В интервю за БНР Мохамед Халаф обясни, че ако европейските правителства не променят законодателството и всички мигранти идват, без да бъдат проверявани, без механизми и условия за отсяване, може да се очаква сблъсък на религии и цивилизации в Европа.

През следващите години е кореспондент на кувейския вестник "Ал Уатан". Редовно публикува анализи за Балканите и в арабските вестници "Шарк ал-аусат" и "Ал Хаят", издавани в Лондон. Мохамед Халаф защитава докторантура във Факултета по журналистика и масови комуникации на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Той е хоноруван преподавател във Философския факултет, специалност "Политология", и Факултета по журналистика и масови комуникации, където води курсовете "Близкият изток и регионалната и световната сигурност" и "Арабските медии и глобализацията".

В честите си изяви и публикации в българските медии той анализира съвременните проблеми на Близкия изток. Участвал е в голям брой международни конференции, посветени на арабския свят, политическия ислям и тероризма. Удостоен е с медал "1300 години България" за заслугите му в популяризирането на българската култура в чужбина.

Ислямските държави днес са много по-засегнати от други региони на света от войни, кризи, несправедливост и изостаналост. Куру акцентира и върху забавянето на печата в ислямския свят с около 280 години поради голяма съпротива от страна на религиозните елити. Това довежда до забавяне и влошаване на образователните процеси до степен, че към 1800 г. само 1% от мюсюлманите в Османската империя са били грамотни. Докато през същия период 31% от населението в Западна Европа са можели да четат и пишат. И днес ислямският свят все още не се е възстановил от този упадък на образованието.

Изследователят Ахмед Куру изтъква и други причини за изоставането на исляма. Така например за разлика от Изтока в Европа военните аристократи и духовенството са били принудени да споделят властта си с възходящите класи на интелектуалците и търговците. Докато през същия период в ислямския свят горепосочената симбиоза работи за маргинализирането на тези социални групи.

Според Куру всяка страна преживява културен просперитет веднага щом мислителите и икономическите актьори станат креативни, продуктивни и свободни. Но вместо да черпят от способностите на тези класи, реформите в ислямския свят от XIX век насам са авторитарни и наложени отгоре и поради тази причина досега не са постигнали някакъв устойчив успех.

При това нещата не се промениха дори тогава, когато държавниците замениха ретроградните богослови със светски бюрократи. В резултат на последвалото противопоставяне на духовенството на наложените отгоре реформи се формира организацията "Мюсюлмански братя" в Египет, която впоследствие откри свои филиали в целия ислямски свят и отвъд него. Пак подобна ислямска реакция обяснява победата на революцията на Хомейни в Иран, както и налагането на ислямски популистки режим в Турция. По такъв начин сме свидетели на възстановяване на съюза между държавата и религията в тези две страни.

Много арабски и мюсюлмански мислители, които се специализират в изучаването на религиите и в частност на исляма, са съгласни, че генетично модифицираният ислям се превръща в източник на непосредствена и постоянна опасност, докато диктаторските режими и идеологическите организации преувеличават опасностите от отприщването на неговата агресия, въпреки че са тези, които участват във възпроизводството му, за да оправдаят политиките на всеобхватна репресия. Това се прави с цел елиминирането на опозицията с всички незаконни и полулегални средства, а понякога и за прикриване на геноцидни операции, както се случва днес с уйгурското малцинство в Китайската народна република и с насилията в редица сирийски региони през последното десетилетие.

Не на последно място трябва да се изтъкне фактът, че ислямът обслужва "религията на въоръжената политика", включваща явления като саможертвата и свещената война, т.е. джихад като единствен начин на съпротива и борба срещу властта. Поради религиозния характер на тези екстремни форми на противодействие срещу статуквото те засилват идейно-политическото влияние на ислямизма за сметка на гражданската демократична алтернатива.

Тъй като гражданските демократи изглеждат като хартиени тигри в лицето на тираничните режими, готови да извършат всякакви кланета, трудно е да се залага на тях за провеждане на фундаментална промяна. За разлика от тях ислямистите предлагат готовността си за саможертва в битката с бруталната тирания, при това, използвайки нейните оръжия.

С други думи, не придържането към религиозните ритуали и гаранцията за живот след смъртта е това, което привлича изгубени младежи без надежда или без бъдеще към ислямските движения, а точно обратното - тяхната концепция за насилие и връзката им с него, независимо от какъв източник идва. Много изследователи на исляма потвърждават, че не стиховете на джихада тласкат потиснатите, маргинализираните и изолираните да прибягнат до насилие в тяхната кървава борба, а по-скоро обратното.

Свирепостта на конфликта и налагането на езика на насилието върху продължилата десетилетия битка срещу корумпираната власт и за промяна е това, което генерира необходимостта от дискурс на насилие, съживява значенията на мъченичеството и възстановява древната памет на джихадистите, което се свързва с ерата на историческите завоевания и победи. Накратко, новите опозиции не могат да убедят никого в способността си да се противопоставят на насилието, освен ако не възприемат доктрина, която предполага възможността за използване на насилие, и я укрива пред лицето на насилието на властта, нейната тирания и нейното настояване да увековечи своето управление, независимо от цената.

Това прави "политическия ислям", който също залага имплицитно на насилието, по-приемлив, отколкото умерената гражданска опозиция. Единственият начин да се спечели конкуренцията с ислямистките протестни движения беше да се премине към партизанска война, монопол на левите движения в Латинска Америка и Азия. Но подобен избор, към който призоваваха Че Гевара и Кастро, а преди тях Троцки и Мао Дзедун, стана невъзможен след краха на съветския и комунистическия експеримент като цяло и упадъка на левите доктрини в Третия свят.