегове влюбени двойки се целуваха, обичах осветения Лувър, който се извисяваше като крепост над града и сякаш бдеше над него. Обичах парковете, в които можеш да забравиш за времето, като седнеш под огромните кестени с книга в ръка и чаша вино на малка, кръгла метална масичка.

Обичах и различните квартали, из които никога не се уморявах да се разхождам, многобройните магазинчета, сладкарници, кафенета и бирариите, криволичещите улички на Монмартър и големите булеварди на предградието Сен Жермен, по които минаваха забързани елегантно облечени хора, старите павилиони за вестници и рекламните стълбове, момичетата с дебели шалове (през зимата) и леки, ефирни рокли (през лятото), църквите, музеите на изкуствата и Айфеловата кула, която всяка вечер изпращаше фойерверките си в пространството, сякаш за да извика: "Вижте! Това е Париж! На тази земя, която е една звезда!".

Видях всичко, което жителите на Париж дълго време не бяха възприели и усетили. Да живееш в град като този би трябвало да е привилегия. Виждах всеки детайл и го попивах с голяма страст. Минавах по всеки един мост, имах желанието да седна във всяко едно кафене.

Отивах при продавачите на антикварни книги на кея Турнел и с часове ровех в отворените дървени кутии на търговците, които продаваха старите си книги и картички. Всяка неделя ходех на пазара за птици на остров Ла Сите и сигурно стотици пъти съм бил в Шекспир и компания - тази винаги пълна с хора, очарователна книжарница, за която са писали толкова много писатели. Вечер се разхождах и ходех из малките барове на Латинския квартал, където животът кипеше, или се отбивах в джаз клубовете в Сен Жермен.

Да, Париж беше празник за цял живот, дори десетилетия след като Хемингуей беше седял с приятелите си писатели в кафене Фльор, Дю Маго, бирария Лип или в Дом, в Дингос бар или в Купол на Монпарнас. Духът на литературата се носеше около мен, докато вървях по улиците. Момичетата, минаващи покрай мен, се усмихваха. Париж запали у мен жажда за живот, каквато никога преди това не бях изпитвал. Бях въодушевен и опиянен, направо ми се виеше свят от всички възможности, които този град, изглежда, ми предлагаше.

Както и Пол.

Бяхме решили, след като завършим училище, да отидем заедно в Париж, за да следваме там. Бляскавият мегаполис силно ни привличаше, а югозападната част на Франция ни изглеждаше напълно остаряла и изостанала. Бяхме млади и искахме да се махнем от Аквитания и да отидем там, където се диктуваха модните тенденции, а именно в столицата. Но пък в нея да намериш жилище на достъпни цени, беше почти невъзможно. Баба ми, Изабел Морел, майката на баща ми, след смъртта на съпруга си се беше върнала в Париж, откъдето бе родом. В Париж живееше и любимата ѝ братовчедка Сесил, която също бе вдовица.

Разбира се, баба се зарадва, когато разбра, че идвам в Париж, за да уча в Сорбоната. Апартаментът ѝ в квартал Маре обаче беше доста малък и недостатъчен, за да приюти двама ентусиазирани младежи. Баба обеща да разпита наоколо за квартира. През първите три месеца успяхме да се настаним в празния апартамент на един бизнес партньор на бащата на Пол, който тогава живееше в Индия. Жилището се намираше на площад Абес и от него се виждаше Mur des je t'aime, или Стената на любовта. Представлява една огромна плоча, на която на около двеста и петдесет езика е написано "Обичам те".

Рано сутринта видяхме първите поклонници да идват към Стената на любовта, да позират пред огромната плоча и да се снимат. Пол беше застанал до прозореца и клатейки глава, разказваше вицове. Той смяташе всичко това за ужасно кичозно. Аз бях на същото мнение, макар вътрешно да го намирах за някак очарователно, защото поне показваше, че любовта е нещо, което никога не излиза от мода.

Въпреки че невинаги бяхме на едно мнение, беше забавно да живея с Пол, както и да се шляя из града с него. Заедно си прекарвахме добре и макар да бяхме толкова различни, всичко между нас вървеше и се разбирахме чудесно. И двамата бяхме скарани с реда и не бяхме толкова организирани, но пък относно харченето на пари, винаги ни стигаха точно до края на месеца.

Още от самото начало Пол имаше ясни идеи за бъдещето си - беше решил да учи архитектура и още през първия семестър му хрумна (според него) гениалната идея, след като завърши, да пресъздава известни сгради за богати клиенти - да речем зелената тераса на прочутите градини на Моне в Живерни или пък червената кула в Шантелу.

- Но това трябва да са много богати хора с огромни градини - отвърнах му с усмивка.

Ентусиазмът на Пол обаче беше несломим.

- Доста хора имат огромни градини, повярвай ми. Половината Дордон е пълен с такива. А и между другото, всяко едно нещо може да се построи по-малко, самият облик е от значение.

