Фарове преплитат лъчи във всички посоки, заслепяват, а някъде встрани се стрелкат неосветени човешки тела, почти неразличими от чернотата на нощта. Непрекъснато гърмят клаксони, защото трафикът не е поток, който те увлича в могъщото си течение, а джунгла, през която трябва да си проправяш път с мачете.

Шофьорите се държат така, сякаш целият свят е срещу тях, и това не е далеч от истината: всяка пролука, която пропуснат да завладеят с цялата скорост и маса на автомобила си, незабавно бива окупирана от друг. Тази решителност проличава най-ясно на светофарите, където всеки се оглежда зорко, за да е сигурен, че никой не се кани да му отнеме предимството.

Някои от предните коли се стрелват през кръстовището и насрещното движение - това са шофьорите, които държат да покажат, че не се подчиняват на плебейските ограничения, налагани от светофарите. Останалите пъплят сантиметър по сантиметър, присвояват от пространството, доколкото могат, мъчат се да попречат на съседа да не скочи пред тях, щом светне зелено. Навалицата се бута напред и постепенно се източва през кръстовището.

Чакането на светофара не е пропиляно време. Напротив. Именно в това кратко примирие изригват всички насъбрани на бойното поле страхове. Мрачни предчувствия измъчват шофьорите. Те палят цигари, ругаят, почукват по волана, натискат безсилно клаксона. Чакането е напрегнато, непоносимо.

Най-после светофарът светва зелено. И точно в този момент двигателите на предните коли - наежени, нетърпеливи, неудържими - угасват.

Зад тях се надига разярен вой на клаксони: "зелено е, обещаното ни е отнето, това е непростимо, знаехме си, че светът ще ни извърти номер" - докато угасналите двигатели не запърпорват отново и гъмжилото отминава.

Необяснима сценична треска.

Веднъж пътувах из делхийските улици с израелски психолог, който силно се смути от разиграващата се пред очите му сцена.

- Ние преживяхме Холокоста - измърмори по едно време. - Но не се държим по този начин. Стараем се да гледаме напред. А това тук е поведение на роби. Борба за оцеляване.

Откъде идва този страх, че няма да получат желаното?

***

Делхийците са убедени, че светът е твърдо решен да им отнеме всичко и че за да постигнат що-годе приличен стандарт на живот, са принудени непрестанно да се бутат и блъскат - и да заобикалят правилата.

Всички, включително и аз, използват подкупи и връзки, за да получат каквото им е необходимо - виза, шофьорска книжка, бързо уреждане на правен спор, място в добро училище, включване в нечий списък с гости, и ако градът е обсебен от социалния статус, за това си има основателна причина: властта, богатството и контактите осигуряват неизмеримо по-лесен и по-добър живот.

Директорите на училищата и болниците прекарват голяма част от времето си не като ръководят подопечните им заведения, а като се грижат за многобройните важни личности и техните протежета, които ги тормозят за услуги и се опитват да пререждат останалите на опашката. И естествено, в училищата и болниците цари същият хаос, какъвто и на улицата.

***

А за хиляди делхийски жители улиците са не просто скоростен коридор, а дом, и телата им неизбежно се оказват в опасна близост до автомобилите.

В този вечерен час ги виждам как се настаняват в убежищата си за през нощта. Пълчища бежанци, избягали от "интензивното жилищно строителство", водили относително спокоен живот, преди да бъдат изместени от новите заводи и частните квартали на индийския икономически бум. Сред тях има сезонни работници и религиозни поклонници, дошли за кратко и готови да отпътуват обратно, но има и други - така обеднели и лишени от корен, че не могат дори да съберат нужните материали за импровизиран подслон.

Спят тук, под блуждаещия ярък блясък на фаровете, скрили глави под одеялата. Разделителната ивица по средата на това натоварено шосе - широка колкото двама излегнали се възрастни - едва ли е най-подходящото убежище. Но фучащите от двете страни коли пропъждат кучетата, а и други животни.

Уви, те не могат да спрат горещината, студа и комарите, та за трезвените нощта носи накъсан, неспокоен сън. Неспокоен, защото в нито един момент не бива да се отпускаш напълно. Бедните също могат да бъдат ограбени. Дори и най-опитният уличен обитател може да се изтърколи на платното. Ако не майката, то децата, които не спят така неподвижно, както възрастните.

Шофьорите на рикши спят в превозните средства, които им осигуряват известна защита от външните условия, но създават други проблеми. Седалката, макар и по-мека от паважа, е широка само колкото торса, та шофьорът е принуден да нагоди тялото си спрямо размерите ѝ по най-чудат начин, сякаш е гимнастик. Провира крака оттук и оттам, обляга ги на огради или ги вдига на провесени от дървета въжета.

Тези скитащи тълпи складират притежанията си в градската "мебелировка". По това време на денонощието ги виждаш как се катерят по покривите, за да свалят захвърлените сутринта торби със завивки.

Трудно ще видиш кухина в дърво или ниша в бетон, които да не са запълнени с дрехите и пластмасовите бутилки на делхийските бездомници. От най-малката издатина по стените висят платнени торби. Парчета брезент и бамбукови пръти, спасени от нечий разтурен заслон, се мятат в короните на дърветата в очакване на нов строеж.

Всички външни повърхности служат като огромни спални, бани и дрешници за стотиците хиляди, живеещи на открито, и именно оттук идва занемареният вид на шосетата. Но тази дрипава пъстрота - рисунките, изчегъртани в стените от несретниците, които спят облегнати на тях, скътаната връв, навита около пирони, одеялата, опънати да се проветрят на някоя ограда - е сред най-живописните аспекти на оживените улици.

Защото сградите, вдигнати от управляващите, са точно толкова очукани и занемарени, а и много по-неприветливи.

Шосето, по което карам в момента, неотдавна бе разширено: най-напред събориха предните фасади на сградите от двете страни и в продължение на месеци участъкът наподобяваше военна зона.

Впечатлението се засилва от факта, че животът в прерязаните стаи не спира, както може да види всеки от колата си.

Дори на горните етажи, където една погрешна стъпка през насечения ръб води до сигурна смърт, лампите светят, до стените са опрени бюра и чиновниците запушват уши, за да проведат телефонен разговор въпреки грохота на колите. Календарите по стените се полюшват от въздушната струя на преминаващите камиони, вентилаторите въртят изгорелите газове от улицата.

Отпред поразените от взривовете дървета стърчат от отломките като изгорели кибритени клечки.