Българският клиентелизъм срещу социалния ни идеал
По презумпция сме с личен и с граждански статус. Имаме права и свободи, ала и отговорности по отношение на правния и моралния обществен ред. Съдружието между хората като индивиди и организации, бидейки социална форма на взаимни зависимости, е също естествен и полезен фактор. Заради това девизът ни е "Единението прави силата". Добре е хората да действат в една и съща посока и да извличат взаимно ползи. Но докъде стигнахме?
С оглед на това немалко хора у нас са податливи на клиентелизъм по отношение на бизнесмени и партийни лидери, особено ако са с водещо значение, независимо дали деянията им са порочни или законосъобразни като рамка и форма. Така те доброволно им оказват делова, правна, политическа или морална подкрепа.
| Нещата ни стигнаха дотам, че по ефект клиентелизмът вероятно превишава ролята на корупцията - също осигуряваща доходи или друга изгода. |
Защитавайки и порочно поведение на "големановци" в бизнеса и политиката, този факт уврежда социал-икономически, политически и психологически жизнената ни среда. Частният интерес все повече получава надмощие и доминира обществения, вместо да е съгласуван с него с оглед и на общественото благо като спомагащ контекст. По-труден и несправедлив става животът и още повече увеличава човешката податливост и дори привлекателността на клиентелизма. В резултат на върха е този, който привлича най-голяма клиентела както в търговски, така и в социално-политически смисъл.
Другата страна на корупцията
Всичко това не е нито новост, нито само наш проблем. Още в древността се е смятало: "Зло най-грозно са парите, пропъждат те от бащин дом човека и отклоняват го от правилния път. Защо ли злото за човека все му се представя за добро." (Софокъл. "Антигона", ИК "Пан", С., 2005, с. 19-20, 38-39.) Такъв е бил духът на времето и у нас, иронизиран от Алеко чрез героя му "Бай Ганьо". П. Р. Славейков пък го олицетвори чрез метафората "парица-царица".
Слава Богу, че не всички хора са с този манталитет. Прав е Арнълд Тойнби (1889 - 1975), като подчертава, че има хора, които поначало избират трудния, но правно и морално справедлив път на съществуване, а други - лесния, дори порочния, но невинаги достоен. Трудният път, пише той, е като доживотна "присъда" да се съществува в стремеж към работа, откривателство и праведност. А лесният път, привлекателен като наркотик, е захвърлянето на тежкото бреме на личната отговорност и оставането в тотална зависимост от подаяния или прибягване към противозаконни и аморални действия. (Тойнби, А. "Подбрано". Университетско издателство "Св. Кл. Охридски", С., 1992, с.183-184.)
Такива са днес общественият дух, манталитет и поведение. Подобен начин на живот и имитация на вярност, прикриваща хитринки и измами с оглед на лично себеустройване, заразява обществената среда с пошлост.
| Трудно се забелязва силно присъствие на гражданско съзнание, правосъдие, държавност, общност и поради това - добра перспектива. |
Отдавна е доказано, че поради злосторства на някои индивиди и разточителност на държавната власт обществото може да процъфтява при наличието не само на свобода, а и на строго правосъдие. И още по-важно е да се разбере, че равновесното съвместяване на личния с обществения интерес е също важна предпоставка за оптималното ни развитие. Нужно е да отстояваме тези фундаментални предусловия и с оглед на добро бъдеще като насока на развитие да поправим съществуващия "ред".
С оглед на истинска демокрация още по-важно е да отхвърлим олигархичния модел на общественото ни устройство. Но у нас никоя партия не повдига този проблем. А той диктува ламтежа за власт, както и към клиентелизъм, пораждащи чувства на превъзходство, на гордост и на надменност. То доминира, а не стремежът към възпитание, образованост, социална култура и праведност. Така ще е, докато не сменим днешния "чип" на общественото устройство и на поведението на социалните актьори като индивиди и институции. Той не е израз на справедливо равновесие между заслужено и получено, което е базисно условие и за личностно, и за обществено развитие.
| В днешните условия хората са загрижени главно за това, което искат да имат, а не толкова да се развиват и да реализират представите за самите себе си като достойни граждани. |
Ясно е също, че политиците и подвластните им институции трябва чрез устойчиви политики да са "лекарите" на болестите на обществения живот, каквито са бандитизмът, кражбите, корупцията, институционалните слабости, търговията с влияние и пр. Нали искаме справедливост, принципът на която е именно равновесието между заслуженото и полученото. Прав е Айнщайн, че не може да решим проблемите си, ако мислим и действаме по начина, който ги е породил. И е така, иначе статуквото ще продължи да управлява живота ни и ще се оплакваме от съдбата.
Разбира се, желаният справедлив обществен ред не стават без свободна частна инициатива, с чакане на директиви и хвърляне на вината при неуспех само върху управляващите. Но и частно-пазарната икономика не може да е успешна, от една страна - без целенасочени научни изследвания и висок професионализъм, от друга - без високо държавно лидерство, национална стратегия, добра инфраструктура, справедлив ред и социална сигурност.
Какво биха ни дали те? Отдавна на този въпрос е отговорил големият български социоикономист академик Георги Данаилов (1872 - 1939). Според него икономиката е базисна за човешкото битие, но не отговаря на всички нужди на човека. Социалният ни идеал е онзи обществен строй, който създава най-големи възможности за развитие на силите и способностите на всяка човешка личност, водена от чувство за справедливост. Да, тоталният фактор за всичко добро е възпитаният и образован човек, влагащ неуморно сили с оглед на личен успех и възход на род и родина. Той и изрядният обществен ред определят съдбата на страната.
Ситуацията у нас и нуждата от нова стратегия за личностно развитие
Такава трябва да е преориентацията ни като път към по-добро бъдеще. То би било венец на Българската мечта да станем на Балканите страна, подобна на онзи красив град на хълма от приказките, към който са обърнати очите на всички. Би било добре такива да са и каузата (общото дело), и стратегията (пътят ни), които да следва всяко правителство.