Поне откакто сме във валутен борд, при всяка бюджетна процедура започва една и съща публична дискусия с едни и същи заклинания, а в последно време - и с едни и същи говорители, преследващи в крайна сметка една и съща цел. Тя е проста: да бъдат съкратени бюджетните разходи в полза на чуждите избиратели, за да остане повече за нашите избиратели. И бизнес лобита.

Да разгледаме клишетата по-подробно:

Това означава на практика съкращаване и преструктуриране на бюджетните разходи с цел намаляване или зануляване на дефицита. Тази политика у нас стана популярна, когато през 1997 г. България беше на ръба на втори държавен фалит в рамките на седем години, вследствие на неразумната политика на прекомерно и неефективно, дори глупаво харчене от правителството на Жан Виденов в условията на все още държавна икономика. МВФ ни спаси с условието да въведем паричен съвет.

Следващите години бяха мъчителни за истинска консолидация, включваща закриване на губещите и приватизация на жизнеспособните предприятия, преструктуриране на държавния дълг, съкращаване на надутите административни разходи и орязването на държавните помощи. Тази консервативна фискална политика бе подкрепена от благоприятния световен стопански цикъл в началото на века и перспективите за членство в НАТО и ЕС на България.

На практика, тогавашната политика на МВФ, която се базираше на доминиращата по това време монетарна теория на Чикагската школа, и Вашингтонският консенсус бяха приети като универсална икономическа рецепта от цяла плеяда млади икономисти чак до днес.

Само че световната икономическа криза от 2008 г уби универсалността на тази теория - във време на дълбока рецесия, наложила масирано държавно подпомагане на закъсалите структуроопределящи финансови гиганти - първо в САЩ, а след това и в Европа.

Отначало в САЩ, а след това по трудния начин и в Европа дойде времето на активната роля на централните банки и политиката им на количествени улеснения. Защото нямаше как да бъде повторена огромната грешка, довела до Голямата депресия през 1929 г - структуроопределящи банки да бъдат оставени да фалират.

Причината е проста - когато икономиката (бизнеси и домакинства) е под огромен стрес, свиването на държавните разходи и инвестиции не лекува, а задълбочава кризата. С други думи, фискалната политика трябва да играе антициклична роля. Впрочем страните в Европа, като Полша и Румъния, които приложиха политика на по-големи държавни разходи - между 5% и 10% дефицит/БВП - в годините след кризата отбелязаха най-високия растеж.

Не, тази отдавна належаща корекция на бюджета превърна България от африканска в европейска страна. Години наред наложената традиция от 1997 г на фискална дисциплина означаваше най-вече дисциплина в замразяването или лекото индексиране на пенсиите - които бяха нещо като ресто за уравняване на бюджетния баланс.

Така например през 2021 г, според Евростат България е била с втората най-ниска пенсия в Европа, само пред Албания. Докато средната пенсия у нас е била 226 евро, в Босна (!) е била 237 евро, в Сърбия 276 евро, в Черна Гора 291 евро, а в Румъния - 382 евро.

За сравнение, през същата година БВП/глава у нас е бил 60% от средния за ЕС, Босна - 33% (!), Сърбия - 45%, Черна Гора - 46%. Нещо повече - България е на първо място по доходно неравенство, и то не само в ЕС. У нас този коефициент - Джини - е бил 39, в Албания 29 (!), в Сърбия и Северна Македония - 33, в Румъния 34. И не е защото сме неразвити - първенец с най-малко неравенство е Словакия с коефициент от едва 24.

Звучи отчайващо, но страни като Буркина Фасо и Чад в Африка са с коефициент 37-38. Тези данни демонстрират, че е имало нещо дълбоко сбъркано в нашата доходна политика. И сега гледаме целия потоп от злостна критика срещу финансовия министър, който реши да я промени.

Аргументите на тази критика се свеждат до формулите, заложени от Асен Василев за увеличението на минималната работна заплата, социалните осигуровки и пенсиите. В интерес на истината, тези аргументи имат основание. Така например е грешка да се обвързва минималната със средната заплата, защото става порочен кръг - всяко увеличение на минималната заплата кара работодателите да увеличават другите заплати и така се вдига пък средната и т.н.

Но описаните проблеми са технически в правилния иначе подход за увеличение на доходите, без да бъдат те "остатък" в бюджетирането. Досегашният подход на доходите като буфер на практика насърчаваше работодателите да използват евтин труд, вместо да инвестират в автоматизация и роботизация и така в крайна сметка стимулираше икономиката на ниската добавена стойност.

И така всяко увеличение на социалните разходи в бюджета стана условен рефлекс на много икономисти да разпъват на кръст дръзналия да го предложи. Без сравнение с тяхното ниво в наши страни - аналози, без търсене на резерви на надути разходи в други сфери, без коментар за ефективността на държавното харчене и т.н. И въпреки, че план-сметката е в рамките на позволените 3% дефицит.

Всъщност обикновено рязкото увеличение на едни за сметка на други разходи разкриват приоритетите на управляващите. В предните бюджети акцент бяха човешкият капитал и социално слабите; сега са администрацията и силовите ведомства; като че ли в минало време останаха публичните инвестиции за икономически растеж в полза на всички.

Проблем обаче е, когато се тегли дълг, за да се плащат огромни увеличения на заплати в публичния сектор - както сега на сектор сигурност. Защото за разлика от пенсии и помощи, които почти изцяло отиват в потребление на стоки от първа необходимост - и така в растеж на БВП, немалка част от увеличенията на заплатите отива като спестявания в банките. Казано на икономически език, скоростта на мултипликатора е много по-бавна. И тогава при дефицит ще имаме злокачествено увеличение на дълга.

Някаква странна теория от години битува у нас за "неутрален към икономическия цикъл" бюджет. Простичко казано - харчиш, колкото изкарваш, и така правиш нулев дефицит.

Догмата за нулевия дефицит издига във фетиш самия бюджет, а държавата се връща към времената преди Голямата депресия - без съществена роля в икономиката. Това е една вулгарно семпла представа за фискална политика - особено в геополитическо време на нарастваща роля на държавата и нейните институции за обществото и икономиката, определящи мястото й в съвременния свят.

Когато казваме "винаги нулев дефицит", това преведено за неикономисти значи, че бизнесът и домакинствата трябва да обслужват държавата, а не обратно. С други думи, че икономическите кризи трябва да бъдат посрещани поединично от бизнесите и домакинствата, независимо какво е тяхното състояние.

Впрочем, точно такава е била "великата" логика на американското правителство довела до Голямата (великата) депресия през 1929 г. - ударила целия свят и довела до втора световна война.