Маргарита Младенова, режисьор: Как се спазват писаните закони в общество, забравило за неписаните
|
Маргарита Младенова е основател на Театрална работилница "Сфумато" заедно с Иван Добчев и е неин директор от 1989 г. Професор е в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", а като режисьор е създала над сто и петдесет постановки за драматичен театър, телевизия и опера в България и за чуждестранни театри и фестивали. Постановките ѝ в "Сфумато" са част от сфуматовските "програми", чиято цел е навлизане в поетиката на автор или текст чрез няколко представления.
При обявяване на програмата за новия театрален сезон екипът на "Сфумато" се обърна към зрителите, заяви, че той започва в контекст на небивал разпад на ценности, неверие, арогантност на публичното поведение и хаос в работата на държавните механизми. "Като творческа стратегия, по статут и на дело, "Сфумато" замисля един сезон с повече лаборатория, повече млади, повече поезия, повече открития, повече качество и смисъл", пише още в обръщението, публикувано в "Инстаграм" профила на театъра. То донякъде съвпадна по време с обявяването на нарушенията, открити във филхармонията в Разград и в театъра в Смолян, чиито директори получиха обвинения за източване на големи суми.
В разговор с "Дневник" Маргарита Младенова говори за дефектите на методиката за образуване на бюджета в театрите, дали тя може да бъде променена и ще успее ли театърът да се завърне към основния си предмет - животът на човешкия дух.
Наскоро в интервю казвате, че откакто е въведена методиката за образуване на бюджет в театрите, тази формула съдържа в себе си всичко, което е тлеело, развивало се и е изкушавало някои директори да търсят обиколни пътища и съответно се стига до злоупотреби. Какъв е основният проблем в нея?
- Да, тя залага такива опасности и те започват да се случват. Най-вече исках да изразя несъгласието си, че "методиката е прекрасна, реформата е приключила успешно, залите са пълни и театърът прави прекрасни неща". Има едни 5-6 души, които изкористяват, и самата методика подсторва към това, и не е въпросът само към какво, а и какви други вреди нанася на театралния живот.
Какви други вреди нанася според вас?
- Политиките за култура са предназначени да стимулират дейност, да стимулират креативност. При тази методика бюджетите на държавните театри се образуват, като върху всеки лев приход се дава субсидия и нищо друго. Има едни символични бонуси за качество, които нищо не оправят в бюджета. Такъв принцип на културни политики - на подпомагане, на произвеждане на култура, няма никъде по света. Този чисто комерсиален принцип, който гледа на представлението единствено и само като на продукт, направи така, че всички да мислят първо за това как да са им пълни залите на всяка цена, а после какви да са програмите.
Къде отива това, че театърът възпитава, че е човекознание, какво му трябва на днешния зрител? Обърна се съотношението. Бюджетът ли е заради дейността, заради сезона или сезоните започнаха да се мислят заради бюджета? Методиката се оказа особено болезнена за цяла група малки театри в провинцията, защото този принцип всеки лев да се дотира с няколко лева е много добър за десетина големи театъра в София и в няколко големи града, където публиката е многобройна. Обаче в един малък град, който е обезлюден, не работи, защото там и директорите, и екипите, ако следват програмите си, няма как да вържат бюджета.
Оттам се появиха тези лоши практики - през продуцентски къщи да се вписват в сезоните на държавните театри представления, които не са правени в театъра, за да им се взима субсидията.
Но те се появиха от принудата на тази формула бюджетите да се изкарват единствено по тези схеми. На всичкото отгоре в много малки градове театралните сгради са огромни. Те са мастодонти. Те са строени през соца и са в ужасно състояние, няма пари за ремонт и за капиталови разходи, а пък публиката е малко.
Би трябвало да се промени тази система, да се разслои картината, да се помисли за това какъв е контекстът на театъра, какво му е предназначението. Нека пак да има обвързване на бюджета с приходите, но в някаква част от цялата формула, като се включат и други принципи, други приоритети, други изисквания към театъра, както е навсякъде в Европа.
Възможно ли е да се случи тази промяна?
