Страдаме от синдрома на заучената безпомощност: проф. Владимир Радулов отговаря на Макс Фриш

|
Макс Фриш (1911 - 1991) има необикновена творческа съдба - през годините работи като архитект, журналист, драматург и автор на критически студии. Като част от своите "Дневници" (1966 - 1971) Фриш публикува поредица въпроси, групирани в няколко части. Всяка от тях полемизира определена тема - човешкия род, брака, надеждата, хумора, парите, приятелството, родината, собствеността и смъртта. Настоящото интервю е 39-то от поредицата разговори по "Въпросника" на Фриш.
Проф. д-р Владимир Радулов (р. 1945 г.) е преподавател и водещ изследовател в областта на педагогиката, психологията и рехабилитацията на хора със зрителни увреждания. Учредител и почетен председател на Българската асоциация за обучение на зрително затруднени деца, автор на учебни програми, учебници и помагала. През 2018 г. е удостоен със синя лента, почетният знак на СУ "Св. Климент Охридски". През ноември т.г. е награден от Международния съвет за образование на зрително затруднените за своя изключителен принос в създаването на равни възможности за обучение на децата и младежите с нарушено зрение в Европа и България.
Всички, които обичат джаза, свързват името му с едночасовото предаване "Джаз студио" по програма "Хоризонт" на БНР, което той води в продължение на 38 години. Българската музикална публика го познава и като джаз изпълнител на пиано. Срещам проф. Радулов в удобството на неговия дом.
Преди да започна с Въпросника на Фриш, позволете един въвеждащ въпрос. Знаете поговорката, че по дрехите посрещат, а по ума - изпращат. Ние сега с вас се срещаме за първи път. Вие обаче не ме виждате. По какво един зрително затруднен човек "посреща" непознатия пред него?
- За хора като мен със слабо зрение началото не е светлината, а гласът. Гласът говори много и задава контекста на срещата.
Можете да ми кажете "Добър ден" по толкова различни начини - дружелюбно, троснато, безлично, учтиво. Можете да го изречете с различна интонация, сила и височина на гласа, с различен тембър. Тези звукови характеристики са силно впечатляващи за човека с увредено зрение. |
След гласа той се фокусира върху други детайли. Например, стъпките - дали са с токчета, дали са тежки или приближават някак безшумно. Парфюмът, който усеща, допирът на ръката при ръкостискане. Пиер Вилей, един от големите психолози, който изследва незрящите хора в началото на 20 в., пише за това колко много говори за човека неговата ръка. Има ръце, казва той, топли като африканско слънце и други - ледени като северния вятър. И то е така.
Тук ще отбележа обаче, че всяка подобна среща е интензивна обмяна на впечатления и за двете страни. За виждащия човек общуването с незрящия преминава през две основни фази. Първата е доминирана изцяло от въздействието на увреждането. Здравият човек се стряска и се обърква, когато се изправи пред напълно сляп човек или такъв със слабо зрение. В тези първи минути той не знае как да подходи. Едва след като започне разговор и незрящият се представи като нормален, адекватен човек, впечатленията му започват да се формират на базата на личността, а не на физическото увреждане. Така че ние подготвяме незрящите деца още в училище да знаят, че при общуване с непознат в началото винаги ще има стъписване. И им казваме, че това е нормално, те трябва да го приемат спокойно и да не се панират или впрягат прекалено.
Защото, вижте, зрително затруднените хора са малцинство сред малцинството. Те са малцинство дори сред хората с увреждания. Ние не можем да научим 7 милиона българи как да се държат със 17 000 незрящи в България. В най-добрия случай можем да обучим специалистите - лекари, социални работници, учители. Поне тях. Защото и сега като отида при лекар с придружител, лекарят говори на придружителя, а не на мен. А това е нелепо.

"Бягайте от проказата, но прегърнете прокажения" – проф. Георги Фотев отговаря на Макс Фриш
За какво тогава сте благодарен на съдбата? - пита Фриш. За какво благодари на късмета си човек, който по общото разбиране е изтеглил късата клечка?
