Снощи си дадох сметка, че един наш съвременен писател е понесъл значително количество болка и изолация. Това се е случило с автора Георги Господинов у нас, в процеса на популяризиране на последните му книги и изданията им на чужди езици. Да, успехът винаги има своята цена. Дори не непременно само успехът, а най-вече популярността.

Защото успехът е нещо субективно, относително - понякога човекът, когото наричаме успешен може да не се чувства такъв. Или да не е постигнал това, което е искал. Но тъй или иначе той има популярността, бива разпознат като успешен. И тъй, този успех идва с цената на самота. И така е винаги, нещо почти физическо е - с открадването на частици от теб, с фотони енергия, когато си под светлината и те снимат и разпространяват образа ти. Така действа това, което наричаме популярност или медийно внимание. Искрите енергия, отнета със снимките и видеозаписите, думите, когато пишат за твоите неща и дела, всяка буква, която някой изрича за тях, всичко лошо или добро - това всъщност пренася теб. Отнема се нещо от твоето "теб" и го пръсва в умовете и съзнанията на всички, които четат и слушат и научават.

Дори и без такъв метафизичен поглед, то е ясно, че популярността коства много. За успеха и популярността понякога дори не е необходим чак толкова много труд. Сякаш е въпрос на събиране на звездите в определена конфигурация. Но да оставим това сега. Казвам, че преди ден ми стана ясно, видях, попрочетох и се поинтересувах - и ми беше споделено, срещнах хора, които имат видимост към тези проблеми - как един успешен автор някак неизбежно страда от този свой успех. Въпросът сега не е за автора, не е за оценката на написаното от него. Въпросът е за средата и обкръжаващите, които могат да изолират, да вменяват, да възбуждат чувства, да причиняват негативни неща.

Не е нужно да харесвате този писател или книгите му, дори да не сте много компетентни в преценката си. Казвам - ако искате, не харесвайте. Но не съдете. И то не съдете не заради друго, а заради формулата "Не съдете, за да не бъдете съдени!". Не е нужно да харесвате, защото човек харесва произведенията на изкуството едновременно със сърцето, с ума си. Никой не може да внедри във вас едно харесващо сърце за нещо, което вашето сърце не харесва.

Никой не може да пренастрои ума ни, на всички нас читателите, за да започне да приема нещо, което не приема непременно за качествено, за добро или просто за любопитно за четене. Така че, аз не ви призовавам да харесвате книгите на Георги.

Не въздържам тук критическото четене, напротив - колкото повече добра критика има и колкото повече ерудирани читателски мнения, толкова повече ще печели литературното ни поле. Но аз казвам не съдете. Не казвам дори "не завиждайте" - или даже може би "да не завиждаме", защото за всеки от нас, който популяризира сред хората своите произведения и повече или по-малко се опитва да изгражда пътя си с литературен труд - за всекиго е напълно човешко да изпитва благородна или не толкова благородна завист.

Тази лека болка заради успеха или най-малкото заради популярността на друг, намиращ се в това поле. Където няма хора, там няма завист. Това чувство е човешко и може да бъде преодоляно лесно, ако не се разрасне в други неща. А патологичното разрастване идва, ако се опитаме да се оправдаем, да създадем закон за тази завист. Ако се захванем да ѝ търсим и да ѝ намираме нужните аргументи.

Ако не, просто въздъхваме с човешкото възклицание "Ей, щеше ми се и с моите произведения да беше се случвало това и това, да бъдат издавани и наградени", а започнем вече да казваме: "Тези произведения на този или онзи успешен, силно популярен човек трябва да бъдат осъдени, порицани. Защото неговата доминираща известност става вредна. Защото засенчва нещо по-добро, но не така популярно. Защото надали тези творби заслужават така шумна слава" и така нататък. Дори и някъде, някога в произведенията на една станала много популярна и призната от мнозина литература да има несъответствия между качество и прием, между вложено усилие и постигнат публичен ефект, дори тогава - НЕКА НЕ СМЕ НИЕ, които да изпреварваме с оценката. Преди оценката на времето, например.

Но дори и да сме достатъчно смели да оценяваме - добре, нека оценим, аргументирано. Но нека не произнасяме присъди, в които да поставяме едно произведение или един автор в изгнание или изолация, зад естетическата буферна зона на нашите вкусове. Да не отсъждаме кой принадлежи на литературното бъдеще и кой има само минало или най-много настояще. Говорим за живи хора, все пак. Литературата ни няма висока стойност, ако в нея и около нея (и заради нея) гине човешкото в човешките отношения. И пак казвам защо - поради този закон: "Не съдете, за да не бъдете съдени!".

