Миналата година много хора вероятно си отдъхнаха след края на сюрреалистичната процедура по предсрочно прекратяване на мандата на бившия главен прокурор и вярваха, че оттук насетне прокуратурата ще стане място за високообразовани хора с впечатляващи морал и етика. Достатъчно е да се види концепцията на поредния единствен кандидат за главен прокурор Борислав Сарафов, която бе публикувана на сайта на Висшия съдебен съвет на 23 октомври 2024 г., за да стане ясно, че прегрупирането не е помогнало за нищо друго, освен за кадрово израстване на неподходящ за длъжността човек.

Концепцията на единствения кандидат за главен прокурор е написана с явното намерение Сарафов да се оттласне от личността на Иван Гешев и така да се върне уважението към прокуратурата. И в двете начинания Сарафов не успява като многократните препратки към Гешев оставят по-скоро горчив вкус, въпреки безспорната ниска оценка за работата и изявите му. Така Сарафов смята, че по времето на Гешев прокуратурата е била захвърлена на "калния терен на политиката", но тази фраза не е нещо по-различно от забележката на бившия главен прокурор "политически боклук", заради която беше изхвърлен.

Концепцията на Сарафов е с дължина 46 страници, но няма нито една бележка под линия. За сравнение концепцията на Гешев е изпълнена с множество позовавания, написана е като цяло на добър език и от първо четене никой не е скандализиран от качеството на предложенията.

За добро или за зло концепцията няма да има никакво значение при избора на Сарафов за главен прокурор, тъй като "калният терен на политиката" е мястото, на което ще се реши съдбата му.

В концепцията си Сарафов е особено загрижен за т. нар. съдебна реформа. Започва с жалбата, че през последните години били направени изменения, включително в Конституцията, за което никой магистрат не бил питан, а дори да бил питан, мнението му не било взето предвид. Това е особено проблемно твърдение, тъй като не е вярно. Трябва да се върнем само 3 години назад, когато започнаха реалните опити за реформа и да видим, че в целия процес прокуратурата имаше повече от дейно участие, а неотразяването на мнението й не означава, че не е чуто, а че може би не е правилно.

За Сарафов съдебната реформа има за основна цел да бъде премахнат "абсурдния формализъм на наказателните процедури". Такъв стремеж имаше и Гешев след избирането му, когато предлагаше същото чрез чужди експертни мнения, включително това на скандалния бивш главен прокурор Никола Филчев. За щастие намерението му за мащабни реформи се удари първо в ковид, после в падането на ГЕРБ. За разлика от опитите на поредицата главни прокурори да реформират само на думи, но де факто да затворят напълно прокуратурата и да й развържат ръцете като премахнат "ограниченията" на процесуалните закон, оригиналната идея и стремеж за изменения в съдебната власт цели да създаде отчетност и контрол на главния прокурор, както и да направи работата на прокуратурата освен ефективна, също така и вдъхваща доверие.

Предложенията на Сарафов за необходими изменения в областта се отнасят до точно обратното - намаляване на гаранциите срещу произвол, занижаване на изискванията към работата на прокурорите и изключване на какъвто и да е контрол и отчетност на главния прокурор.

В частта съдебна реформа има редица проблеми и този текст няма за цел да бъде изчерпателен. Някои от скандалните моменти в концепцията са следните:

Сарафов предлага повсеместно събиране на трафични данни за всякакви престъпления, не само за тежките. Това е проблематично, тъй като създава условия за безконтролно събиране на данни и намеса в личния живот на гражданите. А това в държава с широко използване на и злоупотреба със специални разузнавателни средства от различни органи и при цялостния уклон на предлаганата концепция към намаляване на процесуалните гаранции трябва да се възприема като опасност.

Сарафов предлага отказите за образува не досъдебно производство да не се мотивират или поне не подробно. То е представено като явна препратка към активността на граждани и неправителствени организации да се обръщат към самия главен прокурор. Несъстоятелността на сигналите, пише Сарафов, създавала вътрешен фолклор в прокуратурата, т.е. служели само за присмех.

Каквато и да било подигравка към хора е недопустима и е достатъчно основание такъв човек да не бъде избиран за главен прокурор. Да не се мотивират отказите за образуване на досъдебни производства означава на практика да се ограничат възможностите за обжалването им пред съда или по реда на инстанционния контрол и така да се ограничи възможността за външен контрол върху и без това затворената система на прокуратурата.

Сарафов предлага да отпадне изискването за срок на разследването. При сега действащата уредба двумесечният срок за разследване се удължава с кратка молба до наблюдаващия прокурор, а доказателства, събрани извън сроковете, всъщност се взимат предвид от съда, стига да не са съществени нарушения.