- Руският психолог Виготски пише: "Някой ден и слепотата, и глухотата, и слабоумието ще изчезнат. Но преди да ги победи медицински и биологически, човечеството ще ги победи социално и педагогически". С други думи - обществото ще ги победи със силата на социалната солидарност.
Именно грижата един за друг е най-силното ни оръжие, тъй като, повярвайте ми, никой не може истински да се примири с увреждането си. Никой. Може да се адаптира към него, но не и да се примири. А то се налага да се адаптира, защото по-мъчителна от слепотата е единствено неспособността да живееш с нея.
Аз лично съм благодарен на съдбата, че имах възможността да се развивам адекватно с подкрепата на моите родители и някои мои учители, а също и че имах малко късмет.
Рей Чарлз казва, че е станал Рей Чарлз, защото не е искал да прави метли. Аз мога да кажа, че съм човекът, който днес седи срещу вас, защото не исках да плета дамаджани.
Понеже нас в специалното училище ни подготвяха основно за работа в специалните предприятия. А по онова време те се занимаваха главно с плетене на дамаджани. Не го исках това. Не виждах така живота си на сляп човек.
И започнах от малък да свиря. Това бе моето непокорство, моето дръзновение, ако щете.
Защото знаете ли кой е най-големият проблем на хората с увреждания, всякакви увреждания? Това са ниските очаквания на обществото към тях. Това е най-голямата бариера. Всичко друго се преодолява по-лесно.
Кой човек или какво бихте искали да можехте да видите?
- Не се сещам за такъв човек или нещо конкретно. Дори и невидим, светът е толкова многообразен. То е все едно да попитате един зрящ човек кой точно от ултравиолетовите лъчи би искал да види. Ами, и той като мен не би имал предпочитания.
Е, бих желал да разбирам повече от кино и от изобразително изкуство, но няма как да се случи. Визуалните жанрове са проблем за хората с увредено зрение. Обаче това, че те са недостъпни за нас, не ни освобождава от необходимостта да знаем за тях. Да знаем, например, коя е Алисия Алонсо. Какво е дал на човечеството Чарли Чаплин? Защо при определен художествен стил дърветата са сини, а водата - червена? Това не е снобизъм. То е неделима част от общата ни култура.

"Психоанализата е наука за свободата": Акад. Лъчезар Трайков отговаря на Макс Фриш
Нека да задам тогава обратния въпрос. "Какво виждам, и какво не, е въпрос на такт"- пише Фриш. Кое е това, което не бихте искали да видите?
- Един от големите проблеми за зрително затруднените хора е невербалното общуване. Ние не виждаме дали събеседникът ни се усмихва или не, дали повдига леко вежди или върти очи. Не виждаме израза на лицето му, присвиването на устните. Не виждаме мимиката и жестовете, а те говорят толкова много. Зрящият човек се ориентира за секунди дали е възприет добре от околните, а ние често нямаме никаква идея.
Не бих искал да видя нечие безмълвно пренебрежително отношение към мен. |
Кое, от своя страна, убягва от погледа на нас, зрящите, когато става дума за зрително затруднени хора?
- Виждащият човек не си дава сметка за нещо фундаментално - незрящите са като всички останали. Дори във Франция списанието за родители на слепи деца се казва "Comme les autres" - като другите.
Най-важното, което искаме да внушим на родителите на зрително затруднени деца, e, че тяхното дете е като другите. То има същите потребности - да бъде обичано, да играе, макар и по друг начин, да учи, макар и по различен начин, да бъде самостоятелно, макар и в рамките на неговите възможности. |
Зрящите понякога вярват в разни митове. Например, битува мнението, че при слепите хора слухът е по-развит. Не е вярно. Анатомията на човешкото ухо е една и съща. Слепите не чуват по-добре от виждащите. Те просто са по-добри слушатели. Глухите не виждат по-добре от чуващите, но стават по-наблюдателни.
Зрително затруднените обичат музиката не, защото са по-музикални, а защото тя е по-достъпна за тях.
Световноизвестната американска писателка и гражданска активистка Хелън Келър казва, че слепотата отделя хората от нещата, а глухотата отделя хората от хората. Тази гениална жена успява да компенсира своята глухота и слепота и става първият човек с подобни увреждания, който получава докторска степен в хуманитарните науки. С цената на ум, талант и непомерни усилия.
