"Царска България (1879-1946)" събира историята и биографиите на владетелския двор
Луксозно издание с над 650 снимки, повечето от които се публикуват за първи път, разкрива историята, структурата и биографиите на владетелския двор в годините на Третата българска държава. Книгата "Царска България (1879-1946)" на проф. Петър Стоянович и доц. Ивайло Шалафов е вече в книжарниците като издание на "Книгомания". Богатият илюстративен материал е предоставен от фонд "Цар Борис и царица Иоанна", Царски дворец "Врана", ДА "Архиви", stara-sofia.com. Включва богата колекция от литографии, картини, дневници, писма, снимки, гербове, ордени и др.
По думите на издателите това е първата и единствена книга - своеобразна енциклопедия на Третото българско царство, а родната историческа наука е обогатена с ново изследване в съвременната историография.
| "Царската тема у нас все по-отчетливо надживява тенденцията да бъде разглеждана като нещо табуизирано, елитарно и екстравагантно. Въпреки липсата на социални предпоставки в периода до 1944 г. тя запазва особения си характер както обществено, така и медийно. След Втората световна война "царското" е поставено под почти пълно запрещение, а научни изследвания и архивна работа в това направление остават привилегия предимно на лоялни на властта историци и литератори", отбелязват в увода авторите на "Царска България (1879-1946)". |
Информацията в книгата "Царска България (1879-1946)" е систематизирана в осем глави:
- Третото българско царство и владетелските дворове
- Владетелите на Третото българско царство
- Структура на придворния апарат и задължения на дворцовите служители
- Резиденции и домове на владетелското семейство
- Ордени, медали и отличия на Третото българско царство
- Специфика на облеклото (цивилна и военна свита, дворцови служители и прислуга)
- Българският владетелски двор според легитимацията на Готския алманах
- Списък, биографии и портрети на свита и служители по длъжност.
Проф. Петър Стоянович е роден през 1967 г. в София. Той е правнук на Иван Стоянович-Аджелето. Завършва Немската гимназия и Виенския университет с две специалности: "Обща история" и "Източна и Югоизточноевропейска история", доктор по философия на Виенския университет. Дипломат (1998-2001) и политик (2001-2010). Автор е на множество статии, на научния труд "Между Дунав и Нева. Княз Фердинанд през погледа на австро-унгарската дипломация 1894-1899 г.", както и на книгите "Известният непознат Иван Стоянович", "Пътят към София", "България от първо лице", "Фердинандеум", "Кухнята на баба и проклетото ѝ внуче", "Завоят на изток" и "Несвършващо време. Спомени".
Доц. д-р Ивайло Шалафов е роден през 1976 г. в София. Завършва специалност "Теология" в Богословския факултет на СУ "Св. Климент Охридски". В периода 2001-2013 г. е преподавател в Богословския факултет на СУ. Защитава докторска степен в областта на История на Българската православна църква с дисертацията "Княз Фердинанд I и Българската екзархия в периода 1887-1908 г.". Хабилитира се като редовен доцент по Църковна дипломация и протокол в СУ "Св. Климент Охридски" с монографичен труд "Йерархичност и порядък" (2013). Автор на пет монографични книги и десетки статии из областта на история на Българската царска династия, Третото българско царство, Катехетиката, Църковната дипломация и протокол. Пълномощник е на Царското семейство по предаване, проучване и атрибутиране на личния архив на Цар Фердинанд I на ДА "Архиви" при МС на Република България.
"Дневник" публикува цитати от "Царска България (1879-1946)", предоставени от "Книгомания.
Из "Царска България (1879-1946)" от Петър Стоянович и Ивайло Шалафов
Третото българско царство няма благороднически титли освен тези на царското семейство, но има всички останали белези на пълноценна монархия: дворцов живот, който не отстъпва по стил, традиции и ред на този на европейските монархии. Монархът има своята гражданска и военна свита, хофмаршал, който стои начело, канцлер на ордените, шамбелани, камерхери, флигел-адютанти, тайни секретари, лични съветници, камердинери, лейбмедици и пр. Княгините имат своите придворни дами и аташирани към особата си офицери.