- Това можеше да се направи, но колкото пъти стане дума за промяна на системата или се отвори дебат около нея, големите театри я защитават. Те не искат да се променя, защото тя е добра за тях, но тя е добра единствено за тях. Директорите на малките театри мълчат, не смеят. Те имат създаден от методиката комплекс, защото в края на всяка година задължително са на минус и няма как да не са. Тези минуси им се покриват от Министерството на културата, защото театърът трябва някак си да съществува. Обратно, големите театри пък имат такива преизпълнения, че бюджетът не може да им ги изплати.
Министерството на културата установи проблеми в театрите в Пловдив, Варна и Плевен
Така част от средствата оттам започнаха да покриват минусите на малките театри. Тогава големите решиха, че те изкарват парите и на малките, което е дълбоко невярно и порочно, защото артистите в тези малки градове не работят нито по-малко, нито по-лошо, отколкото колегите им в София. Ето как тази система започна да се срутва. Тя започна да проявява своите дефекти, заложени още в принципа на методиката. Затова според мен, а и не само според мен, тя трябва да се преосмисли.
Преди няколко дни Министерство на културата обяви междинни резултати от проверките, които се правят в момента в театрите, появяват се и други нередности освен схемата с фиктивните назначения. Какви още проблеми е възможно да се появят?
- Вероятно ще се открият по-малки нарушения на много повече места. В известен смисъл това е неизбежно. Това, което е правено в Разград и Смолян с фиктивните бройки, с мъртвите души, какъвто и да е мотивът, си е чиста проба гоголевско престъпление. Трябва да се променят принципите, по които се подпомага правенето на култура, която в момента повече от всякога е национален проблем. Културата е проблем на всеки българин, особено на тези, които сега са тийнейджъри. Културата не е проблем на хората, които правят култура.
Тази методика се погрижи да се захрани секторът, да се захрани трудът на гилдията, но не и за това какво е културата, какви са нейните каузи, какъв е ефектът върху така нареченото обществено развитие. Много се изненадах, когато вчера по друг повод видях, че в "Уикипедия" живите изкуства са формулирани като "да забавляват". Втрещих се. Забавлението е профанация. Вероятно е резултат на популизъм, но тези неща трябва да се коригират.
Има хора, които мислят другояче, и съм сигурна, че те са много повече. Трябва да започне да се възстановява равновесието между смисъла и обстоятелствата и условията то да се прави. Лошото въздействие на това, което се случва и до което можеше да не се стига, е трудно прогнозируемо. Според мен ще има и отлив на публики.
Мислите ли?
- В момента съм много по-скептична, отколкото преди няколко години, дали и как бързо могат да се обърнат нещата. Колкото повече инфекцията е тляла, толкова повече време сега ще трябва, за да се преобърне мисленето и на правещите, и на гледащите - къде и какво е мястото на театъра като живо изкуство в социума, в нашия обществен живот, какво е мястото на театъра за всеки българин? Все повече хора казват: "Аз не ходя на театър."
Често вечер след спектакъл се прибирам с такси и си говоря с шофьорите. Много от тях са интелигентни хора, които казват: "Да, аз навремето ходех на театър, но сега не ходя, защото това, което гледам, и аз мога да го направя." Това е малко грубо казано, но в него има някаква истина. Спря да се развива театралният език, личността, талантът, спектакълът като цялост, като процес. Все по-бързо се правят неща, колкото да им се вземат парите. Това не е работа. Така че трябва да се настоява да се завръщат нещата към истинското им предназначение. Но това е битка с предубежденията, убеждението на голяма част от политиците.
В нашето обръщение към зрителите в началото на сезона направихме едно въведение за това колко се е влошил климатът, културата на отношенията, колко е изпаднал езикът, на който се изрича. Вече нищо не се изрича. Словото е престанало да бъде слово и се е превърнало в празни думи.
Думи като морал вече са до такава степен използвани лошо, че и ние не смеем да ги употребяваме. Те ще отпаднат от лексиката заради изкористяването. Всичко това апелира към талантлив спектакъл и талантливи актьори, каквито има. Има и прекрасни неща, не може да няма. Такава е природата на творческия импулс. Винаги ще има 5 - 10 изключения от 250 - 300, но останалите 250 - 300 за какво работят?
