- За хора като мен със слабо зрение началото не е светлината, а гласът. Гласът говори много и задава контекста на срещата.

След гласа той се фокусира върху други детайли. Например, стъпките - дали са с токчета, дали са тежки или приближават някак безшумно. Парфюмът, който усеща, допирът на ръката при ръкостискане. Пиер Вилей, един от големите психолози, който изследва незрящите хора в началото на 20 в., пише за това колко много говори за човека неговата ръка. Има ръце, казва той, топли като африканско слънце и други - ледени като северния вятър. И то е така.

Тук ще отбележа обаче, че всяка подобна среща е интензивна обмяна на впечатления и за двете страни. За виждащия човек общуването с незрящия преминава през две основни фази. Първата е доминирана изцяло от въздействието на увреждането. Здравият човек се стряска и се обърква, когато се изправи пред напълно сляп човек или такъв със слабо зрение. В тези първи минути той не знае как да подходи. Едва след като започне разговор и незрящият се представи като нормален, адекватен човек, впечатленията му започват да се формират на базата на личността, а не на физическото увреждане. Така че ние подготвяме незрящите деца още в училище да знаят, че при общуване с непознат в началото винаги ще има стъписване. И им казваме, че това е нормално, те трябва да го приемат спокойно и да не се панират или впрягат прекалено.

Защото, вижте, зрително затруднените хора са малцинство сред малцинството. Те са малцинство дори сред хората с увреждания. Ние не можем да научим 7 милиона българи как да се държат със 17 000 незрящи в България. В най-добрия случай можем да обучим специалистите - лекари, социални работници, учители. Поне тях. Защото и сега като отида при лекар с придружител, лекарят говори на придружителя, а не на мен. А това е нелепо.

- Руският психолог Виготски пише: "Някой ден и слепотата, и глухотата, и слабоумието ще изчезнат. Но преди да ги победи медицински и биологически, човечеството ще ги победи социално и педагогически". С други думи - обществото ще ги победи със силата на социалната солидарност.

Именно грижата един за друг е най-силното ни оръжие, тъй като, повярвайте ми, никой не може истински да се примири с увреждането си. Никой. Може да се адаптира към него, но не и да се примири. А то се налага да се адаптира, защото по-мъчителна от слепотата е единствено неспособността да живееш с нея.

Аз лично съм благодарен на съдбата, че имах възможността да се развивам адекватно с подкрепата на моите родители и някои мои учители, а също и че имах малко късмет.

Понеже нас в специалното училище ни подготвяха основно за работа в специалните предприятия. А по онова време те се занимаваха главно с плетене на дамаджани. Не го исках това. Не виждах така живота си на сляп човек.

И започнах от малък да свиря. Това бе моето непокорство, моето дръзновение, ако щете.

- Не се сещам за такъв човек или нещо конкретно. Дори и невидим, светът е толкова многообразен. То е все едно да попитате един зрящ човек кой точно от ултравиолетовите лъчи би искал да види. Ами, и той като мен не би имал предпочитания.

Е, бих желал да разбирам повече от кино и от изобразително изкуство, но няма как да се случи. Визуалните жанрове са проблем за хората с увредено зрение. Обаче това, че те са недостъпни за нас, не ни освобождава от необходимостта да знаем за тях. Да знаем, например, коя е Алисия Алонсо. Какво е дал на човечеството Чарли Чаплин? Защо при определен художествен стил дърветата са сини, а водата - червена? Това не е снобизъм. То е неделима част от общата ни култура.

- Един от големите проблеми за зрително затруднените хора е невербалното общуване. Ние не виждаме дали събеседникът ни се усмихва или не, дали повдига леко вежди или върти очи. Не виждаме израза на лицето му, присвиването на устните. Не виждаме мимиката и жестовете, а те говорят толкова много. Зрящият човек се ориентира за секунди дали е възприет добре от околните, а ние често нямаме никаква идея.

- Виждащият човек не си дава сметка за нещо фундаментално - незрящите са като всички останали. Дори във Франция списанието за родители на слепи деца се казва "Comme les autres" - като другите.

Зрящите понякога вярват в разни митове. Например, битува мнението, че при слепите хора слухът е по-развит. Не е вярно. Анатомията на човешкото ухо е една и съща. Слепите не чуват по-добре от виждащите. Те просто са по-добри слушатели. Глухите не виждат по-добре от чуващите, но стават по-наблюдателни.

Зрително затруднените обичат музиката не, защото са по-музикални, а защото тя е по-достъпна за тях.

Световноизвестната американска писателка и гражданска активистка Хелън Келър казва, че слепотата отделя хората от нещата, а глухотата отделя хората от хората. Тази гениална жена успява да компенсира своята глухота и слепота и става първият човек с подобни увреждания, който получава докторска степен в хуманитарните науки. С цената на ум, талант и непомерни усилия.

Защото зрението, шеговито казано, разглезва. Например, и най-добрият Брайлов читател не може да се сравнява с човека с нормално зрение, който не чете непременно ред по ред. Той се ориентира бързо в цялата страница - може да скача от абзац на абзац, да се спира само на заглавията или на подчертаното. Хората със затруднено виждане не можем да "скролваме" по текста.

В осмислянето обаче няма разлика. Науката доказва, че учебните постижения на зрително затруднените са еднакви с тези на останалите. Отличникът си е отличник, калпазанинът - калпазанин. Дали вижда или не вижда, същото е.