През 1908 г. е създадена и Дворцовата гимназия - специфичен образователен институт, в който се обучават царските деца. С течение на годините владетелят учредява под личния си патронаж и с личните си средства редица културни, научни и музейни институции, които се наричат Царски и имат съответния специален статут - Царската зоологическа градина, Царските природонаучни институти, Царската ентомологична станция, Царската ботаническа градина и др.
[...] В България придворните длъжности се заемат основно от представители на офицерския корпус, който достойно замества липсата на столетна висша класа. И при четиримата владетели на Третото царство дворцовите служители основно са действащи или запасни офицери. В по-специфични области се назначават и граждански лица с необходимите знания - придворни лекари, архитекти, преподаватели, но дори и в тези случаи, се предпочитат лица, служили във войската, преподаватели от Военното на Н.В. училище и изобщо граждански специалисти с офицерски чин. Издигането на офицерството като доверено високопоставено съсловие е цел на владетелите ни.
Тази политика започва още при княз Александър I, продължена е с размах от цар Фердинанд и достига своя връх при цар Борис III. По този повод царица Иоанна споделя: "В Българския двор не съществуват благородници при двора, а ескортът на величествата е поверен на офицерите от свитата на владетеля". С типична канцеларска педантичност и последователност имената на служителите от българския двор са вписвани през годините на страниците на Готския алманах със съответната позиция, звание и длъжност. Граф Бурбулон пише: "В момента съм много зает с написването на бележка за България за Готския алманах. Знаеш какво е Готският алманах, нали, мила мамо? Това е политическият и дипломатическият указател на европейските дворове и правителства с родословните дървета на кралските и благородническите семейства".
***
По отношение на дворцовия живот епохата на Александър е несравнима с последващата. В егалитарна България се стоварват претенцията, вкусът, стилът и обемът на един истински наследник на Краля Слънце, което прави редица обстоятелства нелишени от комизъм и крайност, но задава нов дневен ред, който веднага изважда ориенталска България пред скоби. Скромният и добродушен Александър е наследен от многопластов, непредвидим и талантлив политически актьор, комуто не са чужди нито самоиронията, нито грандоманията, а амплитудите на характера му доказват защо до края на управлението си той е уважаван, но никога обичан.
***
За по-малко от две поколения - от края на XIX век до войните - България се изгражда като малка, но модерна и европейска държава във всички сфери на държавното развитие. Въпреки суровите договорни и икономически ограничения и в години на нарастващо социално противопоставяне тази посока ще бъде спазена и продължена и в периода между войните. В лицето на своите владетели - независимо от личностните им различия, за които споменахме - българското общество намира пример, съмишленик и водач в продължителната, но безалтернативна трансформация на България в държава - част от европейския културен и политически свят.
***
[...] Александър остава в народното съзнание като "героя от Сливница", Фердинанд - като бащата на "националните катастрофи", Борис - като "народния цар", Симеон - като "царя дете". Всяка от тези характеристики има своето основание - къде повече, къде по-малко, - но надали отговаря напълно на носителя си. Най-далеч този знак за тъждество е при цар Фердинанд, комуто и врагове, и поданици не прощават демонстрацията на превъзходство и покрай провала на шестте военни години зачеркват останалия четвърт век съзидание. Най-близо подобно прозвище е до характера и живота на цар Борис, при когото реалната емпатия към проблемите на страната и делника на граждани и селяни в пъти надхвърля умишлеността в изграждането на "народния" образ.
Дълбоко в първата половина на двадесет и първото столетие темата за царете и царското е на път да се превърне в делнична дори за вечно будния български дух и е възможно той да позволи спокойствието на историческия разказ да измести провинциалните страсти. От подозрение в задължителна политическа принадлежност тази ниша на миналото най-сетне трябва да премине към надпартийния прочит, в който виновността не е първостепенна цел на изследването. "Царското" най-сетне трябва да намери мястото си не извън скобите, а в изследването и тълкуванието - подобно на всеки друг феномен или период.