Самият аз бях записал френска литература - специалност, която отговаряше на моите наклонности, макар че в началото не бях наясно докъде ще ме доведат четенето и любовта към литературата в професионален план. Още първия семестър записах курса Въведение във френската поезия и това, което ме беше впечатлило още на четиринайсет, когато случайно взех от рафта от книгите на баща ми зеления том на Превер, сега се превърна в моя страст.

Прочетох цялата поезия, която ми попадна в ръцете - Волтер, Виктор Юго, Шарл Бодлер, Пол Елюар, Луи Арагон, Робер Деснос. Стихотворението му J'ai tant rêvé de toi ме докосна още по-дълбоко, когато научих, че самият поет е писал любовни стихотворения, докато е бил в концентрационния лагер. И разбира се, четох стиховете на Жак Превер, който често е седял в Люксембургската градина с кучето си и също като мен, с вестник и чаша червено вино.

Обичах красотата на езика и въображаемите образи, които поетите намираха, за да изразят настроенията на човека. Само с няколко изречения те успяваха да създадат цяла вселена от емоции и чувства и всеки веднага усещаше дълбоката истина, която се криеше между редовете.

За мен едно стихотворение бе най-краткият път към сърцето на някого. Но, разбира се, не всеки има усет към поезия. Пол със сигурност нямаше. Той смяташе, че има по-добри средства и начини да се стигне до нечие сърце. И разбира се, с това имаше предвид сърцата на жените.

- Няма нищо хубаво, освен ако не го направиш ти - каза той и ми се ухили.

Тогава ми разказа и за новото си увлечение. Натали беше една от малкото студентки по архитектура в неговия курс. Откакто бяхме започнали да учим в университета, Пол се оплакваше, че е избрал грешната специалност.

- Ти добре се ориентира, Жан-Пиер. Може да се каже, че в курса ти има почти само жени - често казваше той. - Достатъчно е само да си протегнеш ръката, и да си вземеш не една красива дама, а няколко, а аз трябва да се потрудя много повече, за да получа една.

- Направо ми потекоха сълзите... ей сега ще се разплача - присмивах му се аз.

- Не е нужно. - Той беше в необичайно добро настроение. - Вече съм почти на трета фаза - и ми намигна. - Натали е твърде костелив орех и е руса като един ангел. - Той гордо извади една снимка. - Не е зле, а? Не би я избутал от леглото си, нали?

- В никакъв случай - казах аз. - Само дето скоро вече няма да имаме никакво легло. След две седмици господин Бернар се връща от Индия и ние трябва спешно да измислим нещо. Може би сега ще се наложи да насочим енергията си към намирането на ново място за живеене. Но се боя, че преди това трябва да подредим и изчистим.

Блуждаещият поглед на Пол се насочи към мивката, където се бяха натрупали високи кули от мръсни съдове. Върху килима бяха пръснати вестници, празни опаковки от чипс и кутии от пица.

- Да, ще се наложи.

Мисля, че няколко дни по-късно вече беше достигната третата фаза, защото Пол не се прибра вкъщи през нощта. Натали беше насочила вниманието му към една обява, закачена - много старомодно - на черното табло за обяви пред университетското кафене. Представляваше един кариран лист, формат А4 с много лентички за откъсване.

На тях беше написан телефонен номер, на който да се обадиш, ако търсиш стая в Латинския квартал. Без да се бави много, Пол откъсна цялата обява и се обади по телефона. На другия край на линията беше възрастна жена, която Пол успя веднага да завърти на малкия си пръст. Тя едва чуваше и каза, че за нея е важно наемателят да е тих и да не води никакви жени в стаята.

- Това може да се уреди - изкрещя Пол по телефона. - Но сестрите ми могат да ми идват на гости, нали?

Възрастната дама беше очарована; тя имаше добро сърце и държеше на семейството, макар че беше останала вдовица, а синът ѝ живееше в Канада. Същата вечер Пол се нанесе в стаята на улица Метр Албер.

И аз извадих късмет. Баба ми, която понякога посещавах през уикенда, за да обядваме заедно, беше попитала своята братовчедка Сесил, а тя пък познаваше някого, който бе чул нещо, и два дни преди мосю Бернар да се върне от Индия, аз се бях сдобил с малка таванска стаичка на улица Шаноанес - тясна уличка точно зад катедралата Нотр Дам.

За моя радост новият ми дом се намираше само на няколко крачки от Шекспир и компания. Трябваше само да премина през Понт-о-Дубл над Сена, и бях там. Беше по-хубаво, отколкото си бях мечтал. И се радвах още повече, че Пол също живееше наблизо. Деляха ни петнайсет минути пеша и един малък мост. А може би и нещо повече от това.

Същата вечер вдигнахме тост за това, че и двамата си бяхме намерили квартири и хубавият живот тепърва започваше за нас.