- Като оставим настрана анатомията, физиологията и задължението на мъжа да бъде кавалер, мисля, че мъжественост означава най-вече поемане на отговорност. Напоследък наблюдавам мъже, на които това мъжко качество им липсва. Защо създаваш семейство, когато не можеш и не си за това? Защо създаваш деца, когато не се грижиш за тях? Защо се хвърляш в политиката, като не можеш да предложиш никакво решение и да решиш никакъв проблем? Безотговорността срива всичко според мен. Вижте докъде сме я докарали.

Все други са ни виновни, други трябва да ни оправят. Ако не държавата, то по-богатите страни и ЕС. Е, няма да ни оправи ЕС. Ние сами трябва да се оправяме в този живот. Така както го прави слепият човек на улицата, почуквайки с белия бастун, докато върви крачка по крачка напред.

- Възхищавам се на жената майка, която създава живота. Трогва ме женската милостивост към по-слабия, към животните. Възхищавам се и от жената - учител и възпитател. Ами очарованието? За къде без него? Ние библейски сме създадени така, че не можем един без друг. Мъжът и жената се допълват взаимно.

Но ако трябва да спомена конкретни имена, ще се затрудня - твърде много са. Вече споменах писателката Хелън Келър, но да не забравя и нейната учителка Ан Съливан, която отраства в социален дом за безпризорни момичета, мнозинството от които са били проститутки, и се издига до почетен доктор на много университети в света.

В музиката винаги съм се възхищавал на Ела Фицджералд - най-знатната дама на джаза и ненадминат майстор на вокалната импровизация. Възхищавам се от пианистките Тамара Янкова и Милена Моллова. Възхищавам се и от българските гимнастички, макар че художествената гимнастика е изкуство, недостъпно за мен. Те сътвориха истинско чудо за България.

И вижте какъв парадокс - България днес изобилства от таланти, а е така бедна на авторитети.

- Отдавна се отказах от надеждата, че зрението ми може да се възстанови. Вярвам в медицината, тя се развива, но в момента всичките ми надежди са свързани с информационните технологии, дигитализацията и изкуствения интелект. Ето този телефон може да ми прочете на глас всеки подаден текст. Допреди пет години това бе невъзможно.

Миналата седмица се върнах от конференция в Индия, където си купих една Брайлова клавиатура. Чрез блутут с нея сега мога да командвам 6 електронни устройства - компютри, таблети, телефони. Защото за зрително затруднения човек дори елементарното ползване на телефон със сензорен екран (touchscreen) e сложна работа.

Същата американска фирма вече произвежда и електронно Брайлово устройство, което всъщност е компютър за слепи. Мога да ви го покажа. Той, за разлика от Брайловата машина, е почти безшумен и може да се ползва от зрително затруднени деца при обучението им в обикновени и специализирани училища.

Тези устройства ще отменят Брайловите томове и дебелите книги. Четенето ще стане много по-лесно, светът ще бъде далеч по-достъпен.

- По много неща. Слуховата картина е различна, ароматите са различни. Като тръгнеш по една индийска улица на всеки 20-30 метра ароматът се променя. Парфюмът преминава в мирис на къри, мирис на тоалетна, мирис на пресни манджи, които се готвят на улицата. Това у нас го няма.

Освен това въздухът по кожата, изпаренията, прахолякът, горещината. Невъобразимият шум наоколо, суматохата, клаксоните, от които човек направо оглушава. Дори птиците пеят на някакъв друг език, не като нашите птици.

Имам нужда да чувствам диханието на нашата земя, да усещам уханието на нашите треви, да чувам песните на моята майка. Тя пееше много красиви песни от нашия край, от северна България. Вижте само как бавно и протяжно се разстила жътварската картина:

Аз като чуя акапелно пеене на ансамбъл "Филип Кутев" и ми се навлажняват очите. Всяка събота и неделя най-редовно слушам предаването с българска народна музика по програма "Хоризонт". Два часа ги слушам, нищо че съм джазмен.

- Естествено, че да умра. Аз съм християнин и не вярвам в прераждането. То не е присъщо на православието.

Но аз съм православен и за мен моята религия е най-толерантната от всички. Тя не ме задължава да ходя редовно на църква. При нея няма фанатизъм. Тя ме кара да се чувствам свободен в своя избор. Уточнявам, че говоря за вярата, а не за църквата, която е нещо производно, вторично. Църквата има тежки грехове и някой ден всички нейни грешници ще си получат заслуженото.

- Всеки човек се страхува, но при мен наблюдавам нещо особено. Сега съм на 79 години и с напредъка на възрастта страхът от смъртта започна да намалява. Не изчезва, но намалява. Не знам защо. Може би човек помъдрява и разбира, че смъртта е една върховна справедливост. Единствено пред нейната неумолимост всички човеци сме равни. А милостта й е в това, че крие мястото и часа си на пристигане. Точно това неведение, в което ни държи, ни помага да живеем пълноценно живота си до самия му край, докато Бог ни повика.

- Бах! Любимият ми композитор. Сред музикантите има такава шега - Бах е първият джазмен, а Моцарт е първият рокаджия. Защото всичко, което е написал Бах, може да се суингира. Всичко негово може да се превърне в джаз. А пък музиката на Моцарт е великолепната прабаба на рок и поп музиката.

Разбира се, това е закачка, но като при всяка шега, в нея има и доза истина.

- На себе си бих пожелал да съм здрав, за да продължа да се трудя за каузата, на която съм се посветил - обучението на зрително затруднени деца.