- Изкушавам се да кажа, че четенето е като дишането, но очевидно не е. Както напоследък често виждаме, човешките същества функционират съвсем безпроблемно, без да са прочели и един ред от книга в живота си. Понякога успяват дори да се издигнат до високи властови постове. Аз конкретно чета, за да не съм като тези хора. На това уча и детето си - четенето дава разликата между смислените хора и обикновените статисти.

- Имам трима много близки приятели, бивши колеги сценаристи, с които вкусовете ни за четене изумително много се припокриват. Един от нас, като прочете нещо, което го е впечатлило, веднага казва и на останалите. Извън тази наша интелектуална секта - понякога чета ревюта на книги и си избирам по тях, а понякога с жена ми просто влизаме в книжарница и съвсем напосоки грабваме по някоя книга, която нищо не ни говори. През годините съм развил шесто чувство кое четиво би ми харесало и рядко съм разочарован от попаденията си.

- Нощното шкафче е сложна библиотекарска мебел. Конкретно на моето има три отделни купчини с книги. Първата и най-близка до леглото е от книгите, които чета в момента. Гледам тя да бъде сведена до две, максимум три, понякога дори успявам да задържа вниманието си само върху една в даден момент.

Втората купчина - в далечния край на плота на шкафчето - е от книги, които съм започнал, но по някаква причина не съм успял да дочета - дали защото сюжетът ме е загубил някъде по средата, или пък защото от самото начало ми е тръгнала трудно. И все пак те стоят там, като в някакво чистилище, и все още чакат шанса си да бъдат довършени. В младежките ми години почти не се случваше да не дочета докрай дори най-скучната книга, която съм започнал, за мен това някак беше въпрос на чест.

Напоследък обаче по-често ме обзема усещането, че да чета книга, която не ме е грабнала безрезервно, е прахосване на време за четенето на друга, по-стойностна. И започнах да зарязвам книги, без да изпитвам неистови угризения дни наред.

Накрая стигаме и до третата купчина. Тя се намира на долния рафт на нощното ми шкафче - това са книги, които съм си набелязал за четене. Престоят им там не дава стопроцентова гаранция, че рано или късно всяка от тях ще се озове в първата купчина. Понякога се отказвам да чета някои от книгите, които съм имал намерение. Например, ако някой от членовете на споменатата вече наша интелектуална секта е стигнал до нея преди мен и ми е казал, че не му харесва.

- "Случаят Джем" на Вера Мутафчиева. Направо не мога да си обясня защо толкова късно стигам до нея, но пък определено не съжалявам, че мога да ѝ се насладя с настоящите си световъзприятия и нагласа.

- Чета все по-малко, за съжаление. От доста години вече работя професии, свързани по един или друг начин с редене на думи. Бил съм сценарист, за кратко и копирайтър, през последните пет-шест години активно се занимавам с журналистика. Всекидневно поемам и обработвам в главата си огромно количество информация. Опитвам се да поддържам и писателските си занимания, макар и по-нередовно, отколкото ми се иска. Работата ми носи огромно удовлетворение, но когато вечер ми остане малко време за четене, не ми е останало много място за още думи.

Отчитам го като професионално увреждане. Прочитането на една книга вече ми отнема три-четири пъти повече време, отколкото като бях на 20 или на 30 години. За по-активно четене основно разчитам на почивките и отпуските си.

- Почти всички четящи хора изпитваме носталгична привързаност към хартията, обаче в крайна сметка наистина няма чак такова значение. Важното е да се чете. От какъв носител го правим е просто подробност. А що се отнася до аудиокнигите - аз лично съвсем отскоро започнах да трупам опит в това занимание и засега не мога да кажа, че е моето.

Понякога не ми допада интонацията на четящите, друг път просто не мога да се съсредоточа да слушам активно и мисля за друго. Може пък с времето да се усъвършенствам в слушането и да започна по-често да се възползвам от тази опция.

- Признавам, че рядко имам време да чета книги на друг език, защото при тях нуждата от пълноценно внимание и свободно време е още по-голяма, поне в началото. Чета сравнително свободно на английски и испански, но рядко се възползвам от възможността да прочета нещо в оригинал.

- Всичко от изброеното накуп. Ако не го получа - това явно не е книга за мен.

- Нямам. Хубавата книга въздейства независимо от жанра си.

- Като най-пресен пример отново ще спомена "Случаят Джем", тъй като именно препоръка ми насочи вниманието към нея. За по-назад във времето - примерите са страшно много и ще ми бъде трудно да отделя някой конкретен спрямо другите.

- Всички пълноценно изградени литературни персонажи са ми любими. Възхищавам се на свръхсилата на добрите разказвачи да прожектират образи в главите на нас, четящите, и да ни карат да обикваме измислени герои така, все едно са истински хора.

- Не искам да изтъквам конкретни имена, за да не обидя неволно други. Затова само ще кажа, че много ми липсват две изключително ценни имена, които загубихме наскоро - Марин Бодаков и Христо Карастоянов. И като хора, и като творци. Светла им памет!

- С жена ми си имаме отделна малка стаичка, чиято единствена функция е да ни бъде библиотека.

- Признавам си, че имам много високи изисквания към комедийния жанр и е много трудно да ми се угоди. Не казвам, че няма шедьоври за възрастни в него, но никога през живота ми не съм се смял толкова много на книга, колкото на "Малкият Никола" на Рьоне Госини. Първо, когато аз като дете четях единственото тогава издание на български, и след това 20 години по-късно, когато с дъщеря ми заедно изчетохме цялата поредица всяка вечер преди заспиване.

- Не плача лесно на книги, колкото и да са драматични. Това не пречи да се чувствам с разбита душа от някоя силна история. В момента се сещам за романите на Халед Хосейни, които определено разпарчетосаха душата ми, когато ги четох. Иначе може би най-много съм плакал на "Доброжелателните" от Джонатан Лител. Покъртително е, когато си дадеш толкова ясна сметка какви чудовища могат да бъдат хората.

- За съжаление напоследък не ми е трудно да се разочаровам от книга. Моите изисквания ли се завишиха, повече различни по стил автори ли взех да чета отпреди - не знам точно. Но онази втора купчина на недочетените книги за която ви говорех, напоследък става все по-голяма. Ако трябва да посоча едно име - сещам се, че останах разочарован от последните романи на Мишел Уелбек, когото преди това доста повече харесвах. Най-вече от "Серотонин".

С български автори не е редно да давам примери, защото не ми е работа да правя литературна критика. А и като цяло в България творците са твърде обидчиви и трудно понасят каквито и да било забележки, дори добронамерени.

- Мисля си, че ако животът ми е дотолкова интересен, че да си заслужава да се опише в книга, то най-добре сам да си я напиша по-нататък.

- Ако не успея нещо да дочета до края, то не си правя труда и да го помня задълго след това.

- О, едва ли е само едно. Класиката е онова нещо, което всички много искаме да сме изчели от-до, но малцина го правят.

- Не препрочитам книги, защото чакат твърде много следващи.

- За съжаление май ставам все по-сприхав и критичен.

- Най-интересното нещо, което научаваме от книгите, е, че самите ние далеч не сме чак толкова интересни, че да се върти точно пък около нас светът.