Трябва да си припомним, да се събуди в нас, правещите, и оттам в гледащите, този глад за смисъл и за съдържание, за изкуството като изненадващ живот. Неочакван, вълнуващ, силен, но и смислен, което с много работа не е невъзможно.
Появиха се много комерсиални представления и има хора, които казват: "Публиката това търси." Не трябва ли хората, които правят култура, да възпитават тази публика?
- Това също се е обърнало с главата надолу. По времето на соца имаше една идеологическа конюнктура. Тя обаче породи иносказателния театър. Театралните хора тогава намираха начин той да се превърне в духовна опозиция, каквато трябва да бъде всяко изкуство. Днес конформистката нагласа "бързо да се впишеш" е много по-страшна, като че ли заради тази, да я наречем, икономическа конюнктура, която се оказа не по-малък проблем за правещите изкуство, отколкото тогава.
Никой не ни е опрял пистолет в гърба. Тук вече всеки от нас сам си отговаря. И трябва да отговаряме, защото това, с което се занимаваме, не е каприз, а отговорност към необходимостта на човека днес. Защото в тези тенденции на загуба на човешкото, на вярата, на доверието, амнезията за неписаните закони, как ще се спазват писаните закони в общества, които не помнят и не знаят, че има неписани, или - и да ги знаят, смятат, че те са за наивници и нямат нищо общо с реалността?!
"Разговори с Маргарита Младенова" е новото издание на "Кота 0"
Цялата тази грубост на живота няма как да тръгне да се преобръща освен през истината какво се случва с човека в битието, защото той е загубил своята цялост. Той е строшена чаша на парчета и начинът да започне да си припомня своята цялост е през изкуството, през литературата, през образованието. Защо се свиваме? Виждам как се е свил като самочувствие артистът и все повече гледа на себе си така, както контекстът гледа на него - като на един палячо, който е призван да забавлява.
Аз не съм против чувството за хумор. Нека има умно смешни неща. И Брехт е смешен, и Бекет е горчиво-смешен. Но за какво говорим, когато споменаваме тези големи личности на драматургията? Трябва да се рискува, а не непрекъснато да се оглеждаме и ослушваме и да правим това, което върви в момента.
Точно защото се подложихме на "публиката това иска", ние правим такива неща, че тя все повече да иска това. Ние така подценяваме зрителя си.
Публиките на "Сфумато" са предимно млади. Идват тук, защото знаят за какво идват. Те идват и на Бекет. Да, не са фрашкани залите, но ние сме поели тази губеща стратегия, но печелеща в нещо по-важно, защото културата е с особена добавена стойност. Тя работи за утре. Така че трябва да се рискува, да има качество, да има смисъл, а не непременно да флиртуваме, да угодничим на пълната зала. Ние, творците, трябва да вървим след своите убеждения, а не просто да забавляваме.
Миналата седмица беше представен индекс "Достъп до култура", социологическо изследване, което показва, че 72,6% от хората не са ходили нито веднъж на театър през 2023 г., а над 80% никога не са ходили на опера или балет.
- Защо им е в театъра? В този контекст, ако е въпрос на забавление, те могат да гледат и шоута, могат да си стоят вкъщи, да гледат предавания, стендъп комедия. Тази среща на живо, която е с живите изкуства, би трябвало да е необходимост, която не може да бъде заместена. Ние живеем в свят, в който всичко се замества. За съжаление, такива станаха и живите спектакли. За да си върнем публиката, която е гладна за други спектакли, ние трябва да започнем да ги правим.
Искам да ви кажа, че колкото пъти сме помислили, че това, което правим, надскача способността на зрителя да го възприеме, сме грешали. Например ние държим на нашите Радичкови програми, защото Радичков малко се гледа, но трябва да го има заради това, което може да събуди в човека - удивлението, другата мярка за какво си тук, да се погрижиш да направиш нещо, а не просто да искаш. Тоест такива автори, които спорят с потребителската нагласа, че винаги някой трябва да ти даде. А ти какво правиш, какво даваш?
