Колко бързо може България да се свлече от статута си на т.нар. консолидирана демокрация до статута на развиваща се демокрация? Към момента отговаря на базовите определения за функционираща демокрация, макар тя да има много дефекти.

Има обаче няколко процеса, които представляват заплаха. Някои от тях всъщност се задвижват в голяма степен от комбинацията от затлачени процеси и политизирането на негативни явления.

Няколко дни преди 27 октомври, когато отидохме до изборните урни за 7-и път, международната мрежа "Галъп" излезе със статия "Никой не вярва в изборите по-малко от българите". Според изследването България е на последно място в света по доверие в честността в изборния процес. Пред нас са държави като Ливан, Йемен, Нигерия. 10-те процента доверие на българите в честността на изборния им процес са 6 пъти по-ниско от средния резултат за ЕС и 3 пъти по-ниско от този на Румъния.

Това е на фона на хронично ниска избирателна активност. Въпреки увеличението на последните избори и всички възможни обяснения за спада в последните години българската избирателна активност е далеч от средната за света от около 65%. Към това можете да прибавите и целия разговор за купен вот, който доминираше последната предизборна кампания, почти всекидневните преки включвания от спецоперации на МВР и четенето на статистики за арестувани и профилактирани.

Парадоксът е, че докато политическите партии се надпреварват да обясняват, че методите за гласуване предлагат фалшификации, а съперниците им купуват гласове, това намалява директно доверието в самите тях. Това ниско доверие после лесно се пренася върху институциите, както и върху решенията, които те вземат.

Естествено, това е резултат от отказа на институции и политически партии да изчистят изборния процес първо от техническите му дефекти, които в голяма степен формират обществения образ: бюлетини, протоколи, обучения и т.н.

Ако политиката е търсене и предлагане, тези избори не показват, че търсенето доста добре се адаптира към предлагането. Успехът на "ДПС - Ново начало" не може да се дължи само на купени и манипулирани ромски махали и зависими малки селища.

Голяма част от българските избиратели (най-малко около 300 000) нямат нужда от идеология. Те нямат нужда от сложен разказ за бъдещето на страната, реформи, членства, просперитет. Ако трябва да сме честни, политическите партии не им го и дават в такава степен. Те искат бърза размяна: стоки, услуги за техните гласове. Материалните отплати, дори те да са улица, детска градина, средства от проект, изместват идеите и политиките.

Различни статистически данни напоследък показват, че българите не са имали икономически по-благоденстващ период в историята. Въпреки това усещането за онеправданост и желанието за наказание на политическата класа се усеща във всеки изборен резултат. "Атака", "Воля", "Има такъв народ", "Величие", МЕЧ са проявление на това обществено чувство в партийната система.

Ако отпадането на "Величие" от 52-ото Народно събрание се запази, тежестта на този блок е 65 места, ако към тях се добавят и БСП, които доскоро поне бяха със силно евроскептични позиции, тежестта вече е 85, или над 1/3 от местата в Народното събрание.

Какво би станало на едни следващи избори? Дали "Величие" не би намерила своите липсващи 30-ина гласа, дали някоя друга политическа партия не би се пробвала? Подобен сценарий означава минаване на границата от 100 места. Тогава основният въпрос е ще може ли едно следващо Народно събрание да опази консенсуси като НАТО и ЕС: подкрепата за Украйна, базите в Ново село, европейските квоти за търговия с въглеродни емисии и т.н.? Това е въпрос, който съставящите проевропейското мнозинство в българското общество и Народното събрание би трябвало да си зададат в следващите дни.