- Само по този начин едва ли ще се реши. Необходимо е обаче да има граници. Всъщност проблемът на юношите е, че непрекъснато тестват граници. Те са много импулсивни и реагират веднага под влияние на емоциите си. Това е присъщото за тази възраст, че нямат психическо и ментално пространство да преработят по някакъв начин - чрез думи или с други методи, емоциите си. Те са импулсивни, съответно имат нужда от подкрепа и заради това се събират в групи, в банди.

Някакъв вид граници, които липсват в семейството или в училището, е хубаво да има. Няма спор, че трябва да има ред. Дори малка фрустрация, ако някой им направи забележка, ги провокира да опитат да пометат всички граници. Защото вярват, че морето е до колене и всичко им е позволено.

Юношите са двигателите на света. Само че в нашата действителност, във време на хаос, юношите имат нужда от кауза, за да насочат тази своя енергия и тази жажда за смисъл. И понякога я намират в такива разрушителни, деструктивни занимания, включително групирайки се срещу някой - бежанци, хора с различна полова идентичност и др.

- Всички юноши са импулсивни, но не всички са склонни към насилие. Те са на настроения - могат да се ядосат, да викнат, родителите много добре познават тяхната природа. Но децата, които действително са склонни към насилие, всъщност по този начин отиграват части от самите тях, които са непоносими. Реагират на нещо, което не понасят в самите тях.

Това е механизмът, който носи временно облекчение, защото детето се отървава от това ужасно състояние, като кара някой друг да се чувства така. Разбира се, това не решава проблема.

- Винаги се крие в семейната среда. Родителят може да е насилник, може и да неглижира, да наранява детето по много различни начини. Често децата, които са склонни към насилие или агресират на обществено място, не го правят вкъщи, защото вкъщи се страхуват. Нормалните юноши, използвам думата "нормален" в статистическия смисъл, всъщност си "показват рогата" именно у дома, защото там е сигурната среда, където могат да бъдат удържани, разбрани, понесени.

Само че ако семейството не изпълнява тази функция, а напротив - смазва детето, неглижира го и не му позволява по никакъв начин да прояви характера си, то прави това навън. В този ред на мисли обществото трябва да отговори по различни начини. Границите са един от тях. Гражданите също могат да реагират на такива агресивни прояви от деца, дори е задължително, но смятам, че е крайно необходимо да има нов закон за детско правосъдие и проблемът да се адресира в неговата същност. Тези деца имат нужда от ясни граници, някой да ги удържа, да се работи с тях. В момента действат социалистически разпоредби, променяни, но по неадекватен начин. "Всеки сам си преценЯ" дали да ги задържа, дали да ги пуска, колко, как. Ето това е част от проблема - тази несигурност, липсата на ясни правила. А не децата да си създават собствени, да се събират в една агресивна група и да вилнеят.

- На страх. Заради това децата са в такова състояние, всички са вдигнали ръце от тях.

Юношеството е втори шанс човек да поправи травматични си бебешки преживявания. Затова юношите са вбебечосани личности в тяло на възрастен, заради това са толкова страшни. Едно двегодишно дете, което прави тантруми (състояние на внезапно избухване - бел. авт.), блъска с юмруци и рита по земята, не представлява заплаха. Обаче ако нещо такова се получи със 17-годишен, което е по същество същото - нахвърлят се да бият, това е страшното.

От терапевтична гледна точка децата се променят и оздравяват много по-бързо точно в този период на бурно развитие. Всяка една промяна в положителен и отрицателен аспект е по-лесна, така че адресирането на проблема навреме е от съществено значение те да преодолеят травматичното събитие, без това да окаже трайно влияние върху живота им.

- Не са работещ механизъм. Това е част от проблема. Остарели са, никой не смее да направи реформа, включително и финансова. Няма воля изобщо в българското общество да се адресира проблемът с насилието. Например домашното насилие, което всъщност е зародишът на много от проблемите ни - икономически, социални, политически. Взимат се фалшиви мерки. Има Координационен механизъм за помощ и подкрепа, който една година не е гласуван в Министерския съвет. Според вас защо? Не само че не е приоритет, той е бойкотиран.

Хората се съпротивляват да сложат окови на агресивната част от тях, която смята, че всичко им е позволено и могат всичко. Това е всъщност големият проблем на порастването - човек да приеме ограниченията. Децата са просто един симптом на нашето общество.

- Дори тези, които упражняват насилие, са били жертва, просто са се справили по различен начин с травмата. Ние управляваме една много важна услуга за София и това е специализиран консултативен център за застъпничество за деца, преживели насилие, и техните родители, който е финансиран от държавния бюджет. Това е държавно делегирана дейност и сме спечелили конкурс през общината.

Имаме синя стая, така че децата, въвлечени в правни действия и в престъпление, да могат да дадат показанията си в защитена среда само веднъж - пред съдия, прокурор, адвокатите на подсъдимите и т.н., за да се избегне ретравмирането.

- Към отдела за закрила на детето, които дават направление, така както личните лекари. В България това е уредено през Закона за социалните услуги - могат да вземат направление, включително и за нашия център, за обществена подкрепа и закрила. За тях консултацията ще бъде абсолютно безплатна, както и работата с детето да преодолее травмата. Ако се налага, предоставяме и социално застъпничество в училище или някъде другаде, включително юридически консултации.

- Бойните спортове учат децата да овладяват импулсите си и да канализират съревнователната си енергия в по-позитивна и контролирана сфера, какъвто е спортът. Всеки спорт може да бъде превенция и заради това толкова много се подкрепя от западното общество. Децата да спортуват, за да могат да вентилират трудните си емоции. Спортът е дисциплина, има ясни правила, треньорът е водачът. Децата, които са въвлечени активно в такава йерархическа структура с ясен водач възрастен човек, нямат този проблем с овладяването на агресивните импулси.

Проблемни са безпризорните, самоорганизирали се банди от деца. Всъщност се оказва, че най-големият проблем на юношите в момента, включително и след COVID-19, някакъв вид последствие, е депресията. Агресията е обратната страна на депресията. А тя е доста трудна за понасяне.

За съжаление, суицидните опити се увеличават в България и това го виждаме в нашата клинична работа. Много деца се самонараняват. Преди не беше така.

- Дължи се на кризата в семейството. Всички тези фактори са верни - забързаното време, стоенето пред телефоните, само че на първо място засягат родителите. Телефоните са функция на това, че са безплатните бавачки. Родителите нямат ментална енергия, сила, време, да говорят с децата си, а това е нещо, което трябва да се случва от малки. Юношеството не идва като гръм от ясно небе, въпреки че много родители така твърдят - че "някой им е подменил детето".

Това не е вярно. Да, юношеството е криза, но ако имаш истинска връзка с децата си, тя се овладява много по-лесно. Проблемът е, че семействата са неспособни да упражняват своята функция и тогава тези деца идват при нас. Във всеки един клас има по няколко деца, които репрезентират същия този проблем и създават такъв в училище. И какво се случва? Местят ги от училище на училище. Това не решава проблема, но това е мярката, която сме измислили като общество.

Необходими са общи усилия, включително и промяна на нагласите, за да може да се компенсира липсата на адекватно родителство. Ние трябва да го компенсираме. Неслучайно е приказката, че за отглеждане на едно дете е необходимо едно цяло село.