Защото зрението, шеговито казано, разглезва. Например, и най-добрият Брайлов читател не може да се сравнява с човека с нормално зрение, който не чете непременно ред по ред. Той се ориентира бързо в цялата страница - може да скача от абзац на абзац, да се спира само на заглавията или на подчертаното. Хората със затруднено виждане не можем да "скролваме" по текста.
В осмислянето обаче няма разлика. Науката доказва, че учебните постижения на зрително затруднените са еднакви с тези на останалите. Отличникът си е отличник, калпазанинът - калпазанин. Дали вижда или не вижда, същото е.
Какво наричате мъжественост?
- Като оставим настрана анатомията, физиологията и задължението на мъжа да бъде кавалер, мисля, че мъжественост означава най-вече поемане на отговорност. Напоследък наблюдавам мъже, на които това мъжко качество им липсва. Защо създаваш семейство, когато не можеш и не си за това? Защо създаваш деца, когато не се грижиш за тях? Защо се хвърляш в политиката, като не можеш да предложиш никакво решение и да решиш никакъв проблем? Безотговорността срива всичко според мен. Вижте докъде сме я докарали.
Обществото ни има не само ниска здравна култура. То има и ниска политическа и гражданска култура. Общество ни боледува хронично от синдрома на заучената безпомощност.
Все други са ни виновни, други трябва да ни оправят. Ако не държавата, то по-богатите страни и ЕС. Е, няма да ни оправи ЕС. Ние сами трябва да се оправяме в този живот. Така както го прави слепият човек на улицата, почуквайки с белия бастун, докато върви крачка по крачка напред.
Белият бастун е символ на независимост и самостоятелност. От неговия притежател трябва да се учим. От него и, както е казал още Софроний Врачански, от "еуропиените". |
За какво се възхищавате на жените?
- Възхищавам се на жената майка, която създава живота. Трогва ме женската милостивост към по-слабия, към животните. Възхищавам се и от жената - учител и възпитател. Ами очарованието? За къде без него? Ние библейски сме създадени така, че не можем един без друг. Мъжът и жената се допълват взаимно.
Но ако трябва да спомена конкретни имена, ще се затрудня - твърде много са. Вече споменах писателката Хелън Келър, но да не забравя и нейната учителка Ан Съливан, която отраства в социален дом за безпризорни момичета, мнозинството от които са били проститутки, и се издига до почетен доктор на много университети в света.
В музиката винаги съм се възхищавал на Ела Фицджералд - най-знатната дама на джаза и ненадминат майстор на вокалната импровизация. Възхищавам се от пианистките Тамара Янкова и Милена Моллова. Възхищавам се и от българските гимнастички, макар че художествената гимнастика е изкуство, недостъпно за мен. Те сътвориха истинско чудо за България.
И вижте какъв парадокс - България днес изобилства от таланти, а е така бедна на авторитети.
От коя надежда се отказахте вече?
- Отдавна се отказах от надеждата, че зрението ми може да се възстанови. Вярвам в медицината, тя се развива, но в момента всичките ми надежди са свързани с информационните технологии, дигитализацията и изкуствения интелект. Ето този телефон може да ми прочете на глас всеки подаден текст. Допреди пет години това бе невъзможно.
Миналата седмица се върнах от конференция в Индия, където си купих една Брайлова клавиатура. Чрез блутут с нея сега мога да командвам 6 електронни устройства - компютри, таблети, телефони. Защото за зрително затруднения човек дори елементарното ползване на телефон със сензорен екран (touchscreen) e сложна работа.
Същата американска фирма вече произвежда и електронно Брайлово устройство, което всъщност е компютър за слепи. Мога да ви го покажа. Той, за разлика от Брайловата машина, е почти безшумен и може да се ползва от зрително затруднени деца при обучението им в обикновени и специализирани училища.
Много се радвам, че успях да убедя представителите на фирмата да направят и българска версия, която да работи с български Брайл. |
Тези устройства ще отменят Брайловите томове и дебелите книги. Четенето ще стане много по-лесно, светът ще бъде далеч по-достъпен.