Трябва да станем донори на един по-друг живот. Не е толкова невъзможно и тогава благодарната ни публика, защото зрителят е благодарен, когато се развълнува, ще започне да ни насърчава да вървим в същата посока.
Данните в същото социологическо изследване показват, че хората най-често нямат свободно време, за да посещават културни събития, или им е скъпо. Но на въпроса към какво събитие биха имали интерес, ако е в тяхното населено място и е достъпно, най-много хора са посочили театър.
- Това, че им е скъпо, според мен не е много сериозна причина, като изключим билетите от 50 лв. и нагоре, които са непосилни за тази част от българското общество, която иска да ходи на театър. Обикновено билетите са 20 - 25 лв. и по методиката не се субсидират по-високи цени. Това го въведоха малко по-късно, защото започнаха да не стигат бюджетите.
По-скоро това, че нямат време, в известен смисъл е основателна причина, защото много хора започнаха да работят на няколко места, за да могат да се грижат за семействата си и да връзват двата края. Голяма част от актьорите, които не са на щат, работят нощем или сутрин нещо друго. Това с времето за мен е по-основателен проблем на потенциалния зрител, отколкото цената на билета. Но според мен тези, които не ходят на театър, не ходят на театър, защото не очакват, че той ще прибави нещо към пълнотата на живеенето им.
Всичките тези проверки и проблеми, които се появиха в различни театри, отразиха ли се на "Сфумато" по някакъв начин?
- Оказа се, че нищо не може да се отрази на "Сфумато". Ние тук сме едни спартанци, защото си правим сметката и цепим стотинката на две, без да сме стиснати, така че с достойнство да можем да правим проектите си и да не предаваме лабораторията - да има ателиета, да има малки сезони. Така че не са проверките, които връхлетяха всички български театри, които могат да ни извадят от строя. Просто е непосилна бюрокрацията покрай всичките тези беди и катастрофи.
Елена Телбис, актриса: Не мога да повярвам, че продължаваме да водим войни
Последните седмици пристигат едно след друго писма от различни служби на Министерство на културата. Те са принудени, защото и при тях текат проверки, съвместни одити. Имам чувството, че до такава степен формалните изисквания да напишеш анализ, да го пратиш изчерпва мисленето и на културтрегерите, а напоследък и на голяма част от съсловието, че вече никой не се замисля кога репетираме, кога мислим творчески, кога се подготвяме, как си посрещаме представленията, кога си правим срещите с публиките.
Творческите програми не стоят като най-важното. Това е другото голямо поражение. Процесите са под въпрос, репетира се кратко. А когато репетирате кратко, ще използвате готови похвати, клишета, защото работят по-бързо. Те пък разчитат на публика, която за това идва - да види това, което очаква да види, и нищо повече. Така театърът се успива в една фиктивна привидна количествена задоволеност. А качеството? Никакво значение няма. То оттича от мисленето на правещите и гледащите.
Ето, "Сфумато" се оправя, а по същите тези методики даже е на плюс. Оправяме се със заплати, с хонорари, с консумативи на сградите и т.н. Но когато става дума за дейност, голяма част от бюджета на Министерството на културата би трябвало да бъде отделяна за такива сесии за проекти. Те могат да помагат и на по-малките театри. Това не е така сега. Има по 1-2 сесии. Тази година сесията, която би трябвало да е с по-приличен финансов фонд, се забави с половин година.
Объркаха се страшно сесиите на Национален фонд "Култура". Там се смениха ръководства, но не е ясно защо, смениха се срокове, условия. Освен това се обявява срок, до който можеш да кандидатстваш, и никъде не се обявява срок, до който резултатите ще бъдат оповестени. Механизмите не работят. Целият този паралелен път за стимулиране, подпомагане на култура, който е много сериозен във всички европейски държави, тук работи страшно спънато, неясно, несигурно, през някакви обструкции и чиновнически пречки.
Вие като преподавател какво можете да кажете за новото поколение артисти, което се влива в театъра?
