В памет на големия певец, музикант и композитор Кирил Маричков, който почина на 11 октомври при падане от сцената преди концерт в село Селановци, "Дневник" публикува откъси от автобиографичната му книга "На прага на времето", излязла миналата година. Те бяха предоставени от "Книгомания" за "Дневник". Поклонението пред Маричков ще бъде утре от 13 ч в столичната църква "Света София".

Мемоарите на легендата на българския рок бяха публикувани през 2023 г. по случай 55-годишнината от създаването на група "Щурците" . Книгата представя подробно житейския и творчески път на забележителния музикант от детството му до на най-силния период в историята на "Щурците" - 80-те години на ХХ век. Съдържанието е разпределено в седем части, поместени са спомени на бащата на музиканта, на членове от групата и други негови приятели музиканти", казват от "Книгомания".

Първото, което направих след завръщането си от Норвегия, бе да отида за няколко дни в Осоица. Беше една неделя в средата на май и всички бяха там - майка ми, баща ми и малкият Кирчо, който скоро щеше да навърши десет години. Не се бях отделял за толкова дълго време от семейството си и копнеех да ги видя и прегърна колкото се може по-скоро.

Оставих багажа в празния и дълго непроветряван апартамент и отидох да си взема колата. Изобщо не искаше да запали. Акумулаторът беше паднал и го занесох вкъщи да се зарежда. Привечер татко се върна от Осоица, но мама и Шошко бяха останали. Дълго си говорихме за Норвегия, а поантата беше, че това е една много хубава страна с прекрасни хора, но там за нищо на света не бих отишъл да живея. На другата сутрин, вече със зареден акумулатор, поех към Осоица.

Няколко години по-рано нашите бяха купили една стара, започнала да се руши къща в Осоица, на 30 км от София. Построена е през XIX век, но макар и порутена, още ѝ личеше, че едно време е била хубава къща. На два етажа, с голям и доста запазен дървен чардак и асма с хубаво сладко грозде. Долният етаж е от камък и е напълно запазен, а горният е със стени от плет, слама и глина - според старите български традиции.

Майка ми обеща да реставрира къщата точно каквато е била, но преди това тя трябваше да бъде ремонтирана. Стените от плет и глина се рушаха и на тяхно място бяха иззидани тухлени от знаменития майстор Христо от Трън. Подмениха се някои дървени греди, оправихме и покрива, като лично аз наредих керемидите. Чак тогава мама се захвана с реставрацията. Покрай работата си в Киноцентъра, а и защото беше пристрастна към архитектурата на Българското възраждане, тя се справи с реставрирането и след около година имахме една чудесна българска възрожденска къща.

В Осоица ме посрещнаха ухилените физиономии на две любими същества - баба и внуче. Бабата нямаше нищо общо с баба, а внучето беше пораснало забележимо през тези пет месеца. Прегърнах и двамата. Мечтаех за този момент, толкова ми липсваха! Изпитвах едновременно щастие и мъка, особено за това момче. През лятото мама го взимаше със себе си в Осоица, а по време на моите безкрайни турнета живееше в горния апартамент при родителите ми. На практика те го отгледаха.

Влязохме през високата дървена порта в двора и най-после осъзнах, че вече съм си у дома. Стативът на мама стоеше поставен в средата на двора. Тя рисуваше светлозелената трева и цъфналите в бяло и розово ябълкови дръвчета, Шошко майстореше с парчета дърво и големи пирони някакви военни съоръжения, подобни на кораби или танкове, а в съседния двор бай Васил пасеше кравата си. Тревата беше станала доста висока и си казах, че когато мама завърши пейзажа, май ще трябва да окося двора.

В Осоица се научих да кося трева с истинска коса. В долния край на двора имаше плевник, пълен с какви ли не селскостопански инструменти - лопати, мотики, гребла, бичкия, брадва и две коси за трева. Един от съседите - Иван Тираджията, ми показа как се коси и аз се научих. Даже имах специален камък за заточване на косата. Доста надобрях и с голямо удоволствие редовно косях тревата на двора. До нас имаше място с около два декара гъста зелена трева, където бай Васил пасеше кравата си. От време на време и той косеше тревата. В един горещ летен ден ме видя как аз, гол до кръста и със сламена шапка на главата, кося в нашия двор. Изненадан, че толкова добре се справям, дойде до телената ограда и се провикна:

- А така, а така, да видиш какво е работа. Това не ти е като китарата...

- Бай Василе - викам, - това на мен ми е почивката. Доставя ми удоволствие да се пека на слънце, да дишам чист въздух и да кося трева. Искаш ли някой ден да се разменим? Аз да върша твоята работа, да ти изкося ливадата, може и кравата да издоя, знам как се прави. Ти пък да посвириш на бас и да изпееш някоя своя песен, а? Какво ще кажеш?

