Рецепта за смелост

Ревюто е препубликувано от сайта въпреки.com.
"Как ни спасяват природните закони" от Оля Стоянова
"Жанет 45", 2024
"Рецепта за смелост" е последното стихотворение, публикувано в книгата и дало име на третия, последен дял от стихосбирката на Оля Стоянова. Да, питам се, има ли рецепта за смелост. Има ли универсален начин да се справим със страховете, с депримираността, с краховете, със загубите. Или всеки има своя начин, своята рецепта за смелост.
Има ли универсален начин да се справим със страховете, с депримираността, с краховете, със загубите. Или всеки има своя начин, своята рецепта за смелост.
Рецептата за смелост на Оля Стоянова е да отидем в Лисабон, на онази точка, която е била краят на света, но и отправна точка на експедициите. Това е един метафоричен, символичен апел към пътя, към откривателството, към стремежа, към преодоляването, към надмогването, към въпреки, а не благодарение на...
"от какво се страхуваш?" - с този важен въпрос или въпроси ще завърши стихотворението, книгата, посланието на Оля Стоянова. Всеки от нас може риторично да си го зададе.
В това, че природните закони ни спасяват съм убедена отдавна и съм го изпитала и върху себе си. Нека не ви звучи пресилено или неправдоподобно. Тези природни закони са приложими и действат и в афективния ни - в областта на чувствата ни - живот. Защото третият закон на Нютон: всяка сила има равна на себе си противосила или гласящо още: всяко действие има равно по сила и обратна посока противодействие /това важи за две тела/ е едно към едно валиден и в света на емоциите.

Животът – виенско колело
Една травма, колкото е по-силна, тя толкова по-осезаемо и равно по сила се изтласква в нашето Несъзнавано. Така психиката и тялото се предпазват и защитават. Така психо-соматично импрегнираме нашите сетива. Колкото е по-силно изживяното, със същата сила то се забравя. Този регулаторен механизъм е мъдростта на природата. И така оцеляваме. Затова и травмите не са доживотна присъда. А ги надмогваме и се научаваме да живеем дори с дискомфортите и дисфункциите си.
Затова и природните закони са така велики, величави.
Исках да се докосна до поетичното претворяване от Оля Стоянова на спасителните природни закони в живота ни. Това, както виждаме, е и лично, но щом е и закон е общовалидно. Като не вземаме предвид изключенията, които, както се знае, само ще потвърдят правилото.
Възприех книгата на Оля Стоянова, именно, без оная драстичност, с която природата, природните закони понякога действат с императивност и драматизъм. И точно, защото е поетична книга, текстовете тук са омекотени и приглушени от женствената гледна точка на авторката.
Талантът на Оля Стоянова е и в това, че не се страхува да /си/ задава въпроси и да опоетизира отговорите. И както казва Башлар: поезията е най-истинската литература - тя не се нуждае от сладкодумието на чужди съдби.
В тези 80 страници, Оля Стоянова прави една равносметка и ретроспекция на изминалите единайсет години с нейните поетични вълнения и реализации. Включените стихове са 58. Това е и много, като се има предвид, че поетичните инвенции се раждат в мигове, когато дъхът ни спира, но са и малко, като се има предвид поетическата нагласа на Оля Стоянова към света, вътре в нас и около нас. Авторката ги разделя в три дяла, експресивно натоварени със смисъл и чувства заглавия: "Закон за това, колко далече отеква смехът", "Колко степени на мълчанието съществуват" и "Рецепта за смелост".

Иван Шишиев: Имаме много писателки, но нямаме музей на нито една от тях
Книгата на Оля Стоянова има една надграждаща културологична и хуманистична, бих я нарекла, препратка. Тук са и древногръцките кариетиди, тук са Антигона и Електра, Гертруда и Офелия. Тук са и жените-страдалци от Сараево или многобройните жени по света - берачки на портокали и ягоди.
И в това виждам и цивилизационното, общочовешко, надвременно послание на стиховете на Оля Стоянова. Не мога да подмина великолепното стихотворение: "Болките на растежа":
Някога той можеше да разбира
птичия език - онзи таен език на детството,
когато нямаше непознати думи
и застрашени животински видове -
врабчетата не бяха изчезващ вид,
дроздовете разказваха истории,
а преди буря бързолетите съшиваха небето
с едри бодове.
Как се нарича всичко онова,
което идва после?
Порастване
или екологична катастрофа?
Да, порастването е болезнено. Трябва да се мине и през инициацията. В книгата си "5-те случая: Малкият Ханс. Анализа на фобията на едно петгодишно момче" (1909) Зигмунд Фройд пише: "нека нашият мъничък изследовател преждевременно добие опита, че всяко познание е само частица и че на всяко стъпало на познанието винаги остава нерешен проблем".
Или твърдението отново на Фройд, че човечеството заплаща цивилизационните си достижения с невроза.
Талантът на Оля Стоянова ме отпраща и към друга асоциация. Мери Попинз. Мери Попинз твърдеше, че това се случва неизбежно с всички пораснали бебета. "Когато им поникнат зъбки и станат на около годинка, те престават да разбират езика на вятъра, слънчевия лъч, дърветата, звездите, скореца - уви, както всички възрастни."
Неслучайно Яков Леви Морено, създателят на психодрамата нарича състоянието на новороденото "Първа Вселенска идентичност." Тогава бебето е в единение и симбиоза с целия Космос.
В "Бурята на хоризонта" Оля Стоянова ще създаде един невероятен ескиз на заредената с напрежение атмосфера преди буря. И всичко като че ли притихва - треви, птици. Думите нямат значение.
...
Понякога трябва да наведеш глава,
а това става
по трудния път.
И дали, когато дъждът плисне ще измие цялата наслоена тъга в сърцата ни. Дали това да наведеш глава не е смирението. Смирението пред Бог, природа, природни закони и тяхното спасително действие. И дали след тази пречистваща буря няма да чуем "Звуците на високата планина" - едно хайку , също от тази първа част на стихосбирката - "Закон за това колко далече отеква смехът". Ето ги звуците: като медитация, като Нирвана:
Дишай.
Издишай.
Дишай.
Понякога само това ни е нужно. За да сме живи.
Поетичният начин да изречеш философски и екзистенциални прозрения Оля Стоянова владее виртуозно. Дали ще е загрижена за това, че "Светът не може да стои на едно място/ и земята се върти все така - неспокойно" ("За невидимите граници"). Или, че на живота му "трябват смутители, /трябвaт му викове/ хаос, /луди глави, поне една доза несигурност/, която да раздвижи кръвта/ - ("Как умират градовете").
Никой не ни е гарантирал в този живот сигурност, никой не ни е гарантирал спокойствие. И Оля Стоянова ще завърши:
за да не бъде животът еднопосочна улица
с ясен изход.
Ясен изход може би няма, но накрая Оля Стоянова ще ни посочи някои от спасителните природни закони, които си струват в този живот:
Нощните смехове,
крясъците,
плачът,
всички сигурни знаци,
че сме тук
и искаме някой да ни чуе.
("Колекция от недовършени викове")