Уолтър Кемп нямаше да ѝ позволи да му се изплъзне отново.

- Излез, излез, където и да си - каза тихо той с напевен глас.

Тя не чуваше добре, но въпреки това той пристъпваше внимателно, защото не искаше да се втурне през гъстата гора и да я изплаши. Искаше да е спокойна и да не го забележи, преди да е готов и близо до нея, а това означаваше, че трябва да е предпазлив.

И да си послужи с малко измама. Той хвърли едно камъче далече сред гъстите листа, за да скрие още по-добре местонахождението си.

В покрайнините на Сан Диего уединеният парк сякаш беше далече от цивилизацията. И от любопитни очи.

- Не може да се криеш завинаги - прошепна той. - Не и от мен.

Солиден мъж над шейсетте, Уолтър изобщо не беше скован или задъхан от преследването. Беше в почти същата форма както преди трийсет години. С малко по-малко коса, но какво от това? Имаше по-важни неща в живота, върху които да се съсредоточи.

Като това, с което се бе заел в момента.

Тя му се беше изплъзнала и го бе накарала да прекара последния половин час в преследване. Този път, когато я намери, нямаше да я изпуска от поглед, докато не приключи.

Тихо шумолене от лявата му страна привлече вниманието му. Тя ли беше? Той присви очи по посока на шума.

Тя надникна иззад един храст и сърцето му заби развълнувано. Беше все така красива, както първия път, когато я видя.

Тя го забеляза и се вкамени. Вече не можеше да избяга. Не беше първата му и нямаше да е последната, но може би щеше да е най-красивата.

- Хванах те.

Той бръкна в елека си и дебелите му пръсти заопипваха фино обработения метал и пластмаса. Едно от оръдията на занаята му. Вдигна ръка бавно и внимателно и се прицели. Щеше да има само един шанс.

Тя отвори широко уста, сякаш да закрещи.

Той натисна бутона и го задържа. Със скорост от трийсет кадъра в секунда никонът улови деветдесет кадъра - в зашеметяващи четиресет и пет мегапиксела - на Lampropeltis zonata pulchra, известна още като планинска кралска змия от Сан Диего, преди тя да се плъзне в храстите.

Уолтър имаше снимки на няколко мъжки, но търсеше неуловимата женска от месеци. Само внимателното наблюдение му беше позволило да забележи едва доловимата разлика в люспите под опашката и малко по-малките ѝ размери, което показваше пола на влечугото.

За разлика от много други видове, където женските не са така ярко оцветени както мъжките, телата на всички планински кралски змии от Сан Диего са покрити с редуващи се ленти от червено, черно и жълто. Ярките цветове, които копират окраската на смъртоносно отровната коралова змия, са илюзия за сплашване на потенциални хищници. Този вид е безобиден за всички освен за малки бозайници и гущери, които са част от менюто му.

След като изпълни мисията си, Уолтър покри скъпия обектив и прибра фотоапарата обратно в елека си. Вече без да се притеснява дали вдига шум, той тръгна обратно към пътеката, която водеше към паркинга до входа на парка.

Предпочиташе да върви сред природата пред това да присъства на поредната церемония за първа копка. Отначало, преди много години, строителното предприемачество го вълнуваше. Беше страстта на живота му. Започна с малък заем и бавно създаде империя.

След три десетилетия в бизнеса обаче нещата започнаха да изглеждат различно. Той се замисли за всички гористи местности, които беше изкоренил, за да ги превърне в градски рай, и започна да променя практиката си. Миналата година бе приел каузата за достъпни жилища и бе започнал да работи за подобряването на бедните райони в общността, които имаха тежки икономически проблеми.

Губеше пари във всеки проект, но чувстваше, че си е върнал част от душата си. Освен това можеше отново да гледа в очите единственото си дете - пораснал син. Ако бъдеше благословен с внуци, щеше да им остави един по-добър свят.

Уолтър стигна до паркинга, като мислеше за това как училищният проект на сина му преди повече от десет години ги беше сближил, докато изучаваха влечуги и земноводни. И двамата бяха работили като доброволци в местното херпетологично дружество, но само Уолтър бе останал негов член.

Беше стигнал почти до колата, когато тихо изтракване привлече вниманието му. Той погледна надолу и видя малко бяло топче да се търкулва покрай обутите му в ботуши крака. Омагьосан, проследи движението му по асфалта, докато то изчезна с тракане под колата му.

Зад него прозвучаха забързани стъпки, които го стреснаха и притесниха. Когато се обърна, върху главата му се стовари металната част на тежка лопата.

Уолтър изкрещя от шок и болка.

Залитна и вдигна ръце в опит да се защити, но още един опустошителен удар го принуди да се строполи на ръце и колене. Болката беше по-силна от всичко, което някога беше изпитвал. Обхвана цялото му тяло, притъпи мислите и забави реакциите му.

Тъмнината се сгъстяваше, докато ленивият му мозък се опитваше да разбере какво се случва.

- Защо? - прошепна той.

Или може би само си го помисли.

После се наклони напред, сякаш в забавен каданс, и падна по лице върху изцапаната с масло повърхност на пустия паркинг.

Потъна по-дълбоко в забрава, неспособен да вдигне натежалите си ръце. Успя да обърне очите си нагоре. Лопатата всеки момент щеше да се стовари в още една зловеща дъга и той знаеше, че това ще е последният удар.

Някой го убиваше...

Миг преди лопатата да нанесе удара и празнотата да го погълне, Уолтър осъзна, че гледа не в лицето или тялото на нападателя си, а в ръцете с прозрачни гумени ръкавици, стиснали здраво лопатата.

И по-точно към ярката и внимателно изрисувана татуировка на паяка черна вдовица, която украсяваше вътрешната страна на китката на мъжа.

Последната картина, преди светът да потъне в мрак.