С Берлинския договор от 1878 г. се създават две държавни автономни образувания - Княжество България и Източна Румелия, а българите се оказват в пет различни държавни, политически, културни, социално-икономически и езикови среди. Недоволството сред обществото е толкова силно, че дори заплашва фактическото им създаване. Българите от всички части на националното землище проемат, че ще вървят по

пътя към отхвърляне на тези клаузи. Партии, правителства, обществено мнение, монархическият институт имат различни концепции за пътищата за осъществяване на обединението, но не и за крайната цел.

- апостол на Старозагорското и Априлското въстание. Талантлив публицист и историограф на освободителните борби, получил голяма обществена тежест с написването на "Записки по българските въстания", Захари Стоянов успява да обедини около себе си много други поборници - Иван Андонов, Тодор Гатев, Иван Стоянович, Петър Зографски, Спас Турчев и др. - бивши революционери, учители, духовници, опълченци и млади офицери. Общото е вярата им в силата на народа и възможността да се реализира всяка идея, ако е с общонационална подкрепа, способни са за часове да създадат, локална и регионална мрежа от сподвижници, които нямат нужда да бъдат убеждавани. Връзката между комитетите от двете страни на Балкана е само въпрос на време и координация. Целта на организацията е да се действа "за освобождението на Македония чрез оръжие или постигането на какво-годе подобрение съдбата на населението".

Три месеца по-късно, през април 1885 г., комитетът прераства в Български таен централен революционен комитет (БТЦРК) - най-популярното име на организацията. Уставът и програмата му са дело на 3. Стоянов и имат за първообраз документите на БРЦК в Букурещ. Главната цел на комитета е записана в чл. 1 на програмата: "Окончателното освобождение на българский народ чрез революция морална и с оръжие."

БТЦРК бързо създава своя организационна структура във всички градски центрове на областта. Към тях се присъединяват и някои от лидерите на опозиционната Либерална партия - д-р Г. Странски, Димитър Тончев, Георги Бенев и др.

Въпреки че в програмата БТЦРК си поставя за цел освобождаването на всички български земи, постепенно се насочва основно към съединението като по-лесно осъществима и с реален шанс за успех задача и така се приема линията на постепенно и поетапно решаване на националните задачи. Остава тя да се приведе в действие.

Поведение напълно естествено, което не пречи дълги години дейците да са обвинявани в големия грях, че "се обвързали с двореца", напуснали революционната почва, все едно нямат да обединяват областта с княжеството, а с друга държава.

Изправен пред свършения факт, княз Александър I няма друг избор, освен да обещае и окаже своята подкрепа и съгласие обединението да се обяви от негово име. Алтернативата е абдикация. Положението на княза е практически безалтернативно - от една страна, може да бъде отстранен от самите българи, от друга страна, подкрепа на акцията означава окончателно конфронтиране с Петербург, резултатът на което можеше да бъде само един - отстраняване и насилствена детронация.

Княз Александър І загърбва всички дилеми и застава зад страната на националното въжделение. В личен план това е безумие, но

и макар изгонен приживе, той си извоюва правото и привилегията поне гробът му да е в центъра на столицата, един от малкото български владетели, имащи тази щастлива съдба.

По-особена е позицията на правителството, възглавявано от П. Каравелов - то смята акцията за преждевременна, необезпечена дипломатически и носеща голям риск за страната. По тази причина той не бърза да подкрепя инициаторите на акцията, но и не предприема мерки за нейното спиране.

Другият политически фактор в страната - русофилската опозиция, водена от Драган Цанков, отказват сътрудничество, тъй като движенето не е синхронизирано с Петербург, и дори уведомяват руските дипломати за готвеното в Пловдив. Което е поведение, близко до предателството.

