Иранската режисьорка Фараназ Шарифи представи в София първия си пълнометражен документален филм "Открадната планета", който е част от програмата на тазгодишното издание на фестивала "София ДокуМентал". Тя е негов сценарист, режисьор, оператор и монтажист, но заедно с това присъства в него с гласа и лицето си.

Под формата на визуален дневник Шарифи започва филма с архивни кадри от своето раждане през 1979 г., три седмици след ислямската революция в Иран, за да се върне към тях в края му, сякаш за да затвори този времеви отрязък от 45 години, които преминават на лента пред очите на зрителите.

Първоначално любителски тя често застава зад камерата, снимайки по време на събирания със семейството или приятелите си, докато не решава, че тези кадри могат да се превърнат в история, с която да документира не само своя живот, но и живота в Иран. Този отвън, но и този отвътре, зад вратите на домовете.

Освен личния си архив с моменти, които е заснела, Шарифи използва и 8-милиметрови филми на непознати хора, които купува, след като някой е намерил захвърлени на улицата. Архиви на хора, чието минало се е превърнало в престъпление, както се вижда от техните танци и забавления, на които жените са без хиджаби. Кадри, с които тя запълва празнините в забравените спомени на своята страна.

Режисьорката показва многократно хора, които танцуват в дома си, докато извън него се сблъскват с потисническия режим в Иран. "Гласът на жените е престъпление. Музиката също. Но забравянето - не", казва тя във филма.

По време на представянето му в София Шарифи заяви, че танците са важна част от иранската култура и затова именно чрез тях избира да покаже контраста между света навън и този вътре.

През 2020 г. Шарифи заминава за Германия, за да завърши филма си, и остава да живее там. Идеята за "Открадната планета" обаче се ражда малко по-рано, преди около 5-6 години, когато решава, че иска да покаже двойствения живот в Иран, именно чрез целия натрупан от нея архив. "Въпреки че нещата малко се промениха през годините, накрая се получи това, което исках да споделя с хората. Без никаква цензура. Исках да покажа какво преживях не само аз, но и хората в Иран", каза тя пред "Дневник".

Шарифи обясни, че работата с архив е доста сложна и трудна, особено когато човек иска да накара хората да почувстват нещо. "Това е най-предизвикателната част от работата с голям архив. Но от друга страна, има нещо красиво, защото дава възможност да се смесват различни кадри от собствената ни история", добавя режисьорът.

Коя обаче е била на емоционалната част от процеса по създаването на филма? "Има много емоционални моменти, особено когато монтирах и преглеждах отново живота си и историята на хората си във филма. Най-емоционално обаче беше с кадрите, свързани с майка ми", казва Шарифи. Тя показва борбата на своята майка с болестта на Алцхаймер, което още повече подчертава съпротивата срещу забравата, която филмът показва.

В него режисьорът включва и историята на Махса Амини, чиято смърт при арест заради неправилно носене на хиджаб преди две години предизвика едни от най-големите протести в Иран под мотото "Жени, живот, свобода". "Когато гледате филма, ще видите, че по някакъв начин споменавам важни моменти от нашата история през тези 45 години и движението "Жени, живот, свобода" е едно от тях", заявява тя и разказва, че две години по-късно много жени в Техеран излизат на улицата без хиджаб.

Според нея това не е филм само за жените в Иран или за живота на потиснат народ, а е за жените по целия свят. Вярвам, че всяка история за една жена може да бъде свързана с друга жена по света. И всеки човек, който се бори за свобода, може да се свърже с други хора, които се борят за същото. Има едно известно изречение, което гласи, че никой не е свободен, докато всички ние не сме свободни."

За иранските жени и документалисти като Шарифи връзката между забравянето и помненето е спасителен пояс и често тя става по-очевидна в старите семейни снимки и забравените видеоархиви, които тя определя като нейната директна връзка с миналото, пише "Варайъти".

Това се отнася и за положението на жените, които живеят там. "Мисля, че всички неща, които съм направила досега, и тези, които ще правя в бъдеще, по някакъв начин са свързани с тази тема. Това е в кръвта ми, това е част от живота ми."