Новата книга на Тимъти Снайдър - един от най-влиятелните изследователи на нашето съвремие и автор на "Кървави поля", "За тиранията" и "Пътят към несвободата", излезе на български, съобщи издателство "Обсидиан". Преводач на "За свободата" е Кольо Коев.

Книгата беше публикувана на английски на 17 септември и веднага стана бестселър №1 сред изданията за политология в "Амазон" и е сред петте най-продавани в класацията за нехудожествена литература на "Ню Йорк таймс".

В "За свободата" Тимъти Снайдър разглежда основните аспекти на най-значимата човешка ценност - свободата: суверенност, или усвоената способност да правим избор; непредвидимост - способността да приспособяваме физическите закономерности към личните си цели; мобилност - способността да се движим в пространството или времето, следвайки ценности; фактичност - опознаването на света, което ни позволява да го променяме; и солидарност - признаването, че свободата е за всички.

Авторът твърди, че постепенно се губи представата какво означава свободата и това води до кризи. Снайдър смята, че твърде много от нас я разглеждат като отсъствие на държавно управление. Но истинската свобода е не толкова свобода от нещо, колкото свобода да просперираме и да поемаме рискове за бъдещето, което избираме, като работим заедно.

Изследването е базирано на примери от историята на ХХ в. и днешната политическа ситуация в САЩ и Европа.

CELLY

Докато в американския английски celly означава съкилийник, извън Съединените щати това може да бъде жаргон за мобилен телефон. Да гледаш как хората напускат килиите си и получават телефони може да бъде смущаващо. Един бивш затворник, освободен в началото на 2020 г., зададе резонно следния въпрос относно новия си айфон: "Как да махна това нещо от лицето си?".

Друг бивш затворник, когото познавам, мъж на моята възраст, е започнал излежаването на присъдата си през ХХ в., много преди изобретяването на смартфоните. Когато го освободиха след двайсет и шест години, беше притеснен от гледката на хората, взиращи се в малките екрани. "Тук видях повече несвободни хора, отколкото някога съм виждал вътре", заяви той. Когато повторих тази забележка, тя подразни някои от моите лишени от свобода студенти : дисплеят на телефона не е зидът на затвора. Но гледната точка на мъжа на средна възраст, който никога не се беше натъквал на интернет, е ценна: тя дава представа за това, което ни се е случило, от перспективата на човек, който не е бил социализиран постепенно в нашия прекрасен нов свят, а се е сблъскал с него изведнъж.

Алгоритмите на социалните медии ни държат онлайн с болезнено елегантна формула: твърде много контакти с (въображаеми) други хора под формата на бързо утвърждаване, но и твърде малко контакти с действителни хора. Имаме усещането, че се опознаваме и учим, но без човешки контакт сме дезориентирани, стресирани и склонни към лоши преценки за себе си.

Свикнали сме с всички допаминови удари, но те се доставят без какъвто и да е телесен смисъл. Получаваме повече психологическа подкрепа от устройството, отколкото бихме могли да получим в реалния живот - и след това изпадаме в депресия, защото на всички контакти им липсва осезаемост. Преживяването на твърде много и твърде малко ни оставя хванати в капан.

Това, което може да изглежда като дребен човешки детайл, обстоятелството, че прекарваме все повече време, гледайки все по-съблазнително съдържание, промени света през първите десет години на XXI в.

Преходът от един навик към друг, от гледане на хора към гледане на екрани, даде възможност за цяла поредица от събития, които иначе щяха да бъдат невъзможни. През 2014 г. осъзнах, че действителните истории на действителните украинци са маловажни в публичния разговор за войната, защото механично подсилените предразсъдъци заемат цялото пространство. Тогава започнах да пиша книгата "Пътят към несвободата" за хибридната тирания, която се заражда в Русия, и нейното разпространение на запад.

През 2016 г. съвсем същите руски институции използваха съвсем същите стратегии в социалните медии, за да атакуват Хилари Клинтън.

На определени американци беше казано чрез социалните медии, че Клинтън е расистка, а на други - че харесва чернокожите престъпници. Противоречието нямаше значение, както нямаха значение противоречията във връзка с Украйна, защото различните съобщения бяха прицелени в различни хора.