Комитетите от разположените близо до Пловдив селища организират народни въоръжени чети. Те заедно с войските от гарнизона, командвани от майор Данаил Николаев, овладяват града и свалят правителството на областта. Генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич е арестуван. БТЦРК съставя временно правителство на Източна Румелия начело с д-р Г. Странски. За главнокомандващ на войската е назначен майор Данаил Николаев, който веднага пристъпва към мобилизиране на резервистите.

Княз Александър Батенберг получава вестта във Варна и веднага заминава за Търново, където се намира министър-председателят. В съгласие с Петко Каравелов веднага са издадени два указа - за обща мобилизация и за свикване на Народното събрание. Двата основни фактора в страната заемат категорична позиция, че веднъж извършено, Съединението трябва да се защити с всички сили. Получава се

Всички слоеве на българската общественост с изключение на най-отявлените русофили приветстват пловдивската акция.

Успешното осъществяване на акта от 6 септември 1885 г. поставя княжеството в усложнено международно положение. Княжеското правителство действа на широк фронт с умерен и същевременно твърд тон. Отговорът на силите / Великите сили - бел. ред./ е необичайно единодушен и всички порицават нарушението на Берлинския договор, но изказват и намерение проблемът да се разреши с мирни средства. Докато дипломатическите канцеларии започнат разплитането на възела, всички велики сили предупреждават Цариград да запази мира.

Великите сили са категорични и в още една своя позиция - те настояват София да направи всичко възможно за спокойствието в Македония и Тракия. На Европа стига едно огнище на напрежение, за да допусне и друго. Дори радикалните революционери, предупредени от отговорните фактори, не допускат чети в Македония и успокояват притеснените политици: "Бъдете спокойни, не ставайте деца". Думите на Димитър Петков показват много точно, че силите, заангажирани с делото, са всичко друго, но не и авантюристи, а хора, които могат да надвият злободневието и да отсеят важното от несъщественото, да градират задачите и целите.

Руската дипломация декларира привързаността си към Берлинския договор и отзовава незабавно военния министър Кантакузин и руските офицери на българска служба.

Князът е заличен от списъците на руската армия, още една целенасочена дипломатическа обида, организирана лично от император Александър ІІІ.

На 14 септември руският агент /посланик - бел. ред./ отказва да приеме адрес от името на Народното

събрание до императора, който трябва да му бъде връчен от председателя Стефан Стамболов. Същият негативен резултат има и срещата на императора с българската делегация, съставена от трима румелийци и двама избрани от парламента в София, изпратена чак в Копенхаген, да му представи извършеното и да поиска руската закрила. На 21 септември Александър ІІІ произнася своята присъда пред делегатите:

Депутатът стамболовист Димитър Тончев успява да изтръгне от руския външен министър Н.П. Гирс конфиденциалното обяснение, че не става въпрос за изпълнителната власт /правителството/ в изявлението на императора, а за самия княз. Тайна в София е невъзможно да се пази и скоро на руското консулство ще му се наложи да разпространи циркуляр, който да отрича императорските думи.

но не иска да вижда срив на създадената след Берлинския конгрес система на баланси. Той смята, че цялата история "ще бъде удавена в мастило". Очакванията на комитетските дейци, а и на официална София, че единодушието на Великите сили е една трудно осъществима химера, се оказват верни. Английската подкрепа не трябва да се преувеличава, но и платоническата подкрепа стига да може да се донесе "кофата с мастило". Свикването на конференцията е неизбежно и на 24 октомври в Цариград тя е открита с участието на посланиците на държавите, подписали Берлинския договор. Непрекъснатата английска обструкция вкарва проблема в задънена улица. В края на краищата конференцията застава зад становището, че възстановяването на статуквото е необходимост.

Над България надвисва огромна опасност.