- В нашите ателиета и в малките сезони идват млади хора отвсякъде. Като ги гледам какво правят, как мислят, какви въпроси задават, имам надежда, че могат да бъдат събудени природи, силни импулси. Разбира се, докато трае обучението, ние отделяме огромно време и внимание да компенсираме липсите от училищното образование. Правим списъци какво да четат. Правим неделни училища по теология, защото това са базите на изкуството. Митологията трябва да се знае.
Но аз говоря за самите тях като съзнание - те са по-чисти, необременени, будни. Много добре стоят заедно, което ги прави подходящи за театър, защото театърът е да дишаш заедно с другите. Да можеш да сложиш представлението малко над себе си, защото това не те обезценява. Обратно, то събужда целия ти ресурс. Така е само когато има нещо малко над човека, само тогава неговите сили като че ли се появяват и влизат в действие въображението и чувството за смисъл. Не може човек сам на себе си да е смисъл.
Имам голяма вяра в младите театрали, особено в актьорите.
С режисьорите е малко по-сложно. Те са и малко на брой. Тази професия също се обезцени. Когато аз кандидатствах режисура, имаше 500 кандидати за 4 места. Сега кандидатстват по десетина души за същите места. Но актьорите са много и имам голяма надежда за тях. С моите студенти от класа, който завърши миналата година, направихме преди две години "Мислещите тръстики", един спектакъл върху поезия на Миряна Башева, който ще се играе и това ще събира класа. Виждам как мислят на сцената, но и в живота. На тях трябва да им се довери театърът и мъничко да отстъпи, за да им се даде място и пространство. Те са на ход.
Какви са акцентите в програмата на "Сфумато" през този театрален сезон?
- Едно по едно се стараем да се довършат номинираните от "Малък сезон" заглавия. Те са 5 на брой и до декември всички те ще имат своите премиери и това за нас е много насъщна грижа. Това е така наречената паралелна програма, но при нас тя е равностойна на основната. Там има много интересни неща. Някои от тях вече излязоха.
Има едно танцово представление, което не е точно танцово, то е през езика на тялото, но си е театрално като мислене, което се казва "Чертеж на съня", с две момичета танцьорки и един музикант на сцената. Заглавието и опитът им е инспириран от това, което Юнг говори за сънищата. Много силно, интересно представление. Съвсем скоро излезе "За явленията и съществуванията" по Даниил Хармс на един млад екип в камерна зала. Изключително интересен театрален експеримент с усет за абсурда на Хармс, който е и леко гоголевски, и все пак с една такава енергия на мисълта и яснота какво казват, заради какво го казват.
С удоволствие от работата на сцената, защото другият голям проблем, който предизвиква и методиката, и контекстът, е опасността младият актьор да се отчужди от труда си, да му отмилее този труд, когато не се работи творчески и не му е ясно въобще за какво е там. Започва да се колебае да остане ли въобще в театъра, дали да не си смени професията.
"Медея", "Моята вечер, твоята нощ" и още театрални премиери, които да гледате този сезон
Не може ние да искаме някой да ни осигури условията и тогава да тръгнем да имаме идеи и да правим нещо. Обратно е, креативният импулс се появява свободен и независим. Идеята тръгва да си търси условия за своето съществувание. Това стои в базата на проектния принцип, който допълва театралното битие и без който много сериозни театри не би трябвало да могат.
В началото на сезона се обръщаме към зрителите, представяйки целия сезон. Новата ни програма основно е върху поезия на живо, но това не са рецитали. Всяка поема си има своя драматургия. Това е една не просто от амбициите, а от творческите сладострастия на "Сфумато".
Предстои и нова програма - "Незабрава", която е от два цикъла - през декември има ателие и след това през януари до началото на февруари, които са върху поезията на Цочо Бояджиев и които аз водя. След това предстои ателието, което Иван Добчев води върху поезия и проза на Ани Илков. Имаме и други планове, които се обсъждат, но те са вътре в моделите на "Сфумато". Ние имаме гръбнак, върху който конструираме, строим и гледаме гръбначният мозък да е жив, за да се движи цялото това нещо, да се случва.