Връщате се от Индия. По какво разбирате, че сте в чужда страна, ако оставим настрана звученето на езика?
- По много неща. Слуховата картина е различна, ароматите са различни. Като тръгнеш по една индийска улица на всеки 20-30 метра ароматът се променя. Парфюмът преминава в мирис на къри, мирис на тоалетна, мирис на пресни манджи, които се готвят на улицата. Това у нас го няма.
Освен това въздухът по кожата, изпаренията, прахолякът, горещината. Невъобразимият шум наоколо, суматохата, клаксоните, от които човек направо оглушава. Дори птиците пеят на някакъв друг език, не като нашите птици.
В Индия разбрах колко много се нуждая от родината си. |
Имам нужда да чувствам диханието на нашата земя, да усещам уханието на нашите треви, да чувам песните на моята майка. Тя пееше много красиви песни от нашия край, от северна България. Вижте само как бавно и протяжно се разстила жътварската картина:
Карай, моме, карай да изкараме,
че накрая има сянка дебела,
че накрая има вода студена,
че накрая чака черното арапче.
Аз като чуя акапелно пеене на ансамбъл "Филип Кутев" и ми се навлажняват очите. Всяка събота и неделя най-редовно слушам предаването с българска народна музика по програма "Хоризонт". Два часа ги слушам, нищо че съм джазмен.
"Идва време не просто да се мисли за смъртта, но и да се говори за нея. Нито много тържествено, нито прекалено шеговито. И не за смъртта изобщо, а за собствената смърт" - пише Фриш и пита: Ако можехте да избирате, какво бихте предпочели - да умрете или да продължите да живеете като здраво животно?
- Естествено, че да умра. Аз съм християнин и не вярвам в прераждането. То не е присъщо на православието.
Давам си сметка, че в главата на българина е една религиозна салата. Той взима оттук оттам по нещо, кръсти се в църква, връзва червени конци и сини мъниста против уроки, следи зодиите, пази се от ретроградния Меркурий и може би хвърля по едно око на предишните си животи.
Но аз съм православен и за мен моята религия е най-толерантната от всички. Тя не ме задължава да ходя редовно на църква. При нея няма фанатизъм. Тя ме кара да се чувствам свободен в своя избор. Уточнявам, че говоря за вярата, а не за църквата, която е нещо производно, вторично. Църквата има тежки грехове и някой ден всички нейни грешници ще си получат заслуженото.

"Ако Путин не бъде спрян, светът ще се крепи на глинени крака": проф. Тодор Тагарев отговаря на Макс Фриш
Страхувате ли се от смъртта?
- Всеки човек се страхува, но при мен наблюдавам нещо особено. Сега съм на 79 години и с напредъка на възрастта страхът от смъртта започна да намалява. Не изчезва, но намалява. Не знам защо. Може би човек помъдрява и разбира, че смъртта е една върховна справедливост. Единствено пред нейната неумолимост всички човеци сме равни. А милостта й е в това, че крие мястото и часа си на пристигане. Точно това неведение, в което ни държи, ни помага да живеем пълноценно живота си до самия му край, докато Бог ни повика.
Това е краят на нашия разговор. Така се случи, че не говорихме много за джаз. Кое музикално изпълнение ще си пуснете при първа възможност?
- Бах! Любимият ми композитор. Сред музикантите има такава шега - Бах е първият джазмен, а Моцарт е първият рокаджия. Защото всичко, което е написал Бах, може да се суингира. Всичко негово може да се превърне в джаз. А пък музиката на Моцарт е великолепната прабаба на рок и поп музиката.
Разбира се, това е закачка, но като при всяка шега, в нея има и доза истина.
Какво бихте искали да ви се случи на вас лично, на България и на света през новата 2025 година?
- На себе си бих пожелал да съм здрав, за да продължа да се трудя за каузата, на която съм се посветил - обучението на зрително затруднени деца.
На България желая да възвърне своята държавност и да укрепи мястото си в ЕС. А за доброто на света бих искал великите сили най-после да осъзнаят своята отговорност пред историята и човечеството. |