Това, от което реално има нужда е да се засили възможностите за употреба и за ефективност на тази жалба, тъй като сега нейната ефективност е ограничена, когато става дума за разследване.

Сарафов предлага увеличаване на употребата на видеоконферентна връзка за разпит и в досъдебната, и в съдебната фаза на процеса.

Видеоконферентната връзка е нож с две остриета и трябва да се ползва внимателно и само, когато не може да се избегне. Принципно разследващите органи трябва да имат възможност да разпитат лице, което не може да се яви по уважителни причини, но това трябва да става само в краен случай и при сериозни гаранции, че свидетелите не са заставени по някакъв начин да свидетелстват в определена посока, например и затова непосредствените впечатления на съда са особено важни.

Второто решение на КС не е без значение, въпреки че се отнася до Закона за здравето, тъй като мотивите на Омбудсмана Диана Ковачева бяха в посока, че задължителното лечение на лице е по същество лишаване от свобода, а КС реши, че "не може да се приеме, че дигиталното провеждане на съдебния процес би могло да бъде равностойно по своя ефект на присъствено във физическия смисъл съдебно заседание с непосредствен контакт между решаващия орган, от една страна, и лицето, неговия защитник и експерта, от друга".

Сарафов предлага да отпадне процедурата по предявяване на разследването в досъдебното производство. Това е моментът, преди прокурорът да реши дали да прекрати наказателното производство, дали да го спре, дали да повдигне обвинение или да предприеме някои други възможности, предвидени в закона. Това е и първият момент, в който както обвиняемият, така и пострадалото лице могат да получат цялостна и конкретна информация за това какви доказателства са събрани от разследващите.

Този момент е важен, защото дава шанс и на обвиняем, и на пострадал да посочат пропуски и грешки, които да бъдат поправени преди делото да отиде в съда или да получи друга съдба, от която някой от субектите на процеса може да остане недоволен.

Съгласно тази директива заподозрените (каквато фигура няма в НПК и е една от причините за наказателни процедури срещу България) и обвиняемите лица имат право да се запознаят с всички материали по разследването най-късно с внасянето на обвинителния акт в съда. Т.е. не може едва в деловодството на съда подсъдимият да се запознава в какво всъщност е обвинен и срещу какво има да се защитава.

Заподозреният/обвиняемият трябва да може да оспори някои от доказателствата, да може да поиска събирането на нови или да посочи пропуск на разследващите. Очевидно в съда вече е късно за това. Европейската конвенция за правата на човека изисква обвиняемият да бъде запознат в пълнота и детайл с обвинението достатъчно време преди съдебната фаза с цел организиране на защитата. В решението по делото Борисова срещу България (жалба № 56891/00, §§ 43 - 45) ЕСПЧ намира нарушение на чл. 6., § 1 от Конвенцията, защото жалбоподателката не е била информирана за повдигнатото й обвинение и в няколкото часа преди съдебното заседание не е имала време да ангажира адвокат.

С предложеното би се нарушило и правото на пострадалия да участва в производството като подпомага с бележките, исканията и възраженията си разкриването на обективната истина и евентуално правилното ангажиране на наказателната отговорност на извършителя. Пострадалият има съществен интерес в това да подпомогне наказателното производство, доколкото само в неговите рамки той би се ползвал от мерките за защита на пострадалия. В тази точка Сарафов се позовава на "международни и европейски стандарти", както и на "цялата практика на Европейския съд по правата на човека", които не изисквали предявяване на разследването, но без конкретно позоваване е трудно да се проследи мисълта му. Сарафов също така съзира в сега действащия НПК възможност за "автоматично" третиране на лице като пострадал, а това спъвало внасянето на обвинителен акт.

Това не съответства на чл. 75, ал. 3 от НПК, съгласно който лице може да се ползва от правата си на пострадал само, ако е изрично е поискало това, оставило е адрес в страната или е дало възможност за електронно призоваване.

Според Сарафов възможността за осъждане на лице в негово отсъствие трябвало да бъде повече използвана, а негативният ефект от затваряне на специализираните прокуратура и съд още се усещал и разследванията се бавели.

Тези два момента едва ли се нуждаят от детайлен анализ, но съпоставени с целия дух на концепцията не бива да се пренебрегват.

Деянията да се делят на простъпки и престъпления по принцип е нелоша идея и както самият Сарафов казва, тя е лансирана от проф. Борис Велчев по времето на неговия мандат. Проблемът тук е в мащабността на начинанието, което означава дълбоко преосмисляне на административните нарушения и наказания и на престъпленията и въвеждане на 3 категории закононарушения - нарушения, простъпки и престъпления със съответните им наказания.