Нур вече не е Нур. За всеки в Управлението за специални операции и Съпротивата тя е Мадлен. За всички останали - обикновените граждани и германците - е Жана Мари Рени. Преди да напусне Англия, се упражнява да изписва новите си имена със същата лекота като "Нур".

Част от оперативната легенда на Жана Мари съвпада с нейния живот. Останалото е измислица, смесица от реални градове, дати и въображаеми родословия и кариери. Жана Мари е родена на 25 април 1918 г. в Блуа, малко градче по поречието на Лоара. Баща ù, преподавател по философия в Принстън, загива по време на Голямата война. Майка ù, американка, се премества във Франция през 20-те години и бяга в САЩ малко преди нахлуването на нацистите.

Също като Нур, Жана Мари изучава детска психология в Сорбоната, но за разлика от нея, никога не е писала поезия и детски приказки, не е композирала музика и не е избягала в Англия след падането на Париж. Жана Мари е лишена от чара на Нур, от нейната артистичност и въображение. Тя е толкова безинтересно съчинена личност, че има надежда никой да не ù обърне внимание.

Нур ще разказва тази история на всеки, който не е член на УСО или Съпротивата, от мига, в който кацне във Франция. Инструкцията е следната: "Никога не излизай от роля. Не само по отношение на облеклото, но и мислено". Нур трябва да се погребе, превъплъщавайки се в Жана Мари. Да се погребе и да забрави за себе си.

Заповедите, дадени на Мадлен, са по-вълнуващи от историята, съчинена за Жана Мари. Като радист на клетката, наречена "Кино", при възможност тя трябва да изпраща съобщения до Лондон в 9:05 ч. в неделя, в 14:10 ч. в сряда и в 17:10 ч. в петък. На свой ред Лондон ще се свързва с Нур всеки ден в 6 ч. и в 13 ч. (към средата на август часът се променя на 15 ч.).

Когато каца във Франция, ръководителят на групата посрещачи я инструктира как да открие агента, отговарящ за нейната клетка - французин на име Емил Анри Гари. Нур трябва да го намери сама, като отиде в апартамента му на осмия етаж на улица "Ерлинер" № 40 в Шести район на Париж. Той има два телефонни номера - AUTeil 62.35 и VAUgiras 86.55. Нур трябва да прекрати контактите си с посрещачите при първа възможност. След това да не се свързва с никого, който не е от клетката ù.

Нур и Гари никога не са се виждали преди. Паролите са изключително важни за първата им среща. Тази на Нур е: "Идвам от името на вашия приятел Антоан за новини за строителната компания". Отговорът на Гари е: "Работата е в ход". Освен ако той не ù нареди друго, тя трябва да изпраща само съобщения, предоставени директно от него. Ако Гари изчезне, Нур трябва да чака допълнителни инструкции от Англия. И както са я учили - трябва да бъде изключително внимателна с картотекирането на съобщенията си.

Заповедите покриват разнообразни възможности. Ако германците я търсят, докато се установява в Париж, тя е длъжна да остане в апартамента си най-много шест седмици, като отваря вратата само на посетители, които питат: "Мога ли да се видя с Жана Мари, дъщерята на Ора?". Нейният отговор е: "Имате предвид Бабс?". Ако не може да предаде адреса си до Лондон, трябва да изпрати пощенска картичка на адрес в неутрална Португалия, даден ù от УСО.

Нужно е пощенската картичка да съдържа текущия ù адрес в Париж и да е подписана с "Мадлен". А ако се наложи да избяга в Испания, трябва да изпрати пощенска картичка на същия адрес в Португалия, като изпише quarte* и "Мадлен" някъде в текста, след което да се отправи към британското консулство в Барселона и там да се легитимира като "Инаят Хан".

Нур не може да се свързва с роднини, приятели, учители - с никого, когото познава отпреди войната. Трябва винаги да изглежда заета. (Инструкцията на УСО е: "Занимавай се с нещо през деня. Не се размотавай".) Ако се сблъска със стар приятел и той я нарече "Нур", длъжна е да не му отговаря. Трябва също така да се ориентира в новия Париж. Това не е градът, който е напуснала преди три години.

Според Морис Бъкмастър улиците гъмжат от доносници: "Никога не знаеш дали младата жена в бакалията, която ти се усмихва толкова мило, докато къса купона от продоволствената ти книжка, няма да уведоми тайната полиция за подозренията си веднага щом ù обърнеш гръб. Почукването на вратата вечер кара сърцето ти да се разтупти".

Германските войници са навсякъде, често обикалят Триумфалната арка с пистолети на дясното бедро и понякога ножове на лявото. Военни оркестри изпълняват маршове на улични концерти. Афиши призовават французите да се присъединят към Хитлер в борбата с комунизма: "Ако искаш Франция да живее, бий се във Вафен-СС** срещу болшевизма".

Дажбите тютюн са намалени с една трета, данъкът за велосипед е увеличен с 40%, а дажбите са храна са най-ниските в Европа: по 175 - 350 г хляб на ден, 50 г сирене на седмица и 120 г месо на месец. Различни метростанции са затваряни всяка седмица, за да се създава напрежение и несигурност у парижани. В метрото хората се държат настрана от германците, които пътуват с тях, свеждат погледи, за да лишат окупаторите от това, което французите наричат "удоволствието от размяната на погледи".

Таксита и коли почти няма - само нацистите, черноборсаджиите, колаборационистите и лекарите (необходими при медицински злополуки, а такива се случват често) имат достъп до бензин. Всички останали се придвижват с велосипеди, конски каруци и самоделни автомобили на дървени въглища, едва вдигащи 40 км/ч на най-висока предавка.

Един член на Съпротивата казва, че сега градът "прилича на Шанхай, с улици, гъмжащи от колоездачи, велосипеди тандем и велорикши, чиито водачи, повечето китайци, правят път на бързите, мощни коли на нацистите с шофьори с каменни лица". Отначало е трудно човек да се ориентира по пустите, сравнително тихи улици. Щом веднъж свикне, открива предимството им - тишината помага да чуеш дали някой върви след теб.

Постоянното наблюдение предизвиква страх особено около "Авеню Фош" - най-елегантния булевард в Европа, превърнат от нацистите в тяхно собствено пространство. Адолф Айхман разработва Окончателното решение*** на "Авеню Фош" № 31; щабът на германската полиция e на "Авеню Фош" № 74; а Гестапо настанява своите хора на № 19, 82, 84 и 86, където измъчват затворници и обмислят как да затегнат хватката си около недоволното население.

Напуснати богаташки жилища са разпръснати между тези цитадели на ужаса: Пиер Вертхаймер, еврейски съдружник в престижната модна къща "Шанел", изоставя № 55 на "Авеню Фош" и заминава за Ню Йорк; Алфред Линдън, еврейски търговец на диаманти, бяга в Лондон от № 75; Барон Едмонд дьо Ротшилд зарязва № 19.

Широкият булевард е кръстен на Фердинанд Фош - френския маршал, който приема капитулацията на Германия през 1918 г. Бесен, че Версайският договор не отслабва Германия достатъчно, така че никога повече да не заплашва Франция, Фош го нарича "примирие за двайсет години". Самият той е заминал преди 68 дни.