Това, че културата ни има тази (не)способност да произведе, да изкласи, да изнесе навън само малко на брой неща - това не е проблем на тези "неща", а на тази култура. Защото може би превеждаме малко? Защото представяме малко пред света. Защото нямаме медиатори, лобита, чаровни посланици на нашата културна "Творба" по света - нали? И твърде ревниво пазим полето, което ни се отваря за личния ни авторски дрибъл.

Не го споделяме с готовност - не само с другия, но и с другото. И твърде малко създаваме контекст, в който да виреят разнообразието, полифоничността. Как така не е ясно, че няма едно литературно "нещо", няма "една" литература - освен в несвободните, принудени общества. А в това изкуство на словото съществуват слоеве и цветове, пластове и нива. Да се тъпчат едно друго, да се мачкат и душат, е форма на първобитна класова борба.

Знам по-лесни, много по-прости и недраматични професии, не по-малко честни, чрез които да се изхранва човек.

И коя всъщност е важната проява на българския талант и литературни умения - този въпрос има ли отговор, когато произнасяме присъда над нещо, което според нас не е такава важна проява? Не сме ли достатъчно интелигентни, за да разберем, че НЕ НИ Е ДАДЕНА пълната свобода, зрялост и неутралност, за да произнесем присъда. Само в оттеглянето от сектантското мислене и говорене може да се прояви така оскъдният сред българската интелигенция АРИСТОКРАТИЗЪМ.

Това щедро (мъдро, дори леко снизходително) разбиране, че има и трябва да има място и за ориенталски потропващия танц - но той трябва да си знае мястото, като част от културата, без да е неин венец. Има място и за популярната литература, която е достъпна за непретенциозния читател и дори му е любима, защото я разбира, защото тя води хората в скалите на техните душевни страсти, качва се до тяхното ниво на самоосъзнатост и словесна рефлексия; има място и за малко архетипните цикли, разказващи за грънчарското колело на живота, което произвежда адекватни, с проста достъпност словесни фигури и традиционна образност.

Има и постмодерна литература, която се опитва да говори и в крайна сметка успява да говори на езици, разпознаваеми за по-широка, постмодерна публика. Има ги тези наративи, които са толкова Естествени, че на моменти се разпадат до природни елементи, без задържаща фабула, фрагментирани като живота, от който се ползват и от които животът пък се ползва на свой ред. Има ги и самотните Вълци-единаци, които пробиват непроходен път в пълния мрак на неизвестността, в непознатите възможности на словесното изкуството, осветени само от техния бяс, от това "че не могат другояче", а само така, както им диктува авторското ДНК.

Има и съвсем други, трети и четвърти, и тъй насетне. Приемете това. Не осъждайте природния закон в света на литературата. Не му се подчинявайте, ако щете, но не губете енергия в това. Особено ако сте автори. Защото за всеки, който създава, ще бъде отсъдено - и за качеството на творенията му, и за стила му на присъствие в света на словото. Пак повтарям тези не мои думи: "Не съдете, за да не бъдете съдени".

Нека по-скоро да насочим вниманието си в очакване на това да има изненада. 2025? Това е Нова литературна година! Ако толкова не ви е харесала и тази, и онази книга на Георги Господинов (в което само по себе си няма нищо страшно, нито за автора, а още по-малко за всекиго друг), то вие казвайте "Добре, нека да видя следващата".

А защо да не очаквате още стихове като бутиковата арткнига "Виртуозът на живота" на Боян Манчев, но най-сетне публикувана не в микро тираж, с поименни, номерирани бройки, а като книга за всички и всеки (които и да са тези "всички", когато и да се появят). Би трябвало да се осмелим и да искаме от такъв (и други като него) автори да ни дават различни текстове, защото има кой да ги приеме.

Няма ли да има още "милост към езика" и от Боряна Кацарска? Вече изминаха 9 години от тънката като нож и точно така режеща смисъла нейна книга със стихове - не искаме ли още?

Да се питаме - няма ли да се появи нова доза от толкова фино настроената проза на Ангел Игов, тренирал стила си не само в кратка проза, но и като майстор-преводач, преди да публикува "Кротките" и "Фини прахови частици", от които още кашляме?

Да направим кръгом и да потърсим каквото и да ни е нужно в двата обемни тома на Георги Борисов, които още носят мириса на декемврийска печатница и зимно мастило... Това са "Моите истории (1973-2023)".

Стиховете-фрагменти-размисли на Георги Борисов са отлежавали ДЕСЕТИЛЕТИЯ, за да ги имаме днес. Заслужаваме ли толкова качествени два тома? Та в тях на места е казано сякаш всичко, докато на други места паузата премълчава нашето "нищо":

Да искаме виртуози, защото ги имаме. Те не винаги са сресани и приемливи, но приемането е проблем на приемащия. Завършвам с цитат от Боян Манчев: