Прекрасна, призрачна и донякъде присмехулна книга, която не би съществувала (както и останалите на Газданов) на български без силата на вкуса на нейнaта преводачка и издателка Даря Хараланова - за поредното ѝ постижение съм читателски благодарен.

В западната, че и в източната християнска култура не се завръща никакъв Буда, завръща се Христос. (В романа Буда е нещо като малтийския сокол - златна скулптура.) А ако това се случва, нещата вървят към своя финал, известен още като Второ пришествие, Парусия, или по-популярно като Страшния съд. Целта на пришествието е да се установи Божието царство на земята и да няма вече болка, скръб и глад.

Газданов е познал и трите отблизо. На 16-годишна възраст, през 1919-та, се включва в Гражданската война като белогвардеец танкист. След загубата на белогвардейците бяга със своята войскова част от Крим в Истанбул. Оттам се мести в Шумен, където има специално основана гимназия за руски бежанци. В този град завършва и средното си образование. През 1923 г. се включва в потока от хиляди руски емигранти за Париж. Във френската столица работи като чистач на локомотиви, слуша лекции по литературознание, социология и икономика в Сорбоната, работник е във фабрика на "Рено", шофьор е на такси, радиоводещ в "Свободна Европа".

Това сближаване на идеи и образи, които на пръв поглед не са никак близки, доставя голямо удоволствие и създава неочаквана и неповторима комбинация.

В романа на Газданов я има драмата на скиторещия и фланьорстващ парижки студент. Това е типичен образ в прозата, есеистиката и поезията от Бодлер насам. Образ, който в този случай - поради класическа любовна мъка и традиционна меланхолия - съвсем не знае какво да прави с живота си. До такава степен не знае, че често му се случва под всекидневната реалност да открива, че има една друга реалност и тя е по-голяма и плашеща. С укротен ужас и умерено нежелание той навлиза дълбоко в нея.

Под рутината и видимото, отвъд улиците, пасажите и музеите, студентът открива това, което Лакан би нарекъл "реалното".

Томас Пинчън би го назовал "паралелната и неясна истина в дъното на нещата". Уилям Бъроуз, самопровъзгласилият се "космонавт на вътрешното пространство", би се чувствал комфортно в тази зона, владяна от сънища и видения, толкова близка до собствената му "интерзона". Набоков, с цялата върволица от двойници, отражения и двойни дъна на историите на Газданов, би се чувствал като у дома си. Също както и Патриша Хайсмит.

Казано накратко, това е писане в жанровия ключ на криминална история - наричат книгите на Газданов именно "метафизични трилъри" в духа на Достоевски, но в състояние на ирония и халюцинация.

Коренът на това писане е във внимателния прочит на Лотреамон и в разбирането на Рембо, че "аз е някой друг", и вследствие на това главният герой през цялото време нито е само себе си, нито пребивава само в една-единствена реалност, а е попаднал в потока на съзнанието на автора си, който го поставя във въобразими и невъобразими ситуации:

Газданов се опитва да превърне в ясновидец героя си, а формулата за това е ясна - такъв се става, отново според Рембо, "с дълго, огромно и системно разстройване на всичките сетива. На всички форми на любов, страдание, лудост". И писателят създава изключително вълнуващо пътешествие с лунапарково влакче през всички тези гари, за да се стигне до финалната спирка. Тя, поне привидно, е щастлива и любовна.

В хода на този параноичен реализъм, в който нищо не е каквото изглежда "и не знаеш билото преди бе ли всъщност, или сега го измисли", както пише Рупчев, научаваме много за руските имигранти в Париж. За случайни и съдбоносни срещи в Люксембургската градина. За живота и манипулациите на просяци, новобогаташи и израснали в Тунис фатални жени и алчните им сутеньори. За лекотата, с която хора си разменят местата и ролите в живота или биват прелъстени и убити. За влиянието на изкуството и културата върху внимателни или неопитни читатели. За важността да имаш око за детайла.

В свят с перманентна криза на идентичността и ценностите тази книга може да е като отрезвяващо самоиронично огледало. В отражението Газданов може да е като водач. Или като преводач, като възторжен и екстатичен свети Йероним, който облекчава тревогите, като ги описва в детайли и така ги прави по-малко страшни и катастрофални.