Важно руско действащо лице в кампаниите от 2014 и 2016 г. беше Евгений Пригожин, който ръководеше руската агенция за интернет изследвания. Пригожин оглавяваше и частната армия "Вагнер". (Наименованието е позивна на нейния основател, руски нацист, който я разглежда като препратка към Хитлер.) По време на пълномащабното руско нахлуване в Украйна през 2022 г. "Вагнер" вербува десетки хиляди лишени от свобода руснаци да се бият и да умрат в Украйна.

Притеснително е да мислим, че нашите емоции и дори действия са резултат от работата на такива хора. Но това е факт и той ни прави по-малко свободни. Емоциите ни могат да бъдат автоматизирани, защото преносими микропроцесори, свързани в мрежа, непрестанно предават данни за нас. Лесно е да се изчислят нашите уязвимости - да се намерят най-вероятните ни състояния. Когато моят украински студент Женя беше пленен, той успял да изтрие данните от мобилния си телефон, докато бил заключен в багажника на една кола, за да не изложи приятелите си на опасност. В макромащаб обаче не можем лесно да защитим другите или себе си. Натрупването на данни за нашето използване на социалните медии ни прави уязвими като групи за целенасочена пропаганда.

Събирането на данни може да се превърне в структура на несвободната политика. Китай има по-малка система за лишаване от свобода (поне официално и пропорционално на населението си) от Америка или Русия; може би това е така, защото цялата страна е един вид затвор. Китайските власти ви оценяват количествено, с цифрова оценка, която определя кои пространства може да обитава тялото ви.

Вместо да позволява непредвидими връзки с другите, тялото ви става част от система за измерване. Вашите качества се превръщат в количества и се насочват срещу свободата ви. Физическият свят се затваря около вас. По определен начин всеки гражданин на Китай се превръща в съкилийник.

ИЗГУБЕНОТО ВРЕМЕ

Ние пилеем часовете на деня. Времето ни без машината е прекъсвано от времето ни с нея. Дори и да не използваме телефон или таблет, забравяме какво правим, когато видим подобен предмет. Ако някой друг погледне към съответното устройство, ние поглеждаме към своето. Живеем в напрежение, в очакване на интервенция. Във всекидневието усещането ни за време се размива в постоянно бързане. Дори ценните моменти непосредствено след събуждане и преди сън са пожертвани заради сиянието на екрана. Когато отдаваме съня си на екраните, ние сме по-малко себе си и по-малко свободни. Сънят е едно от най-важните неща за нашето съзряване, щастие и памет. Сънят е тихата жертва на нашата несвобода.

Времето може да се раздели на субективни моменти, които преживяваме и после можем да си спомняме. Ние губим време, като не се съсредоточаваме и не кодираме моменти от неговия ход. Симон Вейл смята, че "количеството творчески гений на една епоха" се измерва с продължителността на вниманието. Според нейната мярка ставаме все по-глупави.

Много неща не са наред с тестовете за интелигентност, но хората, които възхваляват дигиталния свят, изглежда, ги одобряват. Те обичат да говорят за ефекта на Флин заради повишаването на коефициента на интелигентност. Това е странно, тъй като епохата на интернет всъщност е времето на обратния ефект на Флин, на намаляване на IQ. Може би вече сме паднали на дъното и сме твърде глупави, за да разберем колко сме оглупели.

Времето е и времето на живота. Усещането ни за непрекъснатост на собствената ни биография идва от непредвидимата ни способност да се движим напред-назад, да си припомняме закодираното, да свързваме паметта с опита. Една ситуация в настоящето извиква богати спомени от миналото, може би за нещо, което не сме знаели, че помним - вкус на диня, поглед към небето, хрущене на чакъл под гумите, текст на песен, думи на приятел.

Репликите, които се връщат, са непредсказуеми и все пак съвсем реални, обосноваващи настоящето, а оттам и бъдещето. Здравината на тези неочаквани пътища назад осигурява навигацията на нашия индивидуален път напред. Тези неволни спомени са още една форма на време, която липсва на машината и от която тя ни лишава.

В социалните медии вниманието ни е разделено на фрагменти, които са с подходящия размер за анализ на нас, но не и от нас. Умовете ни се въртят насам-натам и не се приземяват никъде. Вниманието вече не представлява специално състояние на ума, а се отнася до съсредоточаване на очни ябълки върху екрани. Нещата привличат вниманието ни, но ние вече не обръщаме внимание. И тогава не си спомняме. Когато паметта се провали, нашето бъдеще няма минало и ние не сме истински присъстващи в настоящето.