Войната не е неочаквана за София, напротив - веднага след Съединението сръбската дипломация прави всичко възможно да покаже, че няма да се примири с уголемяването на своята съседка и ще се намеси за възстановяване на статуквото. Аспирациите на сръбската държава спрямо българските земи имат дълга

история и датират още от 40-те години на XIX в. Съединението е удар върху мечтите за сръбски хегемонизъм. Съединена България вече има достатъчно сили да парира всеки сръбски опит за настъпление както на изток, така и на юг. Белградските управници вярват в успеха си, тъй като сръбската държавност има значително по-голям опит, армията също, и най-важното - те се надяват да играят ролята на европейски мандатьори против

нарушителите на договора. Разполагайки с над 60-хилядна войска, крал Милан отказва и предложените му преговори и разчита на бърза кампания, тъй като българската армия не се намира в най-благоприятно положение - основните сили са разположени на турската граница, и е оголена откъм висш офицерски кадър. В първите дни, съотношението на някои части на фронта е 2,3 към 1 в полза на сръбската армия. Но потенциалът на двете армии - княжеската войска и румелийската милиция, не е за подценяване, тъй като с резервистите много бързо надминават сто хиляди души.

В кратката война българската армия показва добра форма и висок морал и на 7 ноември спира сръбския устрем, започва настъпление и на 14 ноември преминава границата и Пирот е превзет.

Великите сили се заемат с предотвратяване на окончателния разгром на Сърбия. Най-активна е Австро-Унгария. Граф Кевенхюлер, нейният представител в Белград, се явява при княз Аександър Батенберг, за да го предупреди, че ако настъплението продължи, българската войска ще срещне австрийските щитове.

Така след войната българската дипломация трябва да разрешава проблемите на два фронта - сключването на мир със Сърбия и намирането на дипломатически изход от кризата. На втората - главна цел на българската държавност, са подчинени всички действия. България се отказва от репарации и териториални претенции към Сърбия, за да развърже ръцете си по съединисткия проблем. На 19 февруари 1886 г. в Букурещ е подписан договор, който има само един член, гласящ: "Мирът между България и Сърбия се възстановява."

След победата във войната съдбата на Съединението придобива нова насока - вече няма сила, която да не разбира, че то е окончателно и не подлежи на ревизия. Трябва да се намери форма, при която да се спазят клаузите на Берлинския договор и се постигне юридическо решение на фактическото положение. Още през 1885 г. английската дипломация пуска в оборот идеята за персонално съединение между княжеството и областта, т. е. българският владетел да се обяви и за управител на Източна Румелия.

Руската дипломация успява да отстрани името на княза от сключената спогодба между България и Турция, да премахне военните клаузи. И на 24 март 1886 г. в двореца Топхане в Цариград Силите подписват окончателният документ. Приема се формулата, че не лично княз Александър I Батенберг се назначава за управител на Източна Румелия, а институцията "български княз". Князът много трудно приема това окончателно споразумение, защото добре разбира, че руската дипломация си развързва ръцете по отношение на неговата особа и той съвсем скоро ще изпита нейния натиск. Но правителството, което се съобразява главно с българските интереси, не желае повече усложнения и приема Топханенският акт.

Само седем години след разпокъсването в Берлин страната намира сили да отхвърли клаузите на договора и да обедини двете по-големи територии, населени с българи.

България излиза от кризата с уголемена територия и население, с което се придвижва на преден план в балканските взаимоотношения; с нараснало самочувствие, а това ѝ позволява да се заеме със следващите задачи пред нацията.

Напълно прав е тогавашният министър-председател Петко Каравелов, който в отговор на критиките за отстъпките, които страната е направила, заявява в парламента: "И мога да кажа, че благодарение на тези отстъпки ний днес заседаваме... Ний извършихме това, което можахме и колкото можахме. На свършване ще кажа, че може да сме направили грешки, но ние стояхме начело на българския народ, водихме войната, намервахме се с него във всички опасности и сега, без да се срамим от никого, можем да чакаме съда на историята."

А съдът на историята е категоричен - Съединението остава завинаги сред събитията, които българският народ ще си спомня с упование и надежда. Защото в тези бурни дни той доказва, че е част от световната цивилизация и че може сам и цивилизовано да управлява делата си.