Поклати глава, изумен, че имало и друга гледна точка по въпроса, но мисля, че ме разбра. Това, което извика бай Васил през оградата, говори за манталитет, който ме кара да повторя казаното от Чърчил: "Комунизмът е философия на провала, вяра в невежеството и евангелие на завистта".

Това е манталитетът на онези, които изповядват философията на фразата "Я да ти дам аз на теб кирката и лопатата". С други думи, "дрънкането" на китара или пиано не е работа, камо ли пък пеенето. Още по-тъжно е, че този израз показва неуважение не само към музикантите, а към творците във всички области, към онези, които измислят нещата и движат света напред. С кирка и лопата не можеш да напишеш музика, не можеш да нарисуваш картина, не можеш да проектираш сграда, да откриеш електричеството и факта, че Земята е кръгла...

Народите, които вярват в принципа на "кирката и лопатата", са бедни и ще стават все по-бедни. Огледайте се наоколо и ще видите, че е така. Ето защо никога не ми е харесвала баснята за щуреца и мравката, въпреки че неин автор е най-добрият приятел на дядо ми Киро - художникът Александър Божинов.

***

Към края на 1975 г., повече от осем години след създаването ни като "Щурците", най-сетне започнахме записите за своята първа дългосвиреща плоча. През пролетта на 1976 г. тя бе готова и излезе в тираж 56 000 броя. Разграби се за няколко дни и "Балкантон" бързо извади още 40 000 копия. От десетте песни в тавата всички освен двете задължителни на Сашо Йосифов и Найден Андреев влязоха в нашия репертоар - три мои песни, две на Пеци, две на Боти и новият ни супер успешен кавър "Говори се за нещо".

Най-после в концертите ни имаше повече наши песни, отколкото кавъри. "На прага", "Дай ми малко нежност", "Далечен залив" и "Дяволски сезон" бързо се превърнаха в хитове, а най-неочаквано и четирите бяха приети от комисията. Друго важно предимство на албума бе резкият скок в качеството на записите. Песните звучаха много по-добре от всичко, което сме записвали преди това, по няколко причини. Първо студио на Българското радио вече разполагаше с 16-пистов магнетофон Ampex, което направо си беше начало на нова ера. Имахме и късмета да записваме с най-добрия тонрежисьор Деян Тимнев. Другото коренно различно нещо бе, че при многопистовия запис най-важно е финалното смесване. Така че третата причина звукът да става все по-добър бе тази, че присъствах и участвах в смесването на абсолютно всички песни на "Щурците" - от онзи есенен ден на 1975 до 2019 г., когато излезе двойният диск "50 години "Щурците".

Всеки знаеше, че за да издаде албум, в него трябва да има задължителна "квота" за лицата от "постоянното присъствие". А това бяха: директорът на "Балкантон", шефът на отдел "Естрада" в Концертна дирекция, музикалните редактори на Радиото и на Телевизията - все известни композитори и разбира се, всичките членове на БКП. Песни на "постоянното присъствие" имаше във всяка плоча. Защото албум ще има, ако го издаде "Балкантон", турнето зависи от Концертна дирекция, а новите песни ще стигнат до хората чрез радиото и телевизията. Просто и ясно. И най-тъжното бе как певците сами се молеха на тези композитори да им напишат песен. А те си седяха кротко в кабинетите и чакаха на гюме. Пристига зайчето изпълнител и доброволно влиза в капанчето:

- Другарю композитор, бихте ли били така добър да напишете една песен за мен? Ах, какви чудесни песни пишете Вие, другарю композитор!

И не щеш ли, той се съгласява:

- Е, щом толкова много настояваш... Не мога да ти откажа. Ти също си добро зайче. Трябва да призная, че някои от лицата в "постоянното присъствие" бяха талантливи композитори и можеха да пишат естрадни песни, но никой от тях не знаеше как да изкомпозира нещо свястно за рок група. Просто бяха много далеч от тази музика, а повечето откровено я мразеха. И въпреки това с нетърпение очакваха сами да им паднем в капана. Както и стана. Опъвахме се до последно и накрая клекнахме. Поне се отървахме само с две техни песни...

Най-интересното е, че въобще не им пукаше дали песента ще звучи така, както са ни я дали, или ще я преаранжирам до степен на прекомпозиране. Важното беше имената им да са на плочата и да си получават авторските. Само Найден Андреев един път малко ми се разсърди, че съм променил нещо в песента му, а това беше може би най-леко "пипнатата" от мен песен. Което ме подсеща да разкажа за някои сериозно "пипнати" песни